Ан Максуел
Диамантеният тигър (37)

Глава тридесет и шеста

— Ще я завържа за глезена си и ще я извлека нагоре — обяви високо Коул.

Стълбата малко преди изхода беше залята от поток вода, двойно по-плътен от преди, когато се спускаха по хлъзгавите стъпала.

— Остави тези глупости — отряза го Айрин и намести раницата върху гърба си. — И без това ти е трудно запазиш равновесие, а сега искаш да окачиш и раницата на глезена си. Освен това съм мъкнала раници, поне двойно по-тежки от тази. Няма и десет килограма.

Коул загрижено я изгледа. Беше толкова изтощена, че трепереше не само поради студа, но и защото теснината, през която се промъкваха, беше наполовина запълнена с вода. Ако бях останали само половин час повече в съкровищницата, нямаше да могат да излязат, докато нивото на водата не спаднеше — ако изобщо им се удадеше да излязат някога.

— Ще вървя напред — проговори Коул. — Ако лампата ти отново угасне, ще ти осветявам пътя. Но не се бави дълго, иначе ще се удавиш в тясната шахта. Ако заседнеш, вдигай и сваляй рамене. Ако не успееш да се измъкнеш, издишай и отново раздвижи раменете. Ако и това не помогне, слез и остави раницата до стълбата. Аз ще се върна да я измъкна. Разбра ли?

Айрин кимна и пламъчето на лампата се разлюля.

Коул обърна лице встрани, за да може да диша покрай силния поток вода. Близо до изхода тя беше мътна и почти топла в сравнение с бистрата вода в езерото. Без да се тревожи от дращенето на грапавите скали върху голата му кожа, той изкачи стълбата на един дъх и се претърколи в горния коридор. После с мъка се обърна в теснотията и погледна надолу в шахтата.

— Тръгвай! — извика на Айрин.

Младата жена пое дълбоко въздух, обърна глава настрана и с усилия се заизкачва, заливана от силни потоци вода, кош заплашваха да я съборят. Студените й ръце се сключваха около металните гривни и едва удържаха натиска на водата. Стълбата трепереше под напора на водопада. Айрин изкачи още две стъпала и се озова в най-тясната част от прохода. Посегна да улови следващото стъпало, но не можа. Мушна ръка зад гърба си и разбута бонбонените кутии в раницата, за да избегне препятствието.

Усети как една от ръждясалите кутии се отвори под ръката й. Диамантите се разсипаха по дъното на раницата. Айрин се оттласна нагоре, но веднага заседна отново. Опита се да се измъкне от каишките, но не успя. По главата й се стичаше вода и тя изобщо не можеше да диша.

В душата й се надигна страх, по-черен от черната вода в пещерата. Препречената от тялото й шахта се изпълни с вода. Ако не се раздвижеше, щеше да се удави.

Тя притисна с всичка сила раницата към скалата и се оттласна с крака. Няколко кутии се счупиха, но тласъкът не успя да я освободи.

„Раздвижи раменете си.“

Айрин чу съвета на Коул, сякаш той бе застанал до нея. Издърпа раменете напред, събра ги и пак ги дръпна, за да преодолее препятствието. Когато и това не подейства, принуди тялото си да се отпусне и издиша всичкия въздух от дробовете си. Още една кутия се счупи, но раницата не помръдна. Айрин се замята наляво — надясно, но и това не помогна.

Внезапно съдържанието на раницата се премести встрани. Жадна за въздух, но страхувайки се да вдиша, тя продължи да се извива встрани и с огромна радост усети, че се е изплъзнала. Бързо се изкатери по останалите стъпала, после ръцете на Коул се плъзнаха под мишниците й и я издърпаха в тунела. В продължение на няколко секунди краката и останаха да висят в шахтата, докато тя измъчено си поемаше въздух.

— Всичко наред ли е? — попита Коул.

Айрин кимна, но не видя светлина, тъй като лампата на главата й отново бе угаснала. Коул направи няколко опита да я запали, но не успя и свали своята каска.

— Дръж — подаде й я той и нахлупи нейната. — Остава още малко до изхода.

Тунелът беше прекалено тесен, за да се разминат, затова Коул с мъка се обърна и запълзя напред, докато стигна до мястото, където можеше да върви приведен. Използваше светлината от каската на Айрин, за да се ориентира. Сянката му пред него беше огромна и подскачаше при всяка движение.

Тъкмо тази страшна сянка спаси живота му, защото Джейсън Стрийт я видя и се стресна. Ударът, който се стовари върху тила на Коул, само го обезвреди за момент, но не го уби. С последните частици от съзнанието си той се отпусна меко върху земята, погреба лявата си ръка под тялото и скри ножа под китката си.

— Коул! — извика Айрин и се запрепъва напред. — Какво има? — Беше го видяла как падна.

— Не бойте се, мис Уиндзор. Сега сте в безопасност. Намерихте ли мината на Ейб?

Внезапният бял лъч на електрическа лампа я заслепи, докато ръката на непознатия улови нейната.

