Ан Максуел
Диамантеният тигър (29)

Глава двадесет и осма

Зората дойде като порой от горещина и заслепяваща светлина. Големите хищни птици на платото Кимбърли разпериха тъмните си криле и се хвърлиха от клоните на баобабите в надигащия се ад. Айрин се приведе първо над единия статив, после над другия, натисна многократно копчетата, нагласи обективите и пак затрака с копчетата, докато бързото щракане на автоматичното превъртане замлъкна. Още докато посягаше към третия фотоапарат, Айрин разбра, че е закъсняла. Митът на заплашителното събуждане на големите тъмни птици бе отминал.

Изправи гръб, разкърши се и с въздишка започна да прибира камерите.

— Това ли искаше? — попита Коул и се надигна изпод сянката на близката акация.

Айрин се стресна. Беше толкова съсредоточена в работата си, че изцяло бе забравила присъствието му. А той бе седял съвсем наблизо с пушка в ръка.

— Да, засега свърших.

Тя събра стативите и се огледа, опитвайки се да проумее насилието на изгряващото слънце. В тази далечна страна човек се учеше на нов ритъм на живот. Едно от нещата беше ранното ставане, докато все още беше относително хладно. В продължение на няколко мига слънцето изглеждаше почти добре дошло.

Но само почти. Защото макар да се беше показало преди не повече от пет минути, температурата вече се бе покачила над тридесет и пет градуса. Тежкият въздух просто не даваше на земята да се охлади, дори през нощта. Всеки ден беше по-горещ и по-влажен от предишния.

Айрин присви очи и се загледа след птиците.

— Винаги съм се питала — промълви тихо тя, — дали хищните птици издържат толкова време в небето, защото могат, или защото са принудени.

— Смятам, че могат, защото животът ги е принудил.

Когато Коул посегна към дръжките на кожените чанти, пръстите му докоснаха ръката на Айрин. Тя потръпна и направи крачка назад, с което безмълвно даде да се разбере, че не държи на помощта, нито на докосването му.

Коул стисна устни, обърна се и тръгна напред. Айрин не се опитваше да се противопоставя на нарежданията му, стоеше винаги в близост до него, но недвусмислено му бе дала да разбере, че отсега нататък връзката им е чисто делова. Това не му харесваше, но досега не беше направил опит да промени решението й.

През последните два дни Айрин непрекъснато снимаше местните животни, които се събираха край извора и цистерната на Ейб. Бе научила защо ловците в сухите местности дебнат плячката си край местата за водопой. Така ловът беше сигурен.

— Коя мина ще разгледаме днес? — попита Айрин.

— „Дог четири“. Вече бяхме там, но искам да видя околностите.

— „Дог четири“ не беше ли близо до мястото, дето видяхме гоаната?

— Да — отговори Коул.

— Добре. Досега не съм успяла да направя сполучливи снимки. Просто не мога да я хвана.

— Опитай с дванайсеткалибров — предложи сухо той:

Айрин се усмихна, макар да се бе заклела, че отношенията и с Коул ще бъдат чисто делови. Беше й трудно по същата причина, поради която й беше трудно и в началото: интелигентността на Коул и сухият му, бърз хумор я привличаха много повече от добрия външен вид и физическата сила.

Даже е достатъчно хитър, за да не идва в леглото ми, каза си мрачно тя. Е, може би сладката Лай вече се е погрижила за това.

Още преди да го помисли докрай, Айрин знаеше, че не е права. Коул беше винаги близо до нея. Двамата спяха в една стая, ядяха един до друг, летяха заедно във вертолета.

Той сигурно не прави това само заради моята сигурност, каза си тъжно тя. Може би го е страх да остане насаме с Лай.

Не. Коул никак не изглеждаше уплашен, когато голямата му ръка бе обхванала тънката шийка на Лай. Но не беше и особено страстен. По-скоро… изчакващ, търпелив, любопитен, напрегнат.

