Ан Максуел
Диамантеният тигър (25)

Глава двадесет и четвърта

Айрин се събуди, изцяло загубила чувство за ориентация, забравила къде се намира. Горещината и натрапчивата миризма на обор й припомниха, че спи в спалнята на правуйчо си. Или в онова, което беше останало от нея, след като Коул бе изхвърлил навън желязното легло заедно с дюшека и бе донесъл чергилото и спалните чували от роувъра. После безмълвно беше наредил две места за спане в спалнята на Ейб и беше прекарал нощта, препречил вратата с едрото си тяло.

Айрин лежеше неподвижно в тъмнината и си припомняше трудно овладяваните чувства, които бе усетила у Коул при влизането си в станцията. Той я представи на една китайка на име Лай, чийто жаден тъмен поглед проникваше през дрехите му, сякаш очите й бяха ръце. Не беше я запознал с останалите шестима китайци. Те не говореха английски, а и да говореха, го пазеха в тайна.

Лай владееше отлично чуждия език. Айрин веднага предположи, че тази жена познава Коул Блекбърн. Или много й се иска да го опознае.

Младата жена неспокойно се обръщаше върху твърдата земя, въпреки изтощението си неспособна да заспи отново. След малко погледна към вратата и се запита дали в момента Коул не е при Лай, жената със стройно тяло и жадни очи. Мисълта, че той може би е сам с нея, събуди в сърцето й дива ревност, макар никак да не й се искаше да я признае.

— Айрин! Вертолетът е почти готов — чу се гласът на Коул зад вратата.

Айрин скочи на крака и неволно простена. Вратата се отвори с трясък. Коул нахлу вътре, опасен като заредена пушка. Острият му сив поглед обходи стаята и не откри нищо, освен голите стени.

— Какво има? — попита той и внимателно я огледа. Освен че беше с вчерашните мръсни дрехи, тя изглеждаше добре.

— Нищо. Само съм малко схваната. Подът е толкова твърд.

— Принцесата върху граховото зърно, а? — засмя се Коул и тялото му се отпусна.

— Повече ми приличаше на топка за боулинг.

Той я издърпа до себе си, притисна я и я целуна толкова жадно, че Айрин забрави всичко наоколо си.

Внезапно откъм отворената врата долетя шум. Коул стоеше с гръб към вратата, но веднага разбра, че Лай го е последвала от кухнята.

— Какво има, Лай? — попита той, без да се обърне.

Очите на Айрин се разшириха от изненада. Промяната у Коул бе поразяваща. Чувствената топлота и нежност бяха изчезнали. Вместо тях се усещаше дива, едва удържана ярост, която много й приличаше на сексуално желание. Когато обаче се опита да се изплъзне от прегръдката му, той я задържа и с ръце, и със силата на погледа си.

— Обажда се Чен Уинг — съобщи Лай. — Иска да говори с теб.

Гласът на жената беше тих и овладян, но очите й не се откъсваха от тялото на Коул. За миг тя изгледа Айрин, сякаш й вземаше мярка за покров. После бързо сведе поглед и зачака с търпеливото външно спокойствие, характерно за китайската култура.

Айрин усети как в душата й пропълзя неловкост. Всички съмнения относно естеството на връзката между Лай и Коул бяха изчезнали. Двамата със сигурност се познаваха отблизо.

— Кажи му, че идвам — отговори Коул.

Лай се обърна и се запъти към кухнята с тракащи токчета. Дрехите й представляваха елегантна смесица от модата на Изтока и Запада. Традиционните черни копринени панталони, ушити от първокласен шивач, и черна копринена блуза, разкопчана до извивката на златнокафявите й гърди. Гладката черна коса беше свободно пусната и достигаше до бедрата. Фотографката у Айрин веднага проумя, че никога не е виждала толкова завладяващо красива жена.

— Страхотна е — промълви най-после тя.

— Така е.

Думите бяха произнесени със същата неутралност, която бе изписана и върху лицето му. Никакво чувство не го раздвижи, макар Айрин да знаеше, че го има, скрито дълбоко под забележителното му самообладание.

