Ан Максуел
Диамантеният тигър (30)

Глава двадесет и девета

Слънцето и влажността превръщаха роувъра в сауна на четири колела. Айрин и Коул бяха нощували под една акация някъде в степта, където поради липсата на вода дори вик на птица не нарушаваше тишината. Едва шумът на мотора прогони ужасяващото безмълвие. В посока към „Дог четири“ имаше нещо като укрепен път. Роувърът напредваше бързо, с изключение на отделни спирания, когато крава препречваше пътя.

— Къде ще отидем, след като разгледаме „Дог четири“? — попита Айрин.

Коул хвърли кратък поглед към нея и отговори:

— На двадесет мили зад мината има едно място, където земите на Ейб граничат с минните му участъци. Никога не съм ходил там. Ако се съди по картата, то е напълно непознато. Обаче на сателитните снимки се виждат нещо като възвишения и карстово обезводнена повърхност. Може би това е „Бриджитс Хил“.

— Какво означава карстово обезводнена?

— Водата се оттича по-скоро под земята, отколкото над нея. Това се случва често при силно ерозирал варовик.

— Това означава ли, че там има пещери?

— Понякога да.

Докато говореше, Коул не откъсваше очи от измервателните уреди върху прашното арматурно табло. Електрическата система и резервоарът бяха наред. С допълнителните туби, които бяха взели, бензинът щеше да им стигне, за да изследват местата, където наличието на варовикови формации беше най-вероятно. Освен това в случай на нужда, ако дъждът направеше местността непроходима, двамата можеха да се отправят към съседна станция.

В момента Коул се измъчваше от други грижи. Фактът, че Джейсън Стрийт идваше при тях, доказваше, че американците не са единни как да използват наследството на Айрин, или че остатъкът от картела се е обединил и Фокнър е била принудена да одобри Стрийт. Или и двете. Но каквато и да беше причината — по този начин Айрин попадаше в опасност, която поради липсата си на опит тя нямаше да проумее. Досега връзките й с американското правителство бяха най-важното, поради което все още не я бяха отстранили.

— Моторът май прегрява? — попита Айрин, забелязвайки смръщеното му чело.

— Това е нормално. На слънце е около четиридесет и пет градуса, а в близост до земята, на нивото на мотора, е дори още по-горещо. — Той развеселено погледна Айрин. — Не бой се. Роувърът е конструиран за Африка, а там е още по-лошо.

— Аз обаче не съм конструирана за Африка. — Айрин отново се зае да си вее с блузката, жест, който се бе превърнал в нейна втора природа, също като разгонването на мухите.

— Харесвам начина, по който си конструирана. Гладка, мека и сладка. Колко още ще ме наказваш за нещо, станало години преди да те познавам?

За миг Айрин не повярва в онова, което беше чула. Червенината върху бузите и стана по-плътна, сърцето и заби по-силно. Тя усещаше близостта на Коул с интензивност, която се увеличаваше с всеки изминат ден, откакто не споделяше леглото му.

— Ако ти беше присъствал на интимна сцена между мен и някой бивш любовник, какво щеше да си помислиш? — прошепна най-после тя.

Последва минута мълчание и Коул отговори:

— Опитай се да ми имаш доверие.

— Ако не ти вярвах, нямаше да бъда сама с теб в тази търкаляща се пещ.

Коул обмисли думите й и проумя, че тя говори искрено.

— Защо тогава ми обръщаш студено рамо?

— Студено? В този климат?

— Знаеш за какво говоря — отвърна напрегнато той.

— Нека го наречем фаза на нагаждане.

— И тя означава?

— Тя означава, че нямам толкова опит, колкото жените на моята възраст — отговори просто Айрин. — Когато става въпрос какво трябва да очаквам от един любовник и какво не, аз се държа като деветнадесетгодишна девойка с всичките й илюзии. Изхождах от факта, че мъжът, който е мой любовник, се интересува изключително и само от мен, както и аз от него. Детинско е може би, но е така.