— Веднага ме пуснете! Коул е ранен!

— Не мислете повече за това куче. Той е имал задачата да ви убие.

— Вие сте луд!

— Така ли! Прочетете това, скъпа. Написано е от баща ви.

Айрин погледна жълтото пластмасово пликче, което й подаваше Стрийт. Тресеше се от студ и страх и едва дишаше.

— Няма да чета нищо, докато не съм видяла как е Коул.

Стрийт се усмихна окуражаващо, макар че трепереше от нетърпение да узнае дали най-после съкровището на Ейб бе излязло на бял свят. Ако не бяха намерили нищо, щеше да има нужда от помощта на Айрин. Все пак тя бе доказала, че е по-добра от всеки друг в разкриването на старите тайни.

— Добре тогава, вижте как е Блекбърн — съгласи се той и я пусна. — Но ще ви стане неприятно, че сте го направили, след като прочетете писмото на баща си.

Без да погледне непознатия, който впрочем беше само тъмна сянка зад ослепителния светлинен кръг, Айрин се втурна напред и коленичи край Коул. Веднага установи, че дишането му е равномерно. От раната в тила бавно се стичаше кръв.

Айрин усети такова облекчение, че едва не припадна. Меко поглади челото му и отмахна нападалите по лицето мокри кичури. Чу шум зад себе си и се извърна. Видя металическия блясък на пистолет, насочен право в главата на Коул.

— Е, как е той, мис Уиндзор?

— Излезе от играта. Кой, по дяволите, сте вие?

— Джейсън Стрийт. Баща ви не е ли споменавал за мен?

— Никога.

— Прочетете писмото му, скъпа. Аз съм на ваша страна.

Айрин се изправи и погледна пакетчето, което Стрийт бутна под носа й. С ъгълчето на окото си отбеляза, че пистолетът все още е насочен към Коул, а не следва нейните движения. Свали раницата и седна отгоре й, без да обръща внимание на шума от чупещи се кутии.

Неохотно се вгледа в пликчето. Въобще не искаше да знае какво бе написано в писмото. Не искаше да разбере, че отново са я използвали като марионетка в голямата игра, която се разиграваше в чужди легла и задимени кабинети.

Този път поне нямаше мъж, който да се нахвърли с ножа върху нея. Засега.

Най-после безмълвно протегна ръка. Стрийт се усмихна окуражително и пусна пликчето в шепата й.

— Заповядайте, мила. Прочетете го. Вече сте в безопасност.

Айрин разви пластмасовото фолио и извади плика с герба на ЦРУ и името й, написано с енергичния мъжки почерк на Мат. Изтри калните си ръце в шортите и отвори запечатания плик. Хартията за писма беше от бюрото на баща й във Вашингтон. Писмото бе написано на ръка и беше кратко:

„Айрин,

Моля те да ми простиш, скъпа. Беше глупаво от моя страна да те пусна толкова далеч с човек като Коул Блекбърн. Открих, че той е нает от семейство Чен, най-мощния, най-безогледния и най-честолюбивия семеен клан в Югоизточна Азия.

Мъжът, който ще ти предаде писмото, се казва Джейсън Стрийт и заслужава доверие. Той работи за австралийските тайни служби. Направи онова, което ти казва. И преди всичко, не вярвай на Блекбърн. Той има задачата да те убие, не да те пази.

Бъди внимателна. Обичам те.“

Писмото бе подписано, както беше обичаят на баща й, с голямо, агресивно „Д“.

Айрин затвори очи и внезапно потрепери до мозъка на костите си. Погледна Стрийт и видя, че той я наблюдава, но дулото на пистолета неотстъпно е насочено към Коул. Той не беше помръднал. Продължаваше да лежи по корем с ръка под гърдите. Лицето му беше извърнато настрана.

— Как ме намерихте? — попита тихо Айрин.

— Не беше лесно. Китайците, за които работи Блекбърн, добре ви криеха. Ако черното момче, което ви следеше, не бе изпратило вест по радиото, все още щях да ви търся. А така направо долетях с хеликоптера.

— Китайци ли?

— Семейство Чен, скъпа. Блекбърн от много години е партньор на Чен Уинг.

— Съобщихте ли това на баща ми?

— Написано ли е в писмото? — парира удара той.

— Как получихте препоръката? — продължи с въпросите Айрин.

— Работя за австралийското правителство, макар че няма да откриете моя данъчен номер — отговори с нарастващо нетърпение Стрийт. — Както и баща ви. Двамата с него вършим един и същи вид работа. Затова съм тук.

— И във вашата работа се допускат грешки, мистър Стрийт. Смятам, че баща ми е сгрешил. Коул Блекбърн не е имал задачата да ме убие.