— Откога я познаваш? — попита тя, преди да успее да се удържи.

— Достатъчно дълго.

— За какво?

— Ще отида да поговоря с Уинг. Би ли ми донесла чаша кафе? Може би разговорът ще трае доста време. — Коул спря до вратата и я изгледа през рамо. — Моля те отсега нататък да не изчезваш от погледа ми за повече от три минути. И винаги да те чувам, разбрано ли е?

Айрин примигна.

— Нямаш ли доверие в Лай и в другите китайци?

— Нямам доверие на никого. Затова съм още жив. Ако се наложи да те търся, съм готов да убия.

Коул излезе в коридора и отиде в стаята, превърната от хората на Уинг в комуникационен център. Всички уреди бяха вече по местата си и работеха.

Коул седна до телефона.

— Добре работиш, Уинг. А аз си мислех, че трябва да си пишем писма.

— Благодаря. Съжалявам за забавянето на леглата и водопроводчика. Лай обеща да накара мъжете да побързат. Всичко наред ли е?

— Изпробвах повечето уреди, но за някои нямах време. Сигурно си ангажирал цяла армия за инсталирането им.

— За повечко пари се намериха пилоти, готови да докарат хората и съоръженията и без специално разрешение. Позволих си веднага да започна с изследването на местността. Естествено ти можеш да повториш търсенето, ако се усъмниш в резултатите.

— Защо започнахте без мен? — попита направо Коул.

— Узнахме, че някой вече е прелетял над мините с хеликоптер. Смятам, че са търсили същото като нас. Затова трябваше да започна.

— Кой е другият?

— Още го търсим. Вертолетът е собственост на минно-осигурителната фирма ИМСА. Шефът е австралиец на име Джейсън Стрийт. За нещастие фирмата има добра система за сигурност. Не можем да установим кой е ангажирал ИМСА за изследването. Техникът само е изпълнявал нареждания.

— ИМСА има ли мини в Австралия?

— Не.

— Работят ли за картела?

— Умерено. Дванадесет процента от приходите. Интересното е, че по-рано Стрийт е работил за АСИО.

— По-рано? — повтори иронично Коул. — Който веднъж е влязъл вътре, остава завинаги там.

— Възможно е. Тъй като междувременно успяхме да ангажираме австралийското правителство за съвместна работа с „Блек Уинг“, аз се съмнявам, че Стрийт може да се окаже сериозна заплаха.

— Не изпускай от очи и ИМСА, и Стрийт — настоя сериозно Коул.

— Разбира се. — Уинг пое дълбоко въздух — Лай каза, че си бил ранен.

Коул остро изгледа Лай. Тя бе вторачила очи в него като в някой бог. По-рано имаше доверие в погледа й. Сега го смяташе за част от сексуалното й очарование, за добре разработен номер, планиран също така грижливо, както и коприненото облекло.

— Драскотина на бедрото — обясни неохотно той. — Стана в Даруин.

— Аха, Даруин — промърмори Уинг. — Ти си си същият като едно време. Чичо Ли беше много доволен. А тамошната полиция напълно се обърка.

— Това е добре.

— Лай спомена за повторен опит… — започна изпитателно Уинг.

— Един „роуд трейн“ много искаше да ни премаже.

— Има ли нещо, което трябва да бъде обяснено на тамошните власти?

— Не. Не можах да улуча.

— Разбирам. — Уинг се поколеба. — Както пожела, направих опит да узная подробности за смъртта на Абелард Уиндзор. Няма нищо подозрително. Той открай време си е бил особняк. Отишъл в гората с кутия бира и лопата и повече никой не го видял жив.

— Сигурно климатът го е довършил — промърмори Коул. — Господи, как мразя този „билдъп“. — Той изтри потта от челото си и продължи: — Има ли още нещо?

— Хората му също били пияни. Най-после една от местните — името й е Сара — изтрезняла достатъчно, за да заподозре нещо. Обадила се на Джейсън Стрийт. Когато той се върнал в станцията, вече било късно.

— Върнал се? Той да не живее тук?

