Ан Максуел
Диамантеният тигър (17)

Глава шестнадесета

— Мисля, че въпреки всичко е по-добре да отидеш на лекар — настоя загрижено Айрин.

Коул мълчаливо огледа стаята. Кракът му кървеше и го болеше, но той много добре знаеше, че раната е повърхностна. Трябваше му само малко помощ при почистването и превързването.

Айрин затвори вратата зад себе си и заключи. На леглото ги очакваха два найлонови чувала и старата и чанта с фотоапарати.

— Ела, ще ти помогна… — Тя сведе поглед към прасеца му и възкликна: — О, Господи!

— Хайде сега, не губи съзнание и не ставай безполезна точно когато имам нужда от теб — проговори глухо Коул. — Това е само кръв.

Панталонът беше просмукан от влага. Ако платът не беше черен, петното щеше да бъде много по-ясно. Докато Айрин с ужас се взираше в крака му, по обувката се спусна яркочервена струйка.

— Ако не искаш да оставиш кървави следи навсякъде по килима, по-добре е да отидеш в банята — прошепна с тънък, измъчен глас тя.

Коул влезе накуцвайки в банята, затвори капака на тоалетната и седна, за да събуе обувките и чорапите си. Айрин безмълвно се отпусна на колене пред него, бутна ръцете му и се зае сама да събува обувките. По пръстите и покапа кръв и тя тихо изохка.

— Отпусни се, Айрин — промълви Коул. — Няма нищо сериозно.

— Само драскотина, така ли? — отвърна остро Айрин, ядосана, защото той бе ранен, а тя не бе могла да стори нищо, за да го предотврати. — Ако още не знаеш, драги, ще ти кажа едно: драскотините не кървят толкова.

— Кръвта не се стича ритмично, следователно куршумът не е засегнал нито един жизненоважен орган. А що се отнася до другото — ти най-редовно гледаш кръв.

— Само веднъж съм била на лов за китове.

— Говоря за мензиса ти.

Айрин изгледа сърдито Коул и като видя усмивката му, шумно изпусна въздуха от дробовете си и отново се приведе над крака му.

— Някой казвал ли ти е вече, че си невъзможен?

— Не. Но ти държиш да бъдеш първата, нали?

Тя издаде някакъв звук между ужас и смях, но ръцете и вече бяха по-спокойни. Коул беше прав. Видът на кръвта не беше чак толкова нов.

Докато Айрин свали обувките и чорапите му, той вече бе съблякъл ризата си и я бе захвърлил надалеч, за да не се изцапа с кръв. После бързо отвори ципа на панталона си и започна да го сваля. Когато платът засегна раната, дъхът излезе със съскане между зъбите му.

— Причиняваш си болка. По-добре да разрежа панталона.

— Не. Няма да си губя времето с покупки. Ще нося този панталон и в самолета.

— Това означава ли, че се връщаме в Калифорния?

— Не, ще летим за Дерби. С малко повече късмет онези ще си изгубят времето да ни търсят между Даруин и станцията на Ейб. А ние ще дойдем от другата страна. Моля те, донеси една калъфка от възглавница, за да почистим раната.

Когато Айрин се върна в банята, Коул стоеше изправен, само по боксьорски шорти, облегнат на мивката, и се опитваше да прегледа раната на бедрото си. За изострените от адреналина сетива на жената голото му тяло изглеждаше невероятно привлекателно. Тя си припомни ужасното чувство на безпомощност и гняв, когато лежеше на пясъка под нападателите си. Тогава чу как Коул се закле да им отмъсти, ако са я наранили. И знаеше — наистина знаеше, че този път не бе сама. Тази вечер един мъж вложи всичките си сили, за да й помогне, а не да я изнасили.

Коул се извърна към Айрин. Когато се раздвижи, лампата го освети от друг ъгъл и тялото му бе подчертано по нов начин. В продължение на дълъг миг самозабрава Айрин бе готова да грабне фотоапарата си и да се опита да улови ненатрапчивата сила на мъжкото тяло. Той беше… красив.

Мисълта направо я смая.

— Седни — промърмори дрезгаво тя. — Ще ти помогна.

Айрин го гледаше като никога досега, необикновените й зелени очи бяха ясни и широко разтворени и се наслаждаваха на вида му с интензивност, която накара сърцето му да забие по-силно.

