Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
p1amen (2017)

Издание:

Автор: Ан Максуел

Заглавие: Диамантеният тигър

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Абагар“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5218

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Самолетът на Коул трябваше да кацне откъм запад, защото вятърът „Света Ана“ се въртеше безспир над залива на Лос Анджелис. Сега, четири часа по-късно, бурята бе започнала да отслабва. Смогът, прогонен в открито море, бавно се промъкваше обратно в гъсто населения вътрешен град и предаваше на следобедното небе особено красив оранжев оттенък.

Коул се опита с търкане да прогони от очите си умората на двата презокеански полета, докато се взираше към града от стаята си на тридесет и осмия етаж. Тук бяха седалищата на големите банки и фирмите за минерални масла. За разлика от Диамантения картел, господата, които контролираха пазара на минерални масла, бяха добре дошли в Щатите. Коул знаеше, че между двете индустрии нямаше съществена разлика, що се отнася до деловата практика; единствената разлика беше, че диамантите бяха луксозна стока, докато без земното масло просто не можеше да се живее.

Веднага след небостъргачите, на ширина четири блока по „Хил Стрийт“, се намираше „Джуълри Март“, смесица от стари делови сгради и блестящи нови многоетажни блокове. „Джуълри Март“ отстъпваше по значението си в търговията със злато и скъпоценни камъни само на Манхатън.

Шепата диаманти в чантата на Коул щеше да избухне като бомба сред търговците.

Той се усмихна на тази представа, затвори металните жалузи за да изолира градската бъркотия и отново посегна към чашата с кафе. Може би кофеинът щеше да проясни малко главата му. Чувстваше се като изгубил ориентация и сякаш част от него бе останала някъде високо над безкрайната празнота на Пасифика.

След малко започна да събира картите, разпилени върху широката маса, и да ги поставя по местата им в шкафа. Бе прекарал последните два часа в изучаване на най-добрите карти на Западна Австралия, събрани от „Блек Уинг“ — в търсене на някаква идея, на някое дребно указание, което би го насочило към диамантената мина на Крейзи Ейб. Напразно. Картите на „Блек Уинг“ бяха предвидени за търсене на метални находища, на желязо, никел, уран, злато. Затова по тях бяха нанесени само някои от геологичните единици, които му трябваха за да търси диаманти.

Коул погледна часовника си. На бюрото пред него бе разтворена „Арктическа одисея“. През изминалите двадесет и четири часа често беше разглеждал снимките, сякаш те можеха да му помогнат да проумее същността на жената, с която щеше да се срещне след малко. Снимката, която го възхити най-много, беше в две измерения. Изобразяваше тундрата на разсъмване, лед и гнездящи гъски. Тази снимка можеше да бъде просто отразяване на завръщащия се всяка година живот, но „Несигурна пролет“ бе много повече. Тя показваше зазоряването в Арктика, където животът виси на един тънък косъм.

Коул бавно плъзна пръсти по снимката, сякаш можеше не само да я види, но и да я усети. Картината разкриваше замръзнало пролетно утро и на заден план, зад нежно облаче навят сняг, десетина възрастни гъски, пазещи гнездата си.

На преден план обаче, под тънък пласт лед, лежеше малко гъсоче, което никога вече нямаше да усети топлината на изгряващото слънце. Смъртта на крехкото същество трогваше сърцето не по-малко от красотата на идващия ден и решителността на възрастните гъски да опазят останалите си малки.

Докато разглеждаше тази снимка, Коул осъзна, че Айрин Уиндзор е запозната с крехкостта, дори с абсурдността на живота. Можеше само да се надява, че е узнала и нещо за стойността на живота, включително собствения си. Ако беше така, тя с готовност щеше да приеме предложението на „Блек Уинг“ — три милиона долара за дяловете си в австралийска диамантена мина, която може би изобщо не съществуваше.

Коул се запита дали Айрин Уиндзор ще проумее заплахата, скрита във факта, че е собственица на единствена по рода си диамантена мина, чиято продукция не е под контрола на „Кон Мин“ и картелът няма какво да й противопостави, дори ако изпразни големите си складове в Лондон. Сигурно Матю Уиндзор щеше веднага да схване в каква опасност е дъщеря му. Всеки професионален разузнавач умееше да пресметне риска до последния долар, до последните капки кръв и адреналин.

Коул се надяваше, че с двадесет и седемте си години Айрин все пак ще се вслуша в съвета на баща си. Ако го направеше, щеше да се задоволи с предложението на „Блек Уинг“. Ако не, щеше да им излезе много скъпо във всяко едно отношение, преди всичко на Айрин.

Коул отново погледна часовника си, после се зае с разкривената ламаринена кутия, пълна с безценни диаманти и лошокачествена поезия. Прибра я в служебно куфарче със секретна ключалка, снабдена с верижка за ръката. С многозначителна усмивка заключи верижката около лявата си китка, защото знаеше, че по-скоро той е окован за кожената чанта, отколкото тя за него. После излезе от кабинета и грижливо заключи вратата.

На тридесет и осмия етаж в сградата на компанията „Блек Уинг“ се намираха кабинетите на шефовете. Постройката беше скъпа и дискретно проектирана, като самата фирма „Блек Уинг“. Коул слезе с асансьора в партера и излезе навън в задушния Лос Анджелис. От другите кабинети на сградата също излизаха чиновници, работници и борсови посредници.

С вързаната за верижка чанта Коул не правеше особено впечатление. Освен „Блек Уинг“ в сградата бяха настанени и много други търговци на едро, както и фирми за търговия със скъпоценни камъни. Мъже от всички раси и националности влизаха и излизаха с подобни служебни чанти. Това също беше знак за грижливостта, с която Ли Цао бе избрал разположението на „Блек Уинг“, откъдето щеше да предприеме рискования скок срещу „Диамантения тигър“.

Черен мерцедес чакаше на края на улицата, шофьорът небрежно се облягаше на охладителя с израз на професионално равнодушие. Когато Коул излезе на тротоара, мъжът се изправи и отвори задната врата на лимузината.

— Добър ден, мистър Блекбърн. Все още ли смятате да отидете в Бевърли Хилс?

— Да.

Шофьорът беше млад, широкоплещест китаец и ръцете му бяха целите в мазоли от редовните тренировки по борба. Говореше лек калифорнийски диалект. И без да погледне разрешителното му, Коул беше наясно, че едно от имената му е Чен. Един клон от семейството живееше в Америка още от 1849 година.

Шофьорът се отклони от аутобана „Санта Моника“, където вече се бяха образували обичайните следобедни задръствания. След двадесет минути бяха стигнали Бевърли Хилс по странични улици. В магазините на булевард „Уилпгър“ тъкмо палеха светлините, когато лимузината спря пред хотел „Бевърли Уилпгър“. Един паж в униформа отвори вратата.

— Вероятно ще се забавя известно време — обърна се Коул към шофьора.

— Ще ви чакам и ще бъда винаги готов, ако имате нужда от мен.

Коул не се съмняваше в това. Семейство Чен нямаше нито за миг да изпусне от очи тази игра за милиони.