— Двамата с Уиндзор често се напивали. Ако се вярва на клюките, имали и други общи занимания. Мистър Стрийт си пада по цветнокожи жени. Освен това е страхотен боец. Открил нашите хора при претърсването на къщата и убил двама, а самият той се отървал без драскотина.

Коул вдигна вежди.

— Двама, а? Силен тип. А какво каза австралийската полиция?

— Нищо. Мистър Стрийт е заловил двамата да крадат, те са го нападнали и той ги е убил. Съжаляват, но те са само „уогс“, китайци.

Коул чу и разбра потискания гняв в гласа на Уинг. Много австралийци, особено в „Аутбак“, не признаваха цветнокожите. Китайците бяха една от най-дискриминираните раси.

— Какво показа аутопсията на Ейб?

— Ако е имало такава, резултатите не са описани. В смъртния акт е казано, че смъртта му е следствие от твърде дълъг престой в жегата. Тъй като е минало доста време, преди да открият тялото, се съмнявам, че е останало нещо за аутопсия.

Кратко мълчание.

— Не ми харесва, че името на Стрийт се появява толкова често.

— Разбирам. Но той наистина не е от значение. На платото Кимбърли има твърде малко хора, освен това Стрийт е стар приятел на Уиндзор. Той е преговарял с ДСД относно договорите за мините „Слийпинг дог“. Без съмнение, австралийското правителство ще го назначи за оценител на състоянието на имота.

— Дръж Стрийт по-далеч от станцията — заяви направо Коул.

— Стараем се. Макар че някои от членовете на АСИО са на наша страна, лобито на картела в австралийското правителство е много силно.

— Сигурен ли си, че Стрийт не е човек на „Кон Мин“?

— Не намерихме преки доказателства, макар че претърсването беше щателно. Смятам, че той е интересен за картела тъкмо защото не е наш човек.

— Какво става с фотоапаратите на Айрин, които изпратихме в Лондон?

— Всичко вече е в станцията. Заловихме вещите в Ню Йорк и с частен куриер ги изпратихме в Австралия. Пристигнали са, докато сте спали. — Уинг тихо се изсмя. — АСИО много се изненада, когато прегледа сандъците на митницата в Даруин. Очевидно не са вярвали, че мис Уиндзор ще поиска да фотографира красивата им страна. По-скоро очакваха супермодерно минно оборудване. Представи си разочарованието им, като видяха обективи, фотоапарати и филми…

— Как им обясни цялата тази електроника?

— Тя не съществува. Бюрото на „Блек Уинг“ в Даруин скоро ще бъде разширено. Отдавна сме поръчали оборудване и то най-после пристигна.

Коул се усмихна на задоволството, което звучеше в гласа на Уинг. Но скоро развеселеността изчезна от лицето му.

— Само още нещо. При първия транспорт искам Лай да се махне от тук.

— Чичо Ли ще бъде много нещастен.

— Глупости.

— Лай има опит в съставяне на компютърни програми за минни дейности. Нямам с кого да я заменя.

— Няма незаменими хора.

— Гласът ти прозвуча, сякаш те вълнуват дълбоки чувства. Да не си още влюбен?

Коул си каза, че Уинг има късмет, дето не е застанал насреща му.

— Това че всеки път, когато се обърна, Лай идва и се отърква в мен, няма да събуди в тялото ми огъня, на който се надява чичо Ли — отговори направо той. — Семейство Чен ще получи само половината мина. Кажи на Ли, че съм разочарован от начина, по който преценява интелигентността ми.

— Не ми се иска да го ядосвам. С Лай той ти изпрати най-доброто предложение, което може да направи семейство Чен.

Коул хладно се изсмя. Когато си пое въздух, в носа му проникна омайващият аромат на отдавна минали горещи нощи, на златокожата жена, която викаше нещо за любов, когато достигаше оргазъм.

„Чукат и се оставят да им плащат любовта.

Господарки на лъжата. Проклети да са горещите им викове.“

— Предложение за женитба значи? — попита иронично Коул. — Така ли наричат проституцията днес в Хонконг?