Коул мълчаливо се отпусна върху капака на тоалетната. Айрин натопи парче плат в студена вода и се приведе над бедрото му. Внезапната близост между телата им и първото докосване я накараха да се почувства неочаквано слаба. Опита се да си представи мъжа до себе си просто като човек, който има нужда от помощ, а не като силен, почти гол боец, между чиито бедра бе коленичила.

После обаче видя раната и в миг забрави голотата му.

— Раните винаги изглеждат по-страшни, отколкото са в действителност — успокои я Коул, забелязал бледите й страни.

— Но кръвта…

— Нали съм виждал снимките ти от лова на китове. Сигурно си стояла до глезените в кръв, за да ги направиш.

Айрин си припомни как щракаше филм след филм, докато не й прилоша.

— После си изповръщах червата — призна с усмивка тя, докато притискаше студения плат към раната, за да спре кръвта. — Но продължих да снимам докрай.

Когато вдигна глава, тя забеляза развеселените му очи и се запита как е могла да ги помисли за студени и празни.

— Днес това няма да се случи — продължи тя. — Освен това ти си твърде малък в сравнение с кита. Просто незначителен.

Видя усмивката, озарила устните му, и отново се приведе над раната.

— Боли ли? — попита тя, като натисна по-силно.

— Ти как мислиш?

— Боли те, знам — отговори с несигурна усмивка тя.

Коул нежно помилва бузата и с върха на показалеца си.

— Чувствал съм се и много по-лошо. — За миг задържа дъха си. — Е, чувствал съм се и много по-добре — призна след малко. — Парещите рани са наистина много болезнени.

Треперенето в ръцете на Айрин лека-полека престана. Докато Коул притискаше компреса към раната, тя се зае да почисти мускулестия му крак.

— Е, никой не би се осмелил да твърди, че не си чистокръвен американец — промърмори Айрин, докато изпираше за пети път парцала. — И космат на всичкото отгоре.

Коул се засмя.

Айрин напразно се опита да направи същото. Скоро щеше да й се наложи да почисти раната. И колкото и внимателна да беше, щеше да му причини болка.

— Точно както си мислех — установи Коул, когато вдигна компреса. — Повърхностна, разкъсна рана. Нищо опасно.

— Откъде знаеш? — попита през стиснати зъби Айрин. — Човек не може да знае всичко.

— Знам какво е, когато мускулът е разкъсан и костта е улучена. Тук няма нищо подобно. Но щом смяташ раната за толкова лоша, ще застана под душа и сам ще я почистя.

Айрин, която тъкмо отвърташе крана за топла вода спря за миг и го погледна право в очите. Светлината на лампата падаше изцяло върху него, открояваше всеки мускул, всяка жила, всяка кост. Той буквално изпълваше нишата, в която бе поставена тоалетната чиния.

— Ако ме плеснеш с това през бедрото, ще те просна на коленете си и ще те натупам — предупреди я Коул и посочи натопената в топла вода кърпа.

— Опитай само, великане, и ще се озовеш на пода.

— Май се чувстваш много силна след онова, което преживя, а?

Айрин го погледна изненадано. Коул беше прав. Съзнанието, че се е измъкнала невредима от ръцете на насилниците, нахлуваше в сърцето й и разрушаваше трупания с години страх, променяше я. Част от нея имаше чувството, че вече може да се справи с всеки мъж, но здравият човешки разум я предупреждаваше, че е лудост дори да си го помисли. Тя въздъхна дълбоко и отново се зае с кърпата.

— За първи път си между победителите, нали? — попита Коул.

Айрин кимна и той криво се усмихна.

— Не се оставяй победата да ти замае главата. Ако бяха решили да ни убият, вече щяхме да лежим по лице в пясъка. Трябваше да избягаш, когато ти казах.

Айрин, коленичила отново между силните му крака, мълчаливо поклати глава. Косата й блестеше в медни и махагонови оттенъци при всяко движение. Когато горещата кърпа докосна разкъсаната плът, Коул шумно изпусна въздуха от дробовете си. Ръцете на Айрин работеха бавно, меко и с голяма предпазливост почистваха ръбовете на раната.

— Говоря сериозно, Айрин. Трябваше да избягаш — продължи спокойно Коул и помилва блестящата й коса. — Това е първото правило за самозащита.

