Ан Максуел
Диамантеният тигър (24)

Глава двадесет и трета

След няколкочасово пътуване по „Грийт Нортърн Хайуей“ Джейсън Стрийт достигна външното си бюро в Кунунура. Там никой не го попита защо изглежда, сякаш се е влачил по земята като змия и защо под скъсания ръкав се вижда кървава ивица. Не го попитаха, защото веднага след падането на нощта всяко движение по няколкото тесни улички замираше. Оживление цареше само в кръчмите и в края на градчето, където аборигените се събираха около големи лагерни огньове, за да се пренесат с помощта на алкохола в по-модерна форма на традиционния си „дрийм таим“, така наречения вечерен транс.

Въздухът в кабинета на Стрийт беше задушен и застоял. Той бързо включи климатичната инсталация и веднага се зае с компютъра. Подаде тайния код, запали си цигара и прочете новините, пристигнали по време на пътуването му. Много от клиентите имаха въпроси или се оплакваха от нещо. Хуго ван Луик също се беше обаждал.

Обвит в гъст облак дим, Стрийт изруга, закашля се и погледна часовника на ръката си. Ван Луик все още беше в кабинета си в Антверпен. Стрийт грабна телефона със заглушителя и бързо набра номера. Ван Луик вдигна слушалката при втория звън.

— Здрасти, приятел — поздрави Стрийт и австралийският жаргон направи гласа му да звучи по-весело, отколкото се чувстваше в момента.

— Уредихте ли въпроса? — попита направо Ван Луик.

— Когато ме изпратите някъде следващия път, предупредете ме, че имам насреща си истински тигър.

— Нима някога съм ви пращал за дребна плячка?

— Бунтовниците от джунглата и дребните контрабандисти са направо безобидни в сравнение с този Блекбърн. Той е твърде добър за ловец на диаманти. Сигурен ли сте, че не работи за ЦРУ?

— За съжаление да. С ЦРУ щяхме някак да се спогодим.

Стрийт потисна една прозявка.

— Добре, но той вече пристигна в станцията на Ейб.

— Мистър Блекбърн наистина има късмет.

— Късмет? — изръмжа сърдито Стрийт. Холандецът май си позволяваше да намеква, че не е сторил всичко, което е трябвало. — Според мен този човек е по-хитър от лисица, фалшив паспорт, шофьорска книжка, всичко.

— Кое от намеренията ви не успя?

— Всичките. Прегледа роувъра, като че търсеше бълхи, намери всяка частичка, която можеше да се повреди, и го приведе в пълна изправност. Употреби няколко часа за тая работа. Нора беше готова да го назначи като автомеханик. Дотук със „случайната“ авария.

— По-нататък.

— И аз така си казах. Подгоних ги през цялата пампа. Блекбърн веднага ме усети. Колата ми е по-бърза и си казах, че ще ги пипна в парка Уинджана, защото завиха нататък. Двама американски туристи изчезват някъде в „Аутбак“ и умират от жажда — също като Крейзи Ейб. Тъжно наистина, но тази страна е отнемала живота и на по-силни хора.

Ван Луик се обля в пот само при мисълта какво разследване щеше да извърши ЦРУ при вестта за смъртта на Айрин Шейн Уиндзор. Въпреки това се възхити от бруталната простота на Джейсън Стрийт. Щеше да реши проблемите с един удар.

— Какво стана после? — попита след кратко мълчание той.

— Блекбърн се скри някъде под стената и аз минах покрай него, без да го забележа. После обърна и потегли право през полята към „Грийт Нортърн Хайуей“. Отпраших веднага към Фитцрой Кросинг, защото там трябваше да заредят. Видях един паркиран „роуд трейн“, а шофьорът му спеше някъде. Взех камиона с твърдото намерение да ги довърша. Тъкмо когато повярвах, че са в ръцете ми, той изви настрана и се понесе през храсталаците, докато не заседна върху един хълм на термити. — Стрийт изгаси цигарата. — Мина доста време, докато тежкият автовлак спре. Отидох да огледам роувъра. Добре че лазех, защото той носеше винтовка с прерязана цев и едва не ме прати на оня свят.

— Дали ви е познал? — попита остро Вай Луик.

— В никакъв случай. Не направих нищо повече, защото сега нямаше да ме има. Въобще не видях къде е скрил момичето.

— Да не е ранена?

— Стигнах до роувъра и точно тогава той ме просна на земята с първия изстрел. Тя не беше вътре. Може и да я е отнесъл някъде. Дяволски силен мъж.

— Съществува ли възможност да свържат името ви с откраднатия камион?

Стрийт гневно се изсмя.

— Изключено. Австралийското правителство всеки месец плаща на аборигените, а те имат едничката грижа, колкото се може по-бързо да превърнат парите в алкохол. Онези от Фитцрой Кросинг не можеха да познаят и собствените си майки. Не ме видя нито един трезвен бял човек.

— Къде сте сега?

— В Кунунура. Ще отида в станцията на Ейб, щом ме повикат да изчисля минните разходи. Вероятно утре, най-късно вдругиден.

Ван Луик помълча малко и каза:

— Вашето правителство още не е взело решение дали вие ще бъдете официалният оценител на мините „Слийпинг дог“. И това, след като цели десет години уреждахте договорите на Абелард Уиндзор с „Кон Мин“ и ДСД.

— Мръсници! — изръмжа Стрийт. — Момичето заверило ли е вече завещанието?

— Матю Уиндзор се е погрижил за това. При него тези неща стават бързо.

Стрийт запали втора цигара и каза:

— Не можем да чакаме зелена светлина от правителството. Партньорът на Блекбърн е доставил в станцията цял куп технически съоръжения, които направо ме подлудяват.

— Разговаряме с американците за оценката — заключи Ван Луик. — Очаквам скоро да ви допуснат в станцията.

— Така ще бъде най-добре, старче. Няколко аборигени там са мои хора и си отварят очите къде се копае. Само че по всяко време могат да им видят сметката.

— Плащайте им повече.

Стрийт изръмжа нетърпеливо и се запита как би могъл да обясни на градски човек като Ван Луик какво представляват австралийските местни жители.

— При тях не става с пари. Само със сплашване. Докато ме считат за сянката на Ейб, ще ми се подчиняват. Но ако увелича натиска, ще офейкат.

Ван Луик пое дълбоко въздух и внимателно обясни:

— Ако Айрин Уиндзор пусне мината в производство, вие сте мъртвец. Мазл и Брокхе.

Стрийт изгледа слушалката и изсъска:

— Ами ако аз я пусна в производство, стари глупако?

После се изсмя и потръпна от острата болка в ръката си, когато захвърли слушалката.

— Дано се задавиш с твоето „мазл“, дръвнико. И теб те чака ковчег.