Ловец.

Айрин цялата потръпна от обзелото я неприятно чувство. Каквото и да е имало в миналото между Коул и Лай, то е било много дълбоко. Любов, омраза, а може би и двете. Коул бе отдал на Лай нещо повече от тялото си. И това го бе научило, че жените са като в стиховете на Ейб: господарки на лъжата.

Айрин излезе от сянката на акацията и жегата се простря отгоре й като парещо одеяло. Потта започна да се събира на ручейчета под мишниците и между гърдите й. Рояци мухи се спуснаха отгоре й, но не успяха да се приземят. Сместа от защитен лосион против слънце и насекоми, която използваха австралийците, подейства.

Много й се искаше да има същата защита и против климата. Усети как напрежението в гърдите й нараства. Беше готова да се нахвърли върху всичко, изпречило се на пътя й. Предполагаше, че и с Коул е същото, но той умееше да го прикрива. Това също я ядоса.

— Колко време трае този „билдъп“? — попита Айрин.

— До дъжда.

Младата жена сподавено изохка. Коул скрито я изгледа отстрани. Светлата й кожа вече се бе зачервила от слънцето. Той свали шапката си и я нахлупи върху блестящата махагонова коса.

— Къде ти е шапката? Нали ти казах…

— Аз обаче ти казах, че не мога да работя с проклетата шапка, която непрекъснато пада върху очите ми — прекъсна го ядно Айрин. — Освен това сега ще се приберем в къщата.

Айрин дръпна шапката от главата си и му я подаде. Той я грабна и отново я нахлупи върху главата й.

— Не я сваляй — нареди строго той. — Само преди две седмици си седяла върху леден блок в другия край на света и си чакала зимата. А сега си в истинска пещ и лятото все още предстои. Тялото ти трябва да свикне с промяната.

— Ти май нямаш проблеми с климата — озъби се злобно тя.

— Аз идвам от Бразилия. Друга пещ, същата жега, същият сезон. Престани да ми доказваш, че се справяш също толкова добре, колкото и аз. Не можеш. Дай ми проклетите чанти.

Коул не дочака Айрин да се съгласи и грабна чантите от ръцете й. Двамата изминаха пътя до станцията в мълчание. Лай ги очакваше до масата, приготвена под сянката на голям навес. Осемте китайци живееха в обширна бяла палатка на петдесет метра зад къщата. Те обслужваха апаратурата и вероятно я охраняваха.

Лай изглеждаше като златен порцелан, хладна и крехка, съвършена в тоалета си от индиговосиня коприна. Тя кимна учтиво и бързо се оттегли в къщата.

— Тази жена никога ли не се поти? — промърмори като на себе си Айрин.

— Камъкът не се изпотява. Седни, а аз ще донеса закуската. Кафето ти е толкова силно, че лъжичката стои права в него.

— И твоето.

— Така е. Страхотен екип сме, нали?

Айрин предпазливо го погледна. Коул остави чантите до нея и бързо закрачи към кухнята, от чийто прозорец можеше да я наблюдава. Тя изруга тихо и напразно се опита да се разхлади с помощта на ризата си. После се наведе и затърси в чантата старите снимки. На влажния въздух пликът все повече омекваше, но снимките засега издържаха. Айрин ги хвана предпазливо за краищата и за кой ли път започна да ги разглежда.

— Смятате ли, че тайната на диамантената мина е скрита в тези снимки? — попита тихо Лай.

Айрин стреснато вдигна очи. Не можеше да разбере дали Лай нарочно се промъква така или просто няма достатъчно тегло, за да вдига шум при ходене.

— Не — отговори тя. — Но може би съдържат част от тайната на Крейзи Ейб — защо е живял и защо е умрял.

— Умрял е от топлинен удар — отговори Лай и се взря в снимката през рамото на съперницата си.