— Ти също трябваше да се придържаш към него.

— Не защитавах себе си.

— Знам — отговори задъхано Айрин. — Ти се биеше за мен.

Айрин извъртя глава под ръката на Коул и той усети мека целувка по дланта си. Тя веднага стана, за да изплакне още веднъж кърпата. Искаше да му благодари, че я е опазил, но не и хрумваше нищо, което да звучи не толкова наивно и глупаво. Той водеше бой за нея, когато тя бе безпомощна. Не знаеше как да му каже колко много означаваше това за нея. Самата тя още не го бе осъзнала напълно. Ала в едно Айрин беше сигурна: не можеше да изостави Коул в смъртна опасност, а самата тя да побегне невредима.

Коленичи отново и продължи да почиства раната. Горещи сълзи опариха очите й, когато Коул изсъска през стиснати зъби и тихо изруга.

— Много съжалявам — пошепна тя, защото умираше от ужас при мисълта, че му причинява болка. Попиваше възможно най-меко кръвта, за да провери колко е дълбока раната и дали вътре не са останали влакна от панталона му. — Би ли се преместил малко по-наляво?

Коул отмести крака си, вдигна стъпалото си върху ръба на мивката и се запита дали Айрин има поне малка представа какво става с него, когато копринената й коса се плъзга по коравото му бедро, а ръцете й се движат върху голия му крак. Понякога тя се допираше до него и дъхът й милваше чувствителната му гола кожа. Но това неволно изкушение поне отклоняваше вниманието му от болката в раната. Имаше дяволски късмет, че се отърва с тази драскотина, и той много добре го знаеше.

— Така по-добре ли е? — попита той, когато светлината падна върху вътрешната страна на бедрото му.

— Чудесно.

Айрин сложи ръка върху крака му и го задържа неподвижен. После напрегнато се вгледа в раната, както се взираше през обектива на фотоапарата. Приведе се малко напред и прегледа червения ръб. Но както и да заставаше, върху раната все падаше сянка и тя не можеше да оцени колко е дълбока. Затворена между краката му като в кафез, тя имаше много малка възможност да се движи. Обърна се леко настрана, за да погледне от друг ъгъл, и косата й, а после и рамото докоснаха слабините му.

Необуздано желание проряза Коул и тялото му веднага се напрегна.

— Боли ли те? — попита загрижено Айрин.

— Не… точно.

Гласът му прозвуча задавено. Той се постара да съсредоточи вниманието си върху косата на Айрин и да не гледа ръцете й. Запита се дали цветът й му напомня за коприна или за огън. Всъщност в косата й имаше и от двете, когато тя се плъзгаше по кожата му, от една страна хладна и гладка, от друга — изпълнена с приятна топлина.

— Моля те, вдигни крака още малко, ако можеш — пошепна Айрин и притисна с две ръце бедрото му. Разгледа още веднъж раната и облекчено въздъхна. — Прав беше. Няма нищо опасно. Но сигурно много те боли.

Коул не се опита да отрече.

— Имаш ли достатъчно превръзки?

— За твоята големина? Много се съмнявам — отговори сухо Айрин и понечи да се изправи.

— Стой си на място, аз ще ти помогна — спря я той и нежно я притисна до себе си.

Когато Коул се приведе, присъствието му изпълни цялото й същество. Айрин усещаше силата на крака му под ръцете си и мекото триене на косъмчетата по китките си. Възбудата се разля от гърдите към коленете й и тя задиша трескаво. След малко пое дълбоко въздух и си каза, че сигурно се е излъгала. Не можеше да е усетила онова, което повярва, че е усетила. Коул не можеше да е възбуден.

Айрин посегна към шишенцето с дезинфекционна течност, изтри грижливо раната и започна да я маже с мехлем. Коул процеди през зъби цял куп проклятия на някакъв чужд език и Айрин се зарадва, че нищо не разбира.

С всяко леко докосване на пръстите и пулсът на Коул ускоряваше ритъма си. Паренето в раната не беше и наполовина толкова силно като огъня, който изпращаха по тялото му нежните й пръстчета. Но тъй като не можеше да промени нито едно от двете усещания, той продължи да бълва обичайните за диамантените полета на Бразилия ругатни на груб португалски, с думи, способни да стопят дори стомана.