За първи път от дни насам Айрин се показваше готова да разговаря за лични неща. Коул й хвърли бърз поглед и мълчаливо се опита да й внуши, че трябва да продължи. Тя направи странен жест с ръка и продължи да си вее с блузата.

— Когато настигна жените на моята възраст — промълви замислено тя, — сигурно няма да имам проблеми да отдам тялото си на този мъж, а да държа душата си по-далеч. Засега не мога да разделя двете неща. А когато те погледна с душата си, осъзнавам, че чувствата ти са обвързани с Лай. Не мога да се меря с нея.

— Ти си луда — отговори сърдито Коул. — Аз не я обичам.

— Не съм твърдяла такова нещо. Омразата създава също толкова тясна връзка, колкото и любовта. Каквото и да е, любов или омраза, Лай те владее.

— По дяволите! — Коул свали шапката си, изтри потта, която се стичаше в очите му, и отново я нахлупи на главата си. — Ти дори не забелязваш как се оставяш семейство Чен да те манипулира! Ти си като овчица между тези опитни вълци, но да бъда проклет, ако допусна да те сервират като междинно ядене. Ако желаех Лай, отдавна щях да я взема. Но не я искам. Искам теб. И знам, че мога да направя така, че и ти да ме пожелаеш.

Айрин пое дълбоко въздух и горещината болезнено нахлу в гърлото й.

— Вече сме говорили за това. И двамата знаем, че няма да ме насилиш.

— Извън това обаче остават деветдесет и девет цяло и девет процента от възможностите на секса. Помисли добре, Айрин. Вече съм го правил и ще го направя пак.

Двамата продължиха мълчаливо през увеличаващия се пек и влага, докато пламтящият въздух сякаш се надигаше на стълбове от земята и създаваше вятър, привличащ като магнит облаците от Индийския океан. В течение на деня облаците щяха да се сгъстяват и постепенно да покрият цялото небе. Това беше мигът, в който климатът ставаше не просто грозен, но и непоносим. Идващият дъжд направо висеше във въздуха, по далечния хоризонт се стрелкаха светкавици. В такова време се разрушаваха приятелства и бракове. В такова време хората полудяваха и се избиваха помежду си.

На мястото, където пътят завиваше встрани от равнината с къщичките на термитите, Коул удари спирачки. Педалът реагира колебливо, но това не го изненада, защото след маневрата с автовлака спирачната система не работеше добре. Удари повторно и педалът послуша.

Роувърът спря до един термитен хълм, висок почти колкото Коул. Той слезе, взе от багажника чук и отчупи парченце от върха на хълма. Айрин взе фотоапарата, слезе и изкриви лице, защото слънцето я удари като с чук по главата. Но тя стисна зъби и с бързи крачки се запъти към къщите на термитите. Само след минути забрави безмилостния пек, задълбочена в нагласянето на обектива. Съсредоточи изцяло вниманието си, за да улови онзи странен, изпепелен свят, в който милиарди насекоми издигаха от тиня строежи, високи колкото най-едрия мъж.

След като взе проби от няколко хълма, Коул се огледа за Айрин. Никъде я нямаше.

— Айрин — извика той. — Къде си, по дяволите?

Ленив, тежък бриз вълнуваше близките треви. Грапавите листа се докосваха с шепот.

— Айрин!

— Веднага се връщам! — обади се тя.

По мястото, откъдето идваше гласът й, Коул прецени, че се е отдалечила на стотина метра и е скрита някъде между хълмовете. Погледна часовника си. Беше употребил половин час и се надяваше, че тя е свършила по-добра работа от него. Вдигна шапката и изтри лице с ръкава на ризата си. Платът беше влажен. Разкопча ризата, изтри гърдите си и я захвърли в роувъра.

— Време е! — извика той.

Никой не отговори.

— Айрин!

— Идвам! Само една минута!

Коул трябваше да обхожда термитните хълмове цели десет минути, преди да открие Айрин, наведена над камерата си. Тя тъкмо се взираше през обектива, забравила всичко около себе си. Коул вдигна шапката й, застана до нея и зачака филмът да свърши. После се изстъпи пред обектива и рязко нахлупи шапката върху главата и.