Тази беше любимата снимка на Айрин: на баба й, застанала върху стръмно възвишение със странно изглеждащи скали и прегърбени акациеви дървета, вдясно зад нея висок мъж, който я наблюдаваше с жаден поглед. Тя и Коул приемаха, че повечето от снимките са направени в близост до „Бриджитс Хил“. На друга се виждаше само развятата бяла пола на младата жена, покачила се най-горе на стръмен планински гребен, който приличаше на звезда, огряваща необятния простор на околната равнина. Айрин се питаше дали баба й не се е позабавлявала да се изкачи чак дотам, докато фотографът е имал друга работа.

— Коя е тази жена? — попита Лай.

— Баба ми.

— А мъжът е дядо ви?

Айрин вдигна рамене.

— Не знам.

— Живи ли са още?

— Не.

Ясните черни очи на Лай се отместиха от снимката към Айрин, после отново се върнаха на снимката.

— Човешките тайни нямат голяма стойност, освен когато водят към господство — заяви тя и тръгна обратно към къщата. — Безсмислено е да знаеш тайните на мъртвите. Те не могат да бъдат овладени.

Айрин смаяно се загледа в гърба на жената, която изчезна също така тихо, както се бе появила. После облекчено съсредоточи вниманието си върху снимката, която беше създадена във време, когато хората, които днес вече не бяха живи, са били млади и жизнени и са вземали решения, способни да променят техния живот и този на наследниците им. Тя обърна снимката и за кой ли път прочете стиховете на гърба.

Внезапно се приведе и разрови чантата си, без да отмества поглед от написаното пред себе си. Намери сгънатите страници на „Хандър“ и ги постави на масата до снимката. По тялото и пропълзя непонятно вълнение.

Когато Коул излезе навън, Айрин седеше неподвижна над текста на „Хандър“.

— Какви са тия мазохистични наклонности? — пошегува се той и постави на масата кана с кафе.

Айрин вдигна очи. В неясната светлина под плътния навес зеленото на очите й беше толкова ясно, че Коул не можеше да откъсне очи от него. Никога през живота си не бе виждал такава красота, дори зеленият диамант нямаше този блясък.

— Как се променя човешкият почерк в течение на живота? — попита Айрин.

— След като е навършил двадесет и пет или малко повече, вече няма особени изменения, освен ако е пиян или болен. Защо?

— Смятам, че стиховете на гърба на тази снимка са написани от Ейб.

Коул застана плътно зад стола й и погледна през рамото й. Колкото повече се взираше, толкова повече и даваше право.

— Сигурно е така — промърмори най-после той. — Това важно ли е?

— Не знам. Струва ми се странно дядо да е притежавал снимка, надписана от Ейб.

— Не и ако двамата са спали с една и съща жена — изръмжа Коул.

— Какво?

— Не се учудвай толкова. Може да са ти баба и дядо, но все пак са били хора. Пък и тя не е първата жена, която е била дадена на един мъж, а се е отдала на друг. „Господарка на лъжите“…

— Точно така.

— Това би обяснило защо баба и дядо са заминали за Америка.

— Правилно. Особено ако добавим, че жената е носела дете от мъжа, когото не е искала.

— Това е невероятно — възпротиви се Айрин.

— Защо мислиш така? По онова време контролът върху раждаемостта е бил въпрос на късмет, а принципът на удоволствието не се е променил, откакто Ева е изкусила Адам да яде от ръката и.

— Ти имаш доста унищожителни представи за жените.

— Бих казал, че са подобни на твоите за мъжете.

Айрин не отговори, обърна снимката и отново заразглежда избледнелите образи.

— Това варовик ли е? — попита тя и посочи странните форми на скалите, които достигаха до коленете или бедрата на Бриджит Маккуин Уиндзор.

— Вероятно.

— А хълмът под нея?

— Още по-вероятно. — „Кости на мъртво море“.

