Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
p1amen (2017)

Издание:

Автор: Ан Максуел

Заглавие: Диамантеният тигър

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Абагар“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5218

История

  1. — Добавяне

Глава трета

— От колко време са мъртви двамата китайци?

В гласа, макар и деформиран от сателитната връзка, ясно се усещаше пренебрежителен тон и Джейсън Стрийт почувства, че му се повдига. Хуго ван Луик беше широкоплещест холандец с кръгла глава и буйни бели коси. Гласът му звучеше съскащо и неприятно за австралийските му уши. Стрийт отпи голяма глътка бира и остави студената, запотена кутия върху масата. След това отговори:

— Дванайсет часа, а може би и повече.

— Защо се забавихте с доклада?

— Нима искате да доверя случая на някой обществен телефон? — изфуча Стрийт. — Помнете, че тук е Австрия, по дяволите! Всеки, който има приемник, може да се включва в разговорите ни. Погребах двамата побойници и разглобих къщата на Ейб на съставните й части. Оттам се и обаждам.

Отдалечен на двадесет хиляди километра, на петия етаж в сивата сграда на „Пеликанстрийт“, улицата в Антверпен, която беше център на търговията с диаманти, Хуго ван Луик затвори очи, нападнат от режещо главоболие. В момента беше сам в кабинета си, затова си позволи лукса да се отпусне. Гадене преобърна стомаха му и престана също така внезапно, както бе дошло. Пое дълбоко дъх. Ван Луик беше властна личност, както по отношение на физиката си, така и в професията, но скъпо заплащаше цената на властта. В последно време тя сякаш ставаше все по-висока.

— Е, добре — отговори в слушалката той. — Тогава обобщавам: когато сте отишли там, саморъчното завещание, кадифената торбичка и ламаринената кутийка ги е нямало. Десет години труд са отишли напразно.

— Дяволски прав сте. Трябваше да се съгласите, когато ви предложих да накарам Ейб Уиндзор да проговори, както аз си знам. Набързо щеше да изплюе тайната си.

— Може би. Ала беше твърде вероятно мъж на неговата възраст да не преживее мъченията и да остави тайната на наследника си. Тогава рискът ми се струваше твърде голям.

— Сега вече не, приятелю. Сега рискът е дяволски малък.

— Вашето прозрение на миналото е забележително.

Стрийт не отговори. Мразеше коректния холандец, властта, скрита зад простата, незначителна титла „Директор за специални предприятия към компанията за продажба на диаманти ДСД“. Не само го мразеше, а се и боеше от него.

— И така — продължи Ван Луик, — нека започнем отначало.

Това беше любимата му тактика с корави типове като Джейсън Стрийт. Повторението засилваше впечатлението за подчинено положение и едновременно с това разкриваше всички дребни несъответствия, възникнали от прикриване на сведения или лъжи.

Стрийт познаваше тази тактика също толкова добре, колкото и Ван Луик. Той отпи още една глътка бира и се покашля в слушалката.

— Наистина няма много за казване. Ейб се наливал в продължение на няколко дни и бил мъртво пиян. Дотук нищо ново. Преди три дни се побъркал, грабнал една лопата и изчезнал в храсталаците. При това ревял, че отива да си копае гроба.

— Това нещо необичайно ли е?

— Не, по дяволите! При него ставаше веднъж в месеца, нещо като женския мензис. Но този път се оказа истина. Сигурно е умрял някъде навън. Трупът му изглеждаше като печен на бавен огън. Беше мъртъв като риба в консерва, но миришеше много по-страшно.

Ван Луик отново усети надигащото се гадене, но причината не беше в описанието на Стрийт. Смъртта и гниенето не впечатляваха особено холандеца. Онова, което му причиняваше гадене, беше чувството за безсилие.

— А как трупът се е озовал обратно в къщата? — попита той.

— Сигурно са го намерили „пауърпойнтс“.

— „Пауърпойнтс“?

— Китайците — поясни нетърпеливо Стрийт. Ван говореше четири езика, ала не можеше — или просто не искаше — да овладее австралийския жаргон, употребяван обикновено от Стрийт. — Те са го довлекли.

— Откъде знаете? Осведомителят в станцията ли ви го съобщи?

— Сара? Тя отдавна беше изчезнала. Както винаги, пила наравно с Ейб и паднала под масата. Когато най-после изтрезняла и видяла, че Ейб все още не се е върнал, ми се обади по телефона и побърза да се махне.

— Защо?

— Знаеше, че ако Ейб наистина е умрял, аз ще я убия.

— Тогава откъде знаете, че Уиндзор е бил намерен от китайците?