Айрин най-сетне вдигна очи, едва сега осъзнала, че не е сама.

— Не сваляй тази проклета шапка — произнесе заплашително Коул. — Докато снимаш, забравяш целия свят. Ако не бях дошъл, щеше да припаднеш от горещината още преди да си го забелязала. Не можеш ли да убедиш ината си, че тук не е Аляска! Тук слънцето е твой враг. Разбрали?

— Да. — Айрин се поколеба и попита: — Откога стоиш тук?

— Седем минути — отговори с поглед към часовника Коул.

— И не ме прекъсна! Защо?

— Защото не те заплашваше пряка опасност. Предпочитам да почакам малко, отколкото да предотвратя снимка като „Несигурна пролет“.

За момент Айрин помисли, че Коул се шегува. Когато осъзна, че не е така, усети обезоръжаваща радост.

— Съмнявам се, че от този филм ще излезе нова „Несигурна пролет“, но въпреки това ти благодаря.

— Знаеш ли предварително какво ще снимаш?

Айрин поклати глава.

— Затова проявявам предпазливост. Всяка снимка е единствена и неповторима. Можех да прекарам остатъка от живота си в Арктика, без да срещна втори мотив като „Несигурна пролет“. Дори ако остана завинаги на Кимбърли, може би никога няма да бъда в същото настроение като сега, за да направя същите снимки.

— И аз така си го представях. — Коул изгледа Айрин полуразвеселено, полуядосано. — Въпреки това ти обещавам, че когато следващия път те видя без шапка на слънце, няма да чакам края на филма. — Без да я предупреди, Коул притисна с палец голото й рамо, за да види колко време ще остане белият кръг. — Кога за последен път си слагала защитен крем?

— Малко след изгрев-слънце. Нали и ти беше там — отговори сухо тя.

— Много време мина оттогава. Дори в роувъра…

— … отразеното излъчване препича като филийка бледата ми шотландско-ирландска кожа — издекламира Айрин. Когато Коул стисна устни, тя продължи: — Зная, че не се шегуваш. Уверявам те, че вече няма да забравям.

Коул изпусна шумна въздишка и глухо отговори:

— Извинявай. Иначе не съм толкова раздразнителен, дори по време на „билдъп“. Ти винаги успяваш да ме изкараш из кожата ми. Хайде, да се махаме от проклетото слънце.

— Жалко, че не можем да работим на тъмно.

— При успеха, постигнат досега, спокойно бихме могли да го направим.

— Ти какво правеше с този чук? Да не водиш война срещу малките черни животинчета?

Коул почука с острия край на чука по най-близкия термитен хълм и улови падащите бучки. Разтърка ги в шепата си и ги подаде на Айрин.

— Това е пръст — установи тя.

— Точно така — отговори Коул и се запъти към роувъра.

— И какво от това?

— Сега знам, че първите десет до тридесет метра под нас се състоят от хомогенна земна маса. Нищо интересно, но ще разгледам пробите под микроскоп, за да съм сигурен.

— Тези животинки ровят на тридесет метра под земята? — примигна смаяно Айрин.

— Това е единствената им възможност да се справят с климата.

— Ще го запомня. А какво търсеше?

— Минерали — индикатори, които да ме насочат към диамантен комин. Или закръглени парченца чакъл, които са доказателство за стари плажове или речни корита.

Айрин с уважение се вгледа в безформените термитни хълмове.

— Разтрошаването на тия къщурки май е сигурен метод за търсене на диаманти? — промърмори тя.

— Така Ламонт откри мината Орапа в Ботсвана.

— Сигурен ли си, че той просто не се е допитал до вътрешностите на някое пиле при новолуние?

С крива усмивка Коул изтри ръце в късите си панталони и се качи в роувъра.

— Това е наука, не магия.

Айрин го изгледа отстрани и отговори на усмивката му.