Коул изръмжа нещо неразбрано и добави:

— Когато са правени тези снимки, Ейб е търсил вода за говедата си, а не диаманти.

— Въпреки това се питам къде ли я е снимал. Откакто сме тук, все още не съм видяла нещо, което да прилича на истински хълм. Много бих искала да знам как изглежда светът от тази височина.

В продължение на няколко секунди кристалносивият поглед на Коул внимателно се взираше в снимките, сравнявайки стръмния склон с точните си спомени за посещения на различни места от имота на Уиндзор. Постепенно стигна до убеждението, че Айрин е права. В станцията нямаше такова място. Участъците също бяха в равнинна местност.

— Странно — промърмори Коул и отново впи поглед в снимките. — Не може да е твърде далеч от дома им, защото роклята й е смачкана, но не мръсна.

Вдигна снимката, извади лупа от джоба на късите си панталони и се зае да я изследва.

— Господи! Красавецът отзад е Ейб!

— Сигурен ли си?

— Познах белега на лявата му китка. Ейб го получил, когато бил млад и достатъчно глупав да се брани срещу водния бик с въже. Имал е късмет, че не е загубил ръката си.

— Виж как гледа Бриджит. Направо изгаря от желание.

— Бедничкият. Сигурно още не е знаел.

— Какво? — попита Айрин.

— Коварната усмивчица на устните й ще ти подскаже отговора. Тя е искала мъжа зад фотоапарата, не Ейб.

— Това явно е бил дядо. Двамата много си подхождаха. До края на живота си се обичаха.

Коул не беше особено впечатлен от думите и. Той продължи да изследва снимката отгоре до долу.

— Никъде наоколо не се вижда извор или поне „билабонг“. Но това е било по време на сухия период, така че са се придвижвали от извор до извор.

— Пеша?

— С тези обувки? По-рано Ейб беше все на кон, но по едно време прогони конете и се задоволи с говедата. Сигурно са се движили с коне. Опънали са някъде палатка и са си направили няколко снимки, докато са търсили най-подходящото място, където щастливата двойка да си построи къща.

Хапещата ирония в думите му й причини почти физическа болка. Айрин усети, че Коул я поставя на едно ниво с Лай, баба й и Ева. Все жени, предали мъжете, които са обичали.

Обаче Коул изобщо не ме обича, каза си горчиво Айрин, така че сравнението куца. И аз няма да търся жарава под старата пепел.

Коул нададе тих вик на изненада, изкриви малко снимката, за да бъде по-добре осветена, и внимателно огледа през лупата единия ъгъл.

— Намери ли нещо? — попита Айрин.

— Вероятно съм бил прав с предположението за палатката. Под едно от дърветата има товарно седло с припаси. Но никъде не се вижда източник на вода или растения, които да подсказват, че го има.

— Може би са носили и водата със себе си.

— Съмнявам се. Водата е тежка, а конете имат нужда от големи количества. Ако не са намирали вода, е трябвало бързо да се връщат.

Айрин наблюдаваше как Коул изследва снимката с физически доловима интензивност. Усети изкушение да грабне фотоапарата и да го снима. Вместо това посегна към чашата с кафе, отпи и прелисти страниците на „Хандър фром Даун Андър“. Сети се какво означава заглавието и изкриви лице: Повръщано от Австралия. Представи си как диамантите се изливат на повърхността в река от течна магма и се почувства по-добре.

— Ейб имаше ли чувство за хумор? — попита замислено тя.

— До известна степен. Защо?

— Би ли му харесала представата, че диамантите излизат на повърхността като повръщано?

Коул вдигна поглед и така внимателно се взря в очите й, че тя се почувства осветена от мощен прожектор.

— Да — отговори той. — Хрумва ли ти още нещо?

Айрин се поколеба.

— Сигурно ще ме сметнеш за побъркана, но мисля, че тези скали приличат на черни лебеди.