Уинг не отговори.

— Чуй ме добре, приятелю. Хората ти — и най-вече отлично обучената ти сестра — нека по-добре се погрижат за живота на Айрин Уиндзор, защото тя е единствената надежда за оцеляване на клана Чен. Това е, което имах да ти кажа. Нека чичо Ли се научи да чете между редовете в делото ми. Разбрахме ли се?

— Боли ме, че нямаш доверие в нас.

— Представям си колко те боли. Беше грешка от ваша страна да ми подхвърляте Лай като стръв. До скоро, Уинг. Няма да се обаждам, за да ти докладвам как вървят нещата. Сигурен съм, че послушният ти малък шпионин ще се погрижи за това.

Коул остави слушалката и се обърна към жената, застанала безмълвно зад него. Лицето му беше безизразно, когато се взря в златното и лице, обляно от падащата откъм вратата светлина. Вече бе забравил, че Лай открай време умееше да застава точно там, където изпъкваше красотата й. Помнеше само парещото й сексуално излъчване, което изглеждаше естествено също като слънчевата светлина, която милваше кожата и.

Коул мрачно си каза, че тогава е бил твърде млад. После без предупреждение протегна ръка и сключи пръсти около гърлото й. Лай продължи да стои неподвижно, само пулсът под дланта му внезапно се ускори.

— Смятам, че си чула всичко.

— Да — отговори тихо жената.

— Кажи го и на хората си.

— Да.

Сивите мъжки очи измериха внимателно съвършената и нежна фигура. По-рано често беше мечтал да притежава отново Чен Лай. Уинг и преди всичко чичо Ли сигурно са го знаели. Затова бяха изпълнили желанието му. Щом намереше мината, можеше да прави с Лай, каквото си иска, да я наказва, да я унижава или да я насилва, да получава всичко от нея. Дори да вземе живота й.

Лай знаеше не по-зле от него колко ранима е физически. Доказваха го лекото треперене на тялото й, ускореният пулс и пресекливото дишане, което милваше гърдите му.

Но в тъмния й поглед нямаше страх. Тя го гледаше, както гладен гледа апетитно късче месо. Нежният й парфюм се смесваше с примитивния тежък дъх на женското желание. Под черната коприна на блузата зърната на гърдите бяха твърди като порцелан. Тя го желаеше.

Палецът на Коул се плъзна по мекия й врат, без той сам да осъзнава милва ли или заплашва.

— Колко са послушни дъщерите на Китай.

Лай сведе дългите си черни мигли.

— Благодаря — пошепна дрезгаво тя и раздвижи брадичката си така, че тя нежно се плъзна по твърдата ръка върху гърлото й. После се приведе напред и се облегна на него, при което върховете на пръстите й докоснаха бузата му.

— Винаги сме се чувствали прекрасно заедно, Коул. Често те сънувах.

В този миг Айрин влезе в стаята с две чаши кафе. Тя видя как Лай се притиска до гърдите на Коул, а неговият палец милва гърлото й, и за миг така се стресна от интимната сцена, че загуби ума и дума.

— Изглежда си зает — промърмори задавено тя. — Ще сложа кафето ти в кухнята.

— Остани.

Гласът му изплющя като камшик. Айрин инстинктивно се подчини и това я разгневи.

— Ти май гледаш домашни животни — установи кратко тя.

Коул обърна гръб на Лай и остро изгледа Айрин.

— Домашни животни ли?

— Седни. Остани. Легни. Това са домашните животни.

Той се усмихна накриво, пристъпи към нея и пое от ръцете й чашата с кафе.

— Нямам такива. Никое не се задържа дълго при мен.

— Така ли? Обзалагам се, че някъде наблизо има капан за женски мухи, върху който е изписано името ти.

Смехът на Коул бе заглушен от шума на вертолет, чийто мотор бучеше още по-силно поради влагата.

— Кажи му, че идвам веднага — каза Коул.

Думите бяха предназначени за Лай, но Коул не сваляше очи от Айрин. Лай излезе, без да вдигне глава.