— Аха, наука — произнесе важно тя и отвори вратичката. — А аз съм приказната фея.

— Можеш по всяко време да изпълниш желанията ми.

Айрин се опита да не реагира, но неволно се засмя. После поклати глава, качи се в колата и изплашено изписка, когато голият й крак докосна парещата седалка.

— Стани — нареди кратко Коул.

Тя изпълни нареждането и той разстла ризата си на седалката. Когато отдръпна ръката си, Айрин усети нежно докосване по бедрото.

— Опитай сега.

Младата жена предпазливо се отпусна върху ризата.

— По-добре ли е?

— Да, благодаря ти. — Тя погледна към Коул. Краката му бяха голи като нейните, с изключение на къдравите черни косъмчета. — Как го понасяш?

— Както ти си понасяла студа в Аляска. Свикнал съм. Това не означава, че ми харесва. По всяко време бих сменил проклетия „билдъп“ за едно куче и веднага бих го застрелял.

Айрин уплашено го изгледа и после избухна в смях.

— Толкова ли е лошо?

Пътят водеше към невидима цел. Едва когато се обърна назад, Айрин забеляза, че местността незабележимо се повдига. Земята също ставаше по-неравна.

Внезапно се появи възвишение и когато го прекосиха, пътят изви между плоски, почти паралелни хълмове. Прегърбени евкалиптови и акациеви дървета започнаха да се срещат по-често, между тях и по някой направо гротесков баобаб. Тревата стана по-гъста, но не беше истински зелена. Въпреки това Айрин се надигна от седалката и се вгледа с копнеж към сенките под дърветата.

— След няколко километра ще направим почивка — успокои я Коул. — На официалната карта не е отбелязано кой знае какво, но местността тук се повдига с повече от триста метра. Има и една клисура, която искам да видя. Тя е на прехода между варовик и пясъчник.

— Има ли и… как се казваха тия неща с пещерите?

Коул се усмихна на усърдието й.

— Карст. Не, той е по-навътре.

— Значи няма пещери?

— Не и такива, които съм виждал. Но не съм се запознал подробно с местността. Когато за последен път бях в „Дог четири“, дойдох от друга посока.

— Кога си идвал за последен път на платото Кимбърли? — попита любопитно Айрин.

— Преди доста време.

— Защо?

— Аз съм търсач на диаманти.

— Намирал ли си нещо?

— Доволен съм от себе си — отговори той, разделяйки вниманието си между все по-неравния път и част от местността, която бе нова и за него.

И диаманти ли? — попита Айрин.

— Няколко.

— Злато?

— Тук-там.

Айрин стисна устни.

— Знаеш ли, че всеки път, щом стане дума за Кимбърли, ти сменяш темата или преставаш да говориш?

— Виж какво, имам си достатъчно работа. Карам и едновременно с това се опитвам да отгатна какви са камъните под нас. Има ли нещо, което наистина желаеш да узнаеш за мен и Кимбърли, или просто убиваш времето в приказки?

Айрин измъкна ризата си изпод колана и изтри с края й потта от лицето си.

— Как стигна до завещанието на Ейб и диамантите?

— Недоверието ти не идва ли малко късно?

— По-добре късно, отколкото…

— … никога — прекъсна я иронично Коул. После сключи здраво ръце около кормилото и си припомни тънкия врат на чичо Ли. — Всеки, притежавал някога участък в Западна Австралия, е посещавал станцията на Ейб. Той беше най-интересният екземпляр на Кимбърли. Копач, учен, шпионин. Каквото и да се сетиш, той вече го е правил.

— Шпионин ли? — учуди се Айрин.

— Сигурно е семейна черта.

Айрин не се остави да отклонят вниманието й.

— Ако знаеш и това, сигурно си го познавал много добре.

— Това обвинение ли е или въпрос?

— Избери сам.

Напрегнато мълчание, после Коул отговори:

— Веднъж преживяхме заедно един особено подранил дъждовен период. По-добре казано, преседяхме го.

— Защо не си ми го разказал по-рано?