Айрин посочи снимката, на която Бриджит Маккуин бе застанала върху ветровития хълм. За момент Коул остана неподвижен. После сложи и тази снимка под лупата.

— Не така — поправи го Айрин. — Остави лупата и се опитай да погледнеш през премрежени очи.

— Като че ли съм пиян? — попита сухо той.

— Например. Нали Ейб почти през цялото време се е наливал?

След кратък размисъл Коул отговори:

— Може и да са лебеди. Но това би могло да се каже за всеки хълм, върху който има големи скали черен варовик.

— Това не е кой да е хълм. На него е стояла Бриджит Маккуин и се е усмихвала на мъжа, за когото по-късно се е омъжила, докато Ейб я е гледал отзад и си е въобразявал, че е негова.

— Маккуин… Кралица. Кралица на лъжите. — Коул смръщи чело. — Това съвпада. Но по онова време Ейб не е различавал диамантите от кварца.

— Би ли казал, че е бил луд по баба ми?

— Вероятно. Дори само заради отмъщението. Мъж, измамен като него, жадува за кръв.

Айрин погледна снимката и внезапно видя Лай, безупречната Лай с котешкото тяло. Отмъщението беше честа последица от погубената любов. Айрин вдигна очи и понечи да попита дали Коул се чувства свързан с Лай повече от жажда за отмъщение и омраза, отколкото от любов. Но това щеше да означава личен въпрос, а тя не можеше да го допусне. Съсредоточи вниманието си върху снимките и попита:

— Не е ли възможно Ейб често да се е връщал на това място? Нещо като перверзия на светилище?

— Повече от възможно. Това би му приличало. Да иде там, да се напие, да си спомни и да прекара няколко дни в луд гняв, докато се изтощи достатъчно, за да се вълнува от каквото и да било.

Айрин трябваше да положи усилие, за да не попита има ли и Коул такова място.

— Баща ти има ли братя и сестри? — попита с отсъстващ вид Коул.

— Не — отговори учудено Айрин. — Той е едно дете.

— Ако сме прави за Бриджит и Ейб, разбираш ли какво означава това? — Още преди Айрин да успее да отговори, Коул процитира стиховете за диамантите:

„Тогава ела в моята страна. Внук на предателството. Кръв от моята кръв…“.

Ти си внучка на Ейб, а не праплеменница! Ти си „издънката“ на предателството.

— Много мило — промърмори Айрин, макар че очевидно беше недоволна. — Винаги съм искала да имам откачени прадеди.

Коул се усмихна накриво.

— Не се тревожи. Ако наистина е имало някои опасни гени, баща ти не ги е получил. По-ясен от него надали има на света.

Айрин отново разлисти страниците.

„Намери го, ако можеш, ако се осмелиш да отидеш

Където се носят черни лебеди през море от мъртви кости…“

— Е, това поне е ясно. Но следващата част не я разбирам.

— Да ти я обясня ли отново? — предложи той.

— Отказвам се — изкриви лице Айрин. — Смятам, че имам достатъчно познания по австралийския сексуален жаргон.

— Ти попита.

— Във всеки случай трябва да призная, че този човек е имал слабост към двузначността. Например заглавието. Можем да го разберем като коментар към самите стихове, към възникването на диамантите и изобщо към диамантите. Не е красиво, но не е и глупаво.

Коул чакаше, без да откъсва очи от Айрин. Дългите й стройни пръсти се плъзгаха по страниците, но очите й бяха насочени някъде встрани. В цялото й същество се усещаше същото пълно съсредоточаване, което обикновено се проявяваше при правене на снимки — или при любене.

— Сигурен ли си, че в земите на Ейб няма такова възвишение? — попита най-после тя.

— Не съм виждал нито едно.

— Е, добре — въздъхна Айрин. — Все пак идеята беше добра.

— Коя?