При това си повтаряше, че тук става въпрос за най-стария известен афродизиак — адреналина. И друг път беше преживявал подобно нещо. Това бяха последствията от битката. С ярко изразения сексуален глад тялото му празнуваше факта, че е оцеляло. Ако Айрин беше всяка друга жена по света, той щеше да я придърпа на скута си и да потъне в утробата й, докато се освободи от натрупалото се напрежение. Но Айрин не беше друга жена. Тя беше изнасилена и може би никога нямаше де приеме друг мъж в горещите дълбини на тялото си.

Коул мрачно се опита да не мисли за меките ръце, които с такава нежност се плъзгаха по кожата му. Като дъха на Айрин, топъл и сладък. Като уханието й. Като гърдите, които докосваха крака му при всяко привеждане. Когато Айрин се наклони още напред за да обгърне бедрото му, лекият натиск на твърдите гърди запали огън по кожата му. Той потрепери и отново изруга, питайки се защо тъкмо тази жена го възбужда до границата на поносимостта.

Когато Айрин най-после се отдръпна от него, по раната почти не се виждаше прясна кръв. Тя извади от чантата си два четириъгълни пластира.

— Не вярвай на рекламата върху опаковката — усмихна се тя. — Тези се залепват също така здраво, както и предишните.

Когато приклекна, за да залепи първия пластир, тя докосна неволно чатала му и Коул шумно пое дъх. Айрин веднага спря, защото помисли, че му е причинила болка.

— Най-добре ги залепи сам — прошепна нещастно тя. — Толкова съм несръчна. Не искам да те боли.

Коул сведе глава към приклекналата между краката му жена, вдигнала жален поглед към лицето му, с толкова красиви очи, че всеки път, когато я поглеждаше, нещо го пробождаше право в гърдите.

— Ти изобщо не си несръчна. Обичам да усещам ръцете ти.

Айрин бързо вдигна глава.

— А какво ще кажеш за себе си? — попита Коул и впери очи в нейните. — Обичаш ли да усещаш ръцете ми върху себе си?

— Не искам да те боли. — В очите на Айрин блестяха сълзи и това ги правеше още по-красиви. — Съжалявам, Коул. Наистина не искам да ти причиня болка.

Пръстите му помилваха дясната и буза.

— Харесва ми, че си толкова смела.

— Въобще не съм смела. Толкова ме беше страх, че се разтреперих.

— Ти да не мислиш, че смелостта е нещо друго? Да си смел означава да се боиш и въпреки страха да правиш онова, което е нужно. Всичко останало са високопарни дрънканици. Няма смисъл от тях.

Той улови сълзите й с върха на пръстите си, преди да са се търкулнали по бузите й. После вдигна ръка до устните си и опита ясните, диамантеносветли капчици.

— Солени и много, много сладки. Никой никога не е плакал за мен, Айрин. Нито един човек на света.

Айрин затвори очи, неспособна да понесе по-дълго настойчивия му поглед. Когато отново ги отвори, съсредоточи вниманието си върху раната. Закрепи пластирите колкото се може по-внимателно, за да не го заболи. Това не беше лесно. Мислите й непрекъснато се връщаха към думите му и към факта, че е коленичила между краката на почти гол мъж, очевидно възбуден.

Онова, което окончателно разруши съсредоточаването й, беше прозрението, че не изпитваше и най-малък страх. Всъщност би трябвало да изпадне в паника от силата и възбудата му, но нищо такова не се случи. Беше неспокойна, нервна и бдителна, но не се страхуваше.

— Мисля, че така е добре — прошепна дрезгаво тя.

После бързо се изправи и отиде в спалнята. Не чу как Коул стана и я последва, но усети присъствието му. Ръцете му нежно обвиха раменете й и я притеглиха към коравите му гърди.

— Благодаря ти. — Гласът му се промени и стана много по-твърд: — Но когато следващия път ти извикам да бягаш, послушай ме, по дяволите!

— Не можех да побягна дори ако исках — отговори сърдито Айрин. — Онзи негодник ме улучи право в диафрагмата и доста време не можех дори да си поема дъх.

— Ударил те е? — Силните мъжки ръце рязко обърнаха Айрин и тя замлъкна. — Къде?

— Тук — промърмори Айрин и посочи гърдите си.

Коул безмълвно започна да откопчава блузата и.