— Това е повече от сигурно — отговори студено Стрийт. — Само защото ви е свалил дрешките, това не означава, че по-късно е нямало да ви премахне. За него Чен Лай е единствената жена на света. Любил се е с нея, още когато вие сте била ученичка. Само ви е използвал, докато му откриете пътя до мината на Ейб. После щеше да ви прати по дяволите, и да предаде мината в ръцете на семейство Чен. Аз съм тук, за да му попреча. Е, намерихте ли проклетата мина или не?

— Аз… Ами, аз не съм сигурна.

— Какво означава това? — озъби се Стрийт.

Айрин се изправи и вдигна раницата. Светлината от лампата й се отрази в очите на Стрийт, които последваха движението й, но дулото на пистолета си остана насочено към Коул, който лежеше само на метър от тях. Айрин се принуди да се приближи.

— Не съм геолог — прошепна тя, докато отваряше раницата. — Ето, погледнете сам.

Айрин направи крачка покрай Стрийт и обърна раницата, така че множество кръгли камъчета заблещукаха в яркия кръг електрическа светлина.

— Боже, Ти, който си на небето, и всички светии!

В следващия миг дулото на пистолета се отмести от тялото на Коул. Стрийт забрави всичко на света, освен камъните. В този момент Коул направи огромен скок, който завърши едва когато острието на ножа се заби между ребрата на австралиеца и достигна сърцето му.

Коул улови пистолета, преди да е паднал на земята, измъкна ножа си и пусна Стрийт с лицето надолу край купчинката святкащи диаманти. Заби окървавения нож в земята, прибра го в ножницата, спусна ударника на пистолета и посегна към електрическата лампа.

Айрин преглътна, защото започна да й се повдига, и дрезгаво прошепна:

— Мъртъв ли е?

— Вдигни диамантите.

Думите му прозвучаха твърдо. Коул изохка, изтегли Стрийт встрани и го остави да лежи по лице във водата. С бавни движения, сякаш все още нямаше доверие в главата си, той се върна при Айрин и й подаде пистолета с дръжката напред.

— Можеш ли да си служиш с него?

— Татко се погрижи да ме научи да стрелям с всяко нещо, което ми попадне в ръцете — отговори глухо Айрин.

— Умен мъж.

Думите на Коул отекнаха в ушите й, сякаш идваха някъде много отдалеч. Тя лека — полека осъзна, че притъпяването на чувствителността й е следствие от студа, шока, глада и изтощението. Тя беше на края на силите си и единственото, на което можеше да разчита, беше мъжът, току-що убил Джейсън Стрийт пред очите й Джейсън Стрийт, изпратен от баща й да я предпази от Коул Блекбърн.

— Значи, ти наистина му повярва — проговори дрезгаво Коул. — Ти си глупачка, Айрин Шейн Уиндзор. Убивал съм хора, вярно е, но не съм наемен убиец.

Айрин не го разбра. После забеляза, че пистолетът в ръката й сочи право към него… и че е освободила спусъка. Въздъхна пресекливо и пусна оръжието.

— Прав си — отговори тъпо тя. — Ако бяха ти възложили да ме убиеш, след като намерим мината, вече щях да лежа по лице в тинята.

Очите на Коул святкаха от гняв.

— Предпазливо доверие — с разума, не със сърцето.

— Такова е твоето доверие — отвърна дрезгаво Айрин. — Такова е и доверието на баща ми. И на целия свят. Аз се уча бавно, но все някога ще се науча. Съжалявам, че се озовавам все под мъже, които тъкмо са се запътили да вършат по-важни неща!

Коул й обърна гръб.

— Ако искаш проклетите диаманти, събери ги и да вървим към изхода. Ще проверя дали навън не ни очаква още някоя изненада.

Айрин безмълвно спусна предпазителя и пъхна пистолета в раницата. После коленичи и се зае да събира диамантите от влажната земя. Когато ги пускаше в раницата, се чуваше тих, почти музикален звън.

Айрин не погледна към диамантите, които се бяха изтърколили до трупа на Стрийт. Всички мини на Ейб не бяха достатъчно ценни, за да я накарат да докосне мъртвия мъж. Нека си лежат под него. Беше платил скъпо за тях.

Още преди да свърши, Коул се върна с пушка в ръка.

— Стига толкова. Да изчезваме, преди да се е появил още някой.

— Не мисля, че ще издържа да вървя пеш — отговори делово Айрин.

— Аз също. Стрийт е дошъл с вертолета на станцията. — Коул се обърна, препъна се и продължи. — Да вървим, Айрин. Натоварих багажа във вертолета.

— Къде отиваме?

— В станцията на Уиндзор. Сега, когато Стрийт е мъртъв, би трябвало да имаме поне едно сигурно място. Във всеки случай там никой няма да ни търси.

Айрин събра остатъка от силите си, вдигна раницата и последва Коул към изхода. През първите минути навън изпълнената с изпарения горещина й се стори божествена. Но докато стигне до вертолета, от всички пори на тялото й извираше пот. Коул не беше изпотен. Когато й подаде ръка да се качи, тя беше направо студена.

Бяха от десет минути във въздуха, когато Айрин осъзна, че той се бори да не загуби съзнание.