— Не си попитала. — Коул внимателно я погледна. — Ейб е мъртъв. Онова, което сме вършили или не сме вършили заедно, няма нищо общо със сегашната ми дейност. Нищо, което съм бил в миналото, не ни засяга. Затова вместо да храниш недоверие към единствения човек на Кимбърли, който е на твоя страна, помисли за новия участник в нашата игра — Джейсън Стрийт.

— Той тревожи ли те?

— Да не съм луд, че да не ме е грижа!

— Затова ли напуснахме станцията?

— Между другото — сви рамене Коул. — Но няма да спечелим повече от ден-два. Стрийт познава Кимбърли по-добре от всеки жив бял човек. Аборигените го почитат почти колкото Ейб. От страх, не от любов.

Айрин се загледа в пустинната местност.

— Мисля, че тук има достатъчно места, където бихме, могли да се скрием.

— Обаче само няколко водоизточника. Стрийт ги знае всичките. А ако се е появил някой нов, аборигените ще му кажат. Не след дълго ще ни намери. Вероятно дори скоро.

— Защо тогава сме в тази проклета пещ?

— Тук всеки срещнат е враг. В станцията не можех да бъда сигурен. А колебанието може да бъде смъртоносно. — Коул се обърна към Айрин. — Само след четиринадесет часа можеш да седиш в самолета. Все още ли държиш да търсиш диаманти?

— Какво искаш да кажеш?

— Че охладителят с филмите е на слънце.

Айрин учудено го изгледа и се обърна назад. Отразяващото платно, което бе метнала върху хладилната чанта, се беше отместило и тя побърза да го нагласи както трябва.

— По някое време ледът ще се стопи — отбеляза след малко Коул. — Какво ще стане с филмите?

— Нищо, ако съм предпазлива. Емулсията е стабилна дори при такава горещина. Лошо е само при пряко слънчево нагряване. Чантата, в която пренасям филми, докато работя, е изолирана.

— Колко филма си изразходила, откакто тръгнахме?

— Не много.

— Колко са „не много“? — попита усмихнато Коул.

— По-малко, отколкото ми се иска. Когато работя сериозно, слагам нов филм на всеки пет минути.

— Нищо чудно, че охладителят е толкова голям — засмя се той. — Сигурно има към десет килограма.

— Ти пък носиш десет килограма муниции.

— Като се свършат, ще ми заемеш един филм.

— Щеше ми се да мога да кажа същото за твоите муниции. Колко време ще останем навън?

— Докато започне дъждът.

— А това означава?

— Докато завали.

— Много ти благодаря. Ще се опитам да бъда пестелива, но по време на работа забравям всичко останало. Всеки мотив, който срещна, е толкова нов. Все ме е страх, че никога повече няма да го видя.

Коул нежно докосна страната й.

— Когато копая и с мен е същото. Всяко парченце земя крие богатство, което само чака да бъде открито.

Още преди Айрин да реагира на нежността му, той изцяло съсредоточи вниманието си върху трудностите на пътя. Жената прехапа устни и се постара да не забелязва лудото биене на сърцето си. Само от едно просто докосване с върховете на пръстите… Обърна поглед навън.

— Я виж, кенгура! — извика внезапно тя.

Коул бързо погледна надясно.

— Няма такова нещо.

— Какво? Ама разбира се, че са кенгура. Никое друго животно не подскача така.

— Не — отсече той. — Можеш да попиташ всеки австралиец. Казват се или „кенга“ или „ру“. Аз лично бих сметнал онези там за „ру“. „Кенга“ живеят по на запад.

Айрин се засмя и усети как все повече и повече я завладява чувството за взаимна принадлежност. Тя бе престанала да внимава и реагираше спонтанно. Той беше същият спрямо нея — без предварителна преценка.

Ти си луда, Айрин Шейн Уиндзор, укори се тя.

Вътрешният глас мълчеше.

Десет минути по-късно роувърът спря на сянка под издадена скала. Коул слезе, провери резервоара със спирачната течност и отново го завинти.