— По двора не се виждаха пресни следи. Сигурно, когато Ейб не се е върнал, готвачът е повикал вертолета. А може би самият той е последвал Ейб някъде в гората и е изтръгнал от него тайната на мината.

Мълчанието на Ван Луик сякаш прелетя през половината свят.

Стрийт продължи:

— Проклетият готвач сигурно е бил шпионин, също като Сара. Цял куп хора знаеха, че Ейб крие под възглавницата си няколко красиви камъчета. Не само ние го следяхме.

Ван Луик потърка основата на носа си, за да намали главоболието.

— Продължавайте.

— „Пауърпойнтс“ сигурно са намерили Ейб някъде в гората и са го отнесли в хижата. После са претърсили имота, което означава, че Ейб не им е разкрил нищо, преди да умре.

— И аз се надявам да е така. За нещастие вашите „пауърпойнтс“ очевидно са знаели достатъчно, щом са взели не само диамантите, а и ламаринената кутия. Така ли е или не?

Джейсън Стрийт отпи голяма глътка бира и не отговори. Бе се надявал Ван Луик да не проумее толкова бързо какво означаваше загубата на ламаринената кутия.

— Така ли е или не? — повтори остро Ван Луик.

— Да, взели са и проклетата кутия.

— Следователно трябва да изхождаме от факта, че те са поне толкова добре осведомени, колкото и ние. Сигурно им е ясно, че съдържанието на торбичката е само нищожна част от стойността, която би ни дало правилното използване на документите от кутията.

Смущенията в сателитната връзка се усилваха и сякаш само чакаха Стрийт да се съгласи с очевидното.

— Така смятам — промърмори неохотно австралиецът.

Ван Луик зарея поглед над влажните сиви покриви под които работеха най-сръчните шлифовчици на диаманти и най-безогледните търговци на бижута в света. Понякога, като се взираше в далечината, бодежите в главата отслабваха. Понякога трябваше просто да ги изтърпи.

Той затвори очи и се опита да търпи, да разсъждава въпреки режещата болка, която пулсираше в очите му. Джейсън Стрийт бе дошъл преди десет години в „Кон Мин“ с най-добри препоръки, едва тридесетгодишен. Оттогава не се бе случило нищо, което да възбуди у Ван Луик съмнения в уменията или в лоялността му.

Досега. Но днес нещо не беше наред. Стрийт лъжеше или пазеше в тайна някакво важно сведение. И Ван Луик не знаеше защо го прави: дали за да се изплъзне от шефа на „Кон Мин“, или имаше друга, не толкова очевидна причина.

— Успяхте ли да узнаете нещо за хеликоптера? — попита предпазливо той.

— Проверих по всички места на Западна Австралия и в цялата Северна територия, където се наемат хеликоптери. Без успех. В диспечерския център също няма и следа от подобни полети. Сигурно е била частна машина.

— Намерете хеликоптера! — С невъздържания си вик Ван Луик едва не повърна станалата непоносима болка. В продължение на минута се постара да диша повърхностно през устата. Когато отново заговори, гласът му беше овладян и спокоен:

— Трябва да открием у кого са стихотворенията и камъните.

— Вече съм се заел с това, драги.

Ван Луик премести слушалката в лявата ръка и започна да масажира дясното си слепоочие. На малкия пръст на дясната му ръка проблесна светлинка, идваща от петкаратовия, чисто бял и без каквито и да било примеси диамант, шлифован като смарагд. Камъкът беше в платинен обков. Това беше единственият накит, който носеше Ван Луик. В Антверпен този камък беше същинската му визитна картичка и веднага разкриваше принадлежността на притежателя си към международното диамантено братство.

— Вие естествено имате копие на „Хандър фром Даун Андър“, нали? — попита Ван Луик.

— Сара го сравни с оригинала само седмица преди смъртта на Ейб. Откакто последния път ви изпратих копие, не е внасял промени.

— Не смятам, че тя е успяла да промени и завещанието. Или може би се лъжа? — Гласът на Ван Луик звучеше спокойно и като че ли обвиняващо. Когато Стрийт не отговори, холандецът пепита: — Не е ли могла поне да го прочете?

Стрийт си пое дълбоко въздух и реши да каже на Ван Луик всичко, което знаеше:

— Ейб винаги оставяше „Хандър“ на нощното си шкафче, но завещанието беше негова лична собственост и той го пазеше още по-грижливо от камъните на врата си.