— Ако в костите на мъртвото море имаше проходи или пещери, а човек се отличаваше с опаките представи на Ейб за живота, проникването на човека в пещерата би могло да бъде представено със сексуални понятия. А що се отнася до пещерата като символ на женствеността, „Майката Земя“ е често употребяван израз.

Коул изненадано я изгледа.

— В колежа основната ми специалност беше английска литература. Думите бяха моя страст. После открих фотографията. Е, нищо. Ейб е имал известни познания по литература, нали?

— Даже много добри, когато беше трезвен. Докато пиехме, цитираше Милтън или Поуп.

— Бедничкият…

— Няма да повярваш, но това ми харесваше. Гласът му беше много изразителен.

Айрин го погледна и установи, че му вярва. Интересите му бяха разностранни.

— Но твоята интерпретация създава някои проблеми — продължи Коул.

— А именно?

— Първо липсата на пещери.

— Само трябва да ги открием.

— Права си — заяви сухо той. — И второ, Ейб.

— Не те разбирам.

— Ненапразно го наричаха „луд“, да не говорим, че почти никога не беше трезвен. Помниш ли последните редове от завещанието?

„Сбогом, моя кралице на лъжите. А аз съм кралят.“

Може би мината е само злобна шега.

— Диамантите обаче са истински.

— Сто процента — отвърна мрачно Коул.

„Тайни по-черни от смъртта. И да кажеш истината, е смърт

Но на теб ще говоря… Дете на разочарованието.“

Това се отнася до теб, Айрин.

„Дете на предателството. Дръж се за мен

Моя гроб, моите кости, чуй ги как пъшкат.“

— На теб предлага смърт.

— Трябваше да следваш литература. Прочете между тези редове повече от мен. — Тя погледна часовника му. — Кога тръгваме?

За миг се възцари неловко мълчание, докато Коул се примири с промяната на темата.

— Ще включа мотора на вертолета.

Без да каже дума за стиховете или за смъртта, той закрачи към спряния наблизо вертолет. Айрин тихо въздъхна и отпи още малко кафе, което димеше, но надали беше по-горещо от въздуха.

Моторът се включи и известно време работи ритмично. После спря за миг, изрева глухо и отново спря. След няколко минути Коул изключи мотора, скочи на земята и вдигна капака на двигателя.

Когато след малко се върна под сенника, Айрин позна още по походката му и по стиснатите устни, че беше ядосан. В ръката си държеше метален цилиндър. За миг вдигна очи към небето, където вече се събираха облаци. Още беше рано за дъждовния период, но в този климат никога не се знаеше кога ще започне дъждът, а с него всяка възможност да открият мината на Крейзи Ейб щеше да умре.

— Лай!

Тя се появи веднага и Айрин неволно предположи, че е стояла зад вратата и е чакала повикването му.

— Да? — попита тя, без да погледне Айрин.

— Кажи на Уинг да ни изпрати три пълни кутии с филтри за гориво. Излишните ще бъдат постоянно при мен.

Лай кимна и промълви нещо на китайски.

— Говори на английски — нареди кратко Коул.

— Ти разбираш толкова добре китайски — прошепна тя.

— Айрин не знае нито дума.

— Защо не я научиш, както аз научих теб? — Въпросът беше прост, но гласът й събуждаше, спомена за двама нежно прегърнати влюбени, които учеха един от друг неща, нямащи нищо общо с езика. Същата несдържана сексуалност се излъчваше от ръката на Лай, с леко сгънати пръсти, които сякаш милваха мъжката кожа. Жестът беше толкова изразителен и интимен, че Айрин и обърна гръб.

— Обади се на брат си — повтори нареждането си Коул.

Лай безизразно кимна и се оттегли в къщата.

— Какво се е случило? — попита Айрин.

— Горивото е замърсено.

— Какво?

Коул отвинти капачето на филтъра и извади конусовидна хартия.

— Пипни тук.