— Какво правиш? — пошепна Айрин и отчаяно отблъсна ръката му.

— Тихо!

Същият рязък тон, с който Коул бе заговорил нападателите им. Айрин веднага се подчини, по-скоро от убеждение, отколкото от страх. Не можеше да повярва, че блузата й се разтваря под решителните му пръсти. Понечи да каже нещо, но гласът й отказа.

— Тук боли ли? — попита безлично той.

Айрин усети върху ребрата си невероятно мек натиск. По кожата и пробягаха странни тръпки и тя цялата настръхна.

— Боли ли? — попита отново Коул и се взря в разширените и от страх очи.

Айрин отвори уста, но не можа дори да си поеме дъх. Затова само поклати глава.

— А тук?

Топлите, макар и корави пръсти продължиха по ребрата към гръдната кост.

— Малко — прошепна тя.

Видя как Коул смръщи чело и усети как натискът се засилва.

— А сега?

— Малко повече, но не много. — Айрин не можеше да откъсне поглед от лицето на Коул, докато той я преглеждаше. Миглите му бяха много гъсти, много тъмни и очите под тях святкаха като кристали, изпъстрени с малки сини и зелени ивици. Гъстата черна коса се повтаряше в брадясалото лице.

— Поеми дълбоко въздух — нареди той.

Айрин се подчини.

Още веднъж. По-дълбоко. — Коул наблюдаваше внимателно лицето й, но не откри признак на истинска болка. Ребрата й спокойно се повдигаха под ръката му, което означаваше, че дробовете се пълнят съвсем нормално.

— Боли ли те?

— Малко, но не чак толкова, че да пречи при дишане. Честна дума. Случвало ми се е да падна и по-лошо, когато съм се спъвала в поставката на фотоапарата.

Коул се усмихна и продължи прегледа.

— Ребрата?

Айрин поклати глава.

— А тук?

— Ох!

— Така си и мислех. Ребрата ти са в ред, но ударът е попаднал в диафрагмата. — Той прокара пръст по едва различимото синьо петно. — През следващите дни това петънце ще блести във всички цветове на дъгата. — Обърна я с гръб към себе си и попита: — Боли ли те още някъде? — Ръцете му внимателно опипваха гърба й — Гръбначен стълб? Бъбреци?

— Не.

— Наистина ли? — попита той и нежно потърка гърба й в търсене на натъртвания.

— Сигурна съм.

— Кажи ми, ако настъпи промяна.

Коул отново обърна Айрин с лице към себе си и започна бавно да закопчава блузата й, опитвайки се отчаяно да не усеща меката заобленост на гърдите под сутиена и парещата топлина на кожата й. Когато пръстите му достигнаха гърдите, Айрин неволно въздъхна. Ръцете му съвсем естествено докосваха кожата й.

Тя усети леката милувка и затаи дъх, очаквайки мъжът да се възползва от ситуацията. Нямаше съмнение, че той я желаеше. Не можеше да скрие възбудата си, както бе застанал пред нея само по шорти, повече разголващи, отколкото скриващи мъжествеността му.

Без да се колебае, Коул закопча и последното копче.

Айрин затвори очи и си каза, че усеща облекчение, не разочарование. Миналото на този човек може би беше мрачно като среднощна джунгла, но дълбоките му инстинкти бяха честни. Нямаше никакво съмнение, че умее да се бие и да си налага самодисциплина, и го прави, когато и където е нужно.

Точно там беше ключът, осъзна внезапно Айрин. Дисциплина. Повече от всеки мъж, когото бе познавала някога, повече дори от баща й, Коул умееше да контролира духа, тялото и инстинктите си — цялата си личност. Съзнанието за умението му да се владее я омая по-силно от най-силното вино и остави в сърцето й странна топлина.

— Непременно ми кажи, ако все пак те заболи някъде — повтори настоятелно той и се извърна. — Ще ида да изпера панталона.

— Коул?

Гласът на Айрин заглъхна, когато мъжът отново се обърна с лице към нея. Беше много по-висок от нея, много по-силен и почти гол. Той я погледна и очите му я опариха.

— Най-добре си легни, Айрин. Изглеждаш изтощена.

В продължение на няколко секунди Айрин не реагира. После отиде до леглото и се сви на кълбо. Когато затвори очи, от банята се чу шум на течаща вода.