През ръба на чашата си Коул се опита да прецени доколко е ядосана Айрин. Съжали, че се бе стигнало дотук, но в момента не можеше да предприеме нищо. Беше побеснял от яд, че тя не му вярва, и не можеше да измисли нищо разумно. Мълчаливо изпи кафето, вслушвайки се в затихващия шум от въртенето на перката.

— Готова ли си за полет? — попита след малко той. — Докато се върнем, хората на Уинг ще са инсталирали душ-кабина и перална машина.

Небрежният му тон още повече я разсърди. Тя размисли дали не е най-добре просто да престане да говори с него, но после реши, че така само ще изглежда смешна в очите на китайката. И без това се чувстваше ужасно от този изблик на ревност.

— Просто влез с дрехите под душа — отговори също така делово тя, макар че гласът й издайнически потрепваше. — Така ще се изчистиш. В Аляска често го правех.

— Вземаш душ и едновременно с това си переш дрехите, а? Добре звучи.

Неочаквано чувственият тон на забележката му учуди Айрин и още повече я разгневи.

— Играта е само за един човек — отговори кратко тя.

— Е, това не звучи толкова добре.

— Не бой се. В крайна сметка аз не съм единствената жена в станцията, чиито дрехи се нуждаят от пране.

— Но си единствената, от чиито дрехи се интересувам.

Айрин пое дълбоко въздух.

— За Бога, Коул, знам, че беше глупаво да ти говоря за любов, но дори глупостта си има граници! Да не съм сляпа! Ако бях влязла минута по-късно, Лай щеше да се е пъхнала някъде дълбоко в теб.

— Аз обаче щях да бъда отвън.

— Глупости! — изсъска гневно Айрин.

Слънчевата светлина, която бе направила от Лай малка златна статуя, хвърляше огнени отблясъци в косата на Айрин и превръщаше очите и в яркозелени скъпоценни камъни. За разлика от Лай, Айрин въобще не осъзнаваше колко възбуждаща е в своята топлота и жизненост. Коул обаче го виждаше. Той я желаеше толкова силно, че трябваше да отмести очи, иначе щеше да простре ръката си към нея и тя щеше да го отблъсне. А Коул нямаше особено доверие в търпението си. Не и при тези обстоятелства.

— Не позволявай чичо Ли да се зарадва на успеха си — промълви той, когато се увери, че гласът му не издава обзелия го гняв.

— Какъв успех?

— Че е пробутал Лай между нас.

— Трябваше по-рано да помислиш за това. Никак не ми изглеждаше раздразнен, когато Лай беше в обятията ти.

Коул с усилие потисна въздишката си. Беше минало много време от деня, когато за последен път загуби самообладание, но днес едва не го стори отново. Главата го болеше, раната на бедрото туптеше при всяко движение, от Америка насам бе спал само няколко часа, температурите и влагата бяха достигнали границите на поносимото, а сега и Айрин го гледаше предпазливо и от разстояние като някой чужденец, сякаш никога не бе лежала върху голото му тяло и не бе мълвяла думи за любов.

— Виж какво… — започна дрезгаво той.

— Достатъчно ми е това, което видях — прекъсна го тя. — За разлика от теб, на мен то никак не ми хареса. — И преди да успее да се удържи, тя попита: — Коя е тази жена?

— Осведомителката на Уинг — отговори ядно Коул.

— Знаеш какво искам да кажа. Каква ти е тя?

Коул така силно тресна чашата си върху масата, че нежният порцелан се счупи. После направи крачка напред и се озова в непосредствена близост до Айрин. Тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Погледът му беше заплашителен, но Айрин не отстъпи.

— За мен Лай е живият спомен колко безгранично глупав може да бъде един мъж, когато повярва в любовните обяснения на една жена — отговори с дрезгав, треперещ от гняв глас Коул. — Ейб умееше да се държи с жените. Любеше се с тях, но не ги обичаше. — После рязко се обърна и се запъти към вратата. — Лай знае къде са новите ти фотоапарати. Вземи ги и след три минути да си отвън.