Айрин потърка леко хартията, после разтри пръстите си един в друг. Отначало усети само горивото. После почувства нещо като фин пясък. Погледна въпросително Коул.

— Замърсяванията са нещо обикновено — обясни той. — Затова и има филтри. Но имам чувството, че през тази система се е стекъл половината пясък от планините Оскар.

— Как е попаднал пясъкът в горивото?

— Може да съм забравил капака отворен — отговори неутрално той.

— Не е много вероятно.

— Благодаря.

Айрин вдигна рамене.

— Права съм. Ти се грижиш за вертолета като кокошка, която има само едно пиленце.

— Той е най-добрият ни шанс да намерим мината преди дъждовете. Някой друг също знае това и е сипал пясъка.

— Саботаж ли е?

— И аз бих направил това, ако исках да забавя някого.

— Или би го убил?

— Да.

Айрин вдигна поглед и потрепери от сигурността, изписана в очите му.

— Те ще се опитат още веднъж — обясни направо той. — Излез от играта, Айрин. Махни се от мината, от станцията, от Австралия. Нищо не е толкова ценно, че да умреш за него, дори най-прекрасната съкровищница на дядо Господ.

— В Арктика проумях, че излизането от играта също е вид смърт. Дойдох тук, за да открия нов път към живота. Оставам.

В гласа й нямаше и сянка от съмнение. Коул съзнаваше, че няма смисъл да я убеждава. Това само щеше да я отчужди още повече от него и да я направи по-ранима.

— Кой го е извършил? — попита с добре изиграно спокойствие Айрин.

— Може да е станало някъде навън. Но по-вероятно някой от тукашните хора.

Айрин спонтанно се обърна към вратата, зад която бе изчезнала Лай.

— Възможно е, но се съмнявам — отвърна Коул. — Не че Лай не е способна да убие заради семейството си. Ще го направи, ако трябва. И го е правила, по дяволите. Но ние сме голямата надежда на семейство Чен да получи малко място върху Диамантения тигър. Лай винаги прави онова, което й нареди семейството.

— Убила е човек? — попита ужасено Айрин.

— Беше бременна в седмия месец, когато чичо Ли й заповяда да направи аборт и да се омъжи за друг мъж, за китаец, което ще заздрави връзките на семейството в Коулоун. Тя го направи и никога повече не се обърна назад.

Айрин отвори уста, но не можа да отрони нито дума.

— Много съжалявам — прошепна най-после тя.

— Защо? Ти нямаш вина.

Тя само поклати глава, защото не можеше да обясни каква болка изпитва да гледа мъката му. Опита се да каже нещо, но Лай се появи на вратата.

— Уинг иска да говори с теб.

Коул погледна Айрин.

— Ела с мен. От стаята с уредите не мога да те виждам.

Айрин разтвори широко очи, но не се възпротиви и го последва в къщата.

— Какво, още се обърка? — попита в слушалката той.

— Джейсън Стрийт е на път към станцията.

Коул прокара пръсти през косата си.

— Какво е станало?

— Смятаме, че американците са подхвърлили кокалче на Австралия.

— Това е лошо, Уинг. Преди да влезе в бизнеса на осигуровките, Стрийт е бил добър търсач на диаманти.

— Има и добра новина. Според сателитните снимки времето ще се задържи още малко. Не се вижда мусон.

— Добре, добре. С роувъра ще обикаляме доста по-бавно. Ако има още нещо, кажи ми го сега. Няма да се обаждам, преди да съм узнал нещо повече. Айрин има идея, която заслужава да бъде изследвана. Във всеки случай огледай още веднъж хората си. Поне един получава пари от две страни.

— Надали ще открием нещо. Вече сме ги проверявали. Наистина ли няма да се обаждаш?

— Айрин не иска да се откаже от лова, затова нямам избор. Продължаваме с колата. И не пращай някого от хората си по петите ни. Нали след погребенията на роднини те обзема мрачно настроение.