— Трудности ли имаш? — попита Айрин.

— Губим малко масло, но не толкова, че да се тревожим. Имаме достатъчно резерва.

Коул изтри потта с опакото на ръката си и бързо нахлупи шапката, докато разглеждаше небето. Смесицата от горещина и влажност го правеше да блещука в сребърносиво, нещо характерно единствено за тропиците. После посвети вниманието си на пресъхналото речно корито, което се виждаше покрай пътя. Сега нямаше и следа от водата. Той не го беше и очаквал.

— Ще огледам по-подробно стените на рова. Ако ми обещаеш да не започваш с фотографиране, можеш да останеш в сянката на роувъра. Иначе идваш с мен.

— Защо?

— Не ми се ще после да те търся половин час — отговори сухо той. — В местност като тази можеш лесно да се загубиш.

— Идвам с теб. Вземам и фотоапарата.

Докато Коул изследваше дълбоко врязаните краища на потока, Айрин остави перспективите, сенките и дълбочината на местността да подействат върху съзнанието й. Усети как бавно я обзема онази странна възбуда, която бе почувствала само веднъж в живота си: когато започна да приема Арктика такава, каквато е, без да се опитва да я променя.

Щом престана да търси познати линии и форми, Айрин се почувства изпълнена от всепроникващата, тайнствена красота на Кимбърли. Страшната дневна жега се уравновесяваше през нощта, която се простираше от хоризонт до хоризонт, несмущавана от никакви градове. Оскъдната растителност се компенсираше от жизнената елегантност на своеобразно оформените евкалиптови дървета и нежния шепот на пустинната трева. Незначителният брой на животните се компенсираше от техните завладяващи форми и учудващи начини на придвижване.

Тишината беше пълна, по-прекрасна от музиката, по-изкушаваща от очевидната красота на водата, тревата или гората. Тази тишина завладя душата на Айрин.

Тя бавно осъзна, че Коул е застанал до нея и я наблюдава.

— Започваш да проумяваш, нали? — пошепна той.

— Кое?

— Страната.

— Необикновено е — отговори просто тя. — Въпреки адския климат.

— Като Арктика през зимата.

Тя замислено кимна.

— Но внимавай — продължи тихо Коул. — Ако се влюбиш в тази страна, после няма резерва, няма алтернатива. Земята северно от полярния кръг е необятна, но платото Кимбърли е само едно. Нищо по света не може да се сравни с него. То ще те преследва, където и да се намираш.

Айрин го погледна право в очите.

— Ти обичаш тази страна.

— Да, освен по времето на „билдъп“. Понякога дори и тогава.

— Защо си отиде?

— Търсех диаманти с цвета на очите ти. До преди няколко седмици смятах, че Бразилия е най-доброто място за откриването им.

— Тук има ли диаманти? — попита тя.

Коул уморено се усмихна.

— В това корито има само боклуци. Ако има пластове, произхождащи от стари речни корита или плажове, те са невидими.

Когато стигнаха до роувъра, той отново се обърна към Айрин.

— Ще те затрудни ли, ако шофираш ти? Иска ми се да погледам с бинокъла.

— Нямам нищо против. Можеш и да поспиш. Обичам да шофирам.

— Да тръгваме тогава. Педалът на спирачката прави малко театър, остави си време и го натисни два-три пъти.

Пътят бавно се изкачи по дълъг, постепенно издигащ се склон, така че Айрин можеше да превключва дори на трета скорост. Беше й трудно да се справи с ръчките, но все пак успя. На няколко пъти увеличи скоростта, наслаждавайки се на нахлуващия през прозореца вятър.

— Да не карам прекалено бързо? — попита по една време тя.

— Бързай колкото си искаш. И без това не виждам нищо, освен пясъчник.

Пътят продължаваше да се изкачва към следващото възвишение. Щом го преминаха, се озоваха пред стръмен склон към една клисура, най-малко триста метра дълбока.

— Господи — промърмори Айрин и бързо превключи на втора. — Изкачили сме цяла планина.