Ван Луик недоволно изръмжа. После отвори папката на бюрото си и започна да разглежда някакви снимки. Бяха едрозърнести увеличения на мъничките негативи, — направени с „Минокс“, страница след страница изписани с тънък старомоден почерк върху груба линирана хартия. Драсканици без значение или хитро укрити указания на мъртвеца за разположението на неизвестна диамантена мина? Ван Луик все още не беше наясно какво всъщност съдържат тези „стихове“.

— Вие също имате копие пред себе си — проговори той.

Това не беше въпрос, по-скоро констатация.

Стрийт преглътна напиращите злобни думички и кратко отговори:

— Да.

— Започваме.

— Оставете, Ван Луик. Толкова често сме го чели, че…

— Започвайте — повтори хладно Ван Луик.

Мълчание, последвано от тихо прошумоляване на хартия, докато Стрийт прелистваше страниците, изписани със странно грижливия почерк на Крейзи Ейб.

— Може би някой специален стих възбужда фантазията ви? — попита хапливо Стрийт. Много добре знаеше, че „Хандър“ ужасно нервира Ван Луик, тъй като досега не бе успял да разгадае тайната му.

— Смятам този път да се заемем с четиринадесетата строфа.

— Окей. — Стрийт зачете с равнодушен глас:

„Намери го, ако можеш. Ако се осмеляваш да отидеш

където се носят черни лебеди над костите на мъртво море,

където мъжете са Пърси, а жените лейди Джейн от камък.“

Стрийт завърши и зачака.

Ван Луик не проговаряше.

Стрийт промърмори някакво проклятие и започна да обяснява прочетеното, както бе правил толкова много пъти досега, че вече почти не възприемаше смисъла му.

— Първият ред…

— … се обяснява от само себе си — прекъсна го Ван Луик. — Вторият също. Започнете с третия.

— Е, добре. Черни лебеди има навсякъде в „Аутбак“, също както по цялото Източно крайбрежие имаше коали. Може би говори за находка в близост до някой „билабонг“.

— Обяснете.

— „Билабонг“ е дълбоко място в река, което по време на сухия период се превръща в локва, тъй като по-плитките места пресъхват — отговори механично Стрийт.

— По-нататък.

Ръката на Стрийт се сключи по-здраво около телефонната слушалка. Никое качество на Ван Луик не го обиждаше повече от навика му да кара подчинените си да повтарят десетки пъти едно и също. Но то беше и най-въздействащото, когато ставаше въпрос да се предотвратят лъжите. Стрийт го разбираше и вече го бе използвал спрямо своите хора.

— Може би Ейб е открил мина в близост до някой „билабонг“. Само че нито в неговите участъци, нито в имота му има достатъчно големи и дълбоки дупки, годни да се нарекат „билабонг“ — отговори монотонно Стрийт. — Единственият водоизточник, който не пресъхва през цялата година, е кладенецът край къщата.

Ван Луик издаде някакъв неясен шум. Стрийт знаеше, че това означава подкана да продължи.

— Следват проклетите „кости на мъртво море“ — занарежда все така монотонно той. — Тъй като няма „билабонг“, в който да плуват дяволските лебеди, няма защо да се притесняваме, че липсва и водна дупка, останала от праисторическия морски басейн, която да ни посочи пътя към мината.

— По-нататък.

Стрийт изкриви устни в нещо като усмивка. Имаше чувството, че Ван Луик нямаше особен апетит към секса. Ейб беше съвсем друг в това отношение. Единствените мигове, които беше вън от някоя жена, бяха, когато беше погълнал твърде много бира и трябваше да си отспи, за да поизтрезнее.

— По-нататък Ейб обяснява, че ще намерим мината, ако се осмелим да отидем там, където мъжете са „Пърси“ и жените „лейди Джейн от камък“ — заговори провлечено той. — Австралийците наричат мъжкия полов член „Пърси“. Отгатнете какво означава „лейди Джейн“.

Ван Луик изръмжа нещо неразбрано. Нямаше нужда да отгатва. Достатъчно често бе слушал всичко това.

— Значи Ейб смята, че трябва да отидем там, където мъжете имат членове, а жените утроби от камък — каза Стрийт. — Добре дошли в „Аутбак“. Това ограничава възможностите за местоположението на мината до няколко хиляди квадратни мили необитаема земя.

Когато Ван Луик понечи да каже нещо, Стрийт бързо продължи:

— В следващата строфа се говори за „кехлибарена река“ и това най-вероятно означава бира, нали? Ако изпиеш достатъчно от нея, „Ще изпикаеш жълто море“. После има и…

— Продължете със следващия куплет — прекъсна го Ван Луик.

— Окей.

„Скрийте се в моето легло и на моя Пърси, Кийпи и Дейзи и Кели.

Чукат и дават да им