— По-точно казано, тъкмо преодоляхме най-високия връх на малка планинска верига. В Аляска не биха я сметнали дори зад хълм.

— Не е проблем. Междувременно осъзнах, че вече не съм в Аляска. — Тя огледа пътя, който се спускаше в клисурата на дълги, стръмни серпантини. — Време за по-ниска скорост.

Айрин настъпи педала с крак и стигна почти до пода. Опита се да помпа, но налягането беше над остатъчно.

— Няма спирачки — пошепна напрегнато тя. — Ще опитам на първа.

Караше твърде бързо за първа и двамата много добре го знаеха, но това беше най-добрата възможност роувърът да забави ход. Айрин настъпи педала и повторно се опита да превключи на първа. На празен ход роувърът веднага се разбърза като преминаващ през мост влак. От мотора се чу скърцане на метал. Айрин натисна педала, после опита още веднъж. Метални части се удариха със звън една о друга. Опита трети път, но безуспешно.

— Дай пак на втора — посъветва я Коул.

В същия момент и тя бе стигнала до това решение. Още преди да е свършил, тя върна лоста обратно на втора и остави съединителя. Моторът изрева, роувърът направи скок и продължи по-равномерно. Все пак скоростта беше твърде голяма за стръмния път.

На петстотин метра пред тях изникна остър завой. Айрин и Коул осъзнаха в един и същи миг, че джипът няма да се справи и ще полети в пропастта.

Коул светкавично посегна към кормилото, но Айрин го завъртя надясно, където между пясъчниците растяха стройни евкалиптови дървета. Роувърът пречупи едното стъбло, прелетяло над бронята. Второто дърво със силен шум остърга боята от страната на Айрин. Третото беше по-яко. Роувърът го улучи и бе отхвърлен настрани към една скала. Айрин отново извъртя кормилото на изгубилото управление превозно средство и го насочи срещу следващите евкалиптови храсти. Сега скоростта беше достатъчно ниска, за да мине на първа. Колата скоро забави ход.

Последният храст, с който се сблъскаха, издържа. Надигна се вихрушка от прах, клони и листа и моторът замря. Айрин с всичка сила натисна на задна скорост.

Наоколо стана тихо. Докато прахът се слягаше във вътрешността на колата, Айрин хвърли плах поглед към Коул.

— Няма ли да кажеш нещо за жените зад кормилото? — попита тихо тя.

— Можеш да ме возиш по целия свят, все едно къде — отговори той. — Сама ли ще стигнеш до долу или аз да го направя?

— Ти имаш предимство.

Докато смениха местата си, докато Коул превключи на първа и бавно поведе роувъра надолу в клисурата, адреналинът във вените на Айрин се поуспокои. Когато Коул намери малка полянка и спря, тя въздъхна с облекчение. Той слезе, порови в старата кутия с инструменти и изчезна под колата с малко джобно фенерче, ключ, отвертка и дълго парче тънък черен маркуч.

— Само не започвай пак да снимаш — извика отдолу той.

Айрин виновно пъхна апарата обратно в чантата. Малко след това грабна далекогледа, качи се върху предната броня на роувъра и оттам се покатери на покрива. Седна доста удобно между една от резервните гуми и тубите с бензин. Е, поне й беше по-приятно, отколкото на Коул, ако се съди по думите, които се чуваха изпод джипа. Намести шапката на главата си и се зае да изследва местността.

Навсякъде цареше пълна неподвижност. Само горещината сякаш се издигаше на стълбове от земята. Парещият бриз беше също така глух, както и цветът на небето. Клисурата и равнината от другата й страна бяха празни. Никакви животни, никакви птици, никакви кенгура. Нищо, освен скали и дървета, в чиито форми не би повярвала, ако не ги виждаше със собствените си очи.

Когато остави далекогледа, Айрин долови някакво движение наблизо. Вдигна го отново до очите си и забеляза святкащо тяло на около тридесет метра от джипа.

— Коул?

Единственият отговор беше сърдито изръмжаване.

— Как изглеждат австралийските отровни змии?

Главата на Коул веднага изникна изпод джипа, последвана от прашното му, мръсно тяло. Късият панталон беше придобил цвета на ръждивочервената почва. Задната страна на бедрата също. В дясната му ръка се люлееше парче маркуч. Той вдигна поглед към Айрин, седнала с кръстосани крака върху резервната гума, с далекогледа в ръце. Последва посоката на протегнатия й показалец и откри змия, извиваща се в прахоляка. Светлокафява, с блестящосини петна по корема. Влечугото блестеше, сякаш току-що бе лакирало цялата си дължина от около метър и петдесет. Движеше се с ленивата мускулеста лекота на същество, напълно пригодено към околността.

— Някои от тях изглеждат точно така — промърмори Коул.

— Опасна ли е?

— Адски.

— По дяволите. Толкова ми се иска да отида по-близо до нея, за да я снимам.

— Защо?

— Заради контраста между блестящото тяло и земята, съвършените движения върху грапавата повърхност, заради жизнеността й тук, където няма нищо, освен скали и прах… — Тя сви рамене. — Красива е и толкова.

— Това е кралска мулга, една от най-смъртоносните змии на земята. Дръж се по-далече от нея — отсече Коул. — „Красива“, по дяволите! Всъщност би трябвало да очаквам такава реакция. Всеки, който вярва в приказни феи, трябва да е малко откачен.

Айрин погледна към парчето маркуч в ръката му.

— Това там обаче е грозно. Без съмнение.

— И също можеше да бъде смъртоносно — отговори Коул и седна. — След като зад Фитцрой Кросинг се опитахме да завладеем с пристъп термитния хълм, получихме малка цепнатина в прохода. Кламерът, който държи маркуча, се е врязал в гумата. Когато е изтъняла достатъчно, в маркуча се е пробила дупка и спирачната течност е изтекла.

— И сега? — попита тя. — Ще караме бавно и ще се молим?

— Не е проблем. Платото Кимбърли е ад за колите. Резервни маркучи и спирачна течност са част от допълнителното осигуряване. Смених повредения маркуч и не открих други цепнатини. Ще напълня резервоара и тръгваме.

— Слава Богу. Нямам особено желание да продължа пеша.

— По време на „билдъп“? Не, наистина не, скъпа. С малко повече късмет ще извървиш три километра и ще се строполиш на земята.

Коул отиде до багажника на роувъра, отвори сандъка с резервни материали, извади туба със спирачно масло и я разтърси. Беше почти пълна. Коул отвори капака на мотора и отвинти капачето на съда за спирачно масло. Помнейки мръсното гориво на хеликоптера, изля капка от течността върху показалеца си и я потърка о палеца. Пясък нямаше.

Но само след миг усети парене. Коул помириса отвора на тубата и усети още нещо, освен силния дъх на бензин.

— Проклет гад — изруга той.

Изтърка пръстите си със сух пясък и изля съдържанието на тубата в плоската падина в края на пътя.

— Какво има?

— Някой е излял в спирачното масло нещо разяждащо. Ако го бях използвал, по цялото плато нямаше да се намери достатъчно маркуч, за да оправим повредата.

Айрин погледна празната туба.

— Докъде ще стигнем без спирачки?

— Много по-близо, отколкото със.

Коул започна да претърсва чувалите с оборудване за къмпинг. Извади няколко шишета, остави ги, накрая измъкна голяма бутилка с течен сапун. Айрин не повярва, когато го видя да я излива в резервоара за спирачна течност. Като свърши, той завинти капачето и й се усмихна.

— Течността си е течност. Тази тук е малко по-тежка от същинското спирачно масло, но и така ще върви. — Усмивката му беше малко крива. — Погледни на проблема от друга страна: така ще имаме най-чистите спирачни маркучи в цялото Кимбърли.

— Докъде ще стигнем с този сапун?

Коул вдигна рамене.

— Ние ще бъдем първите, които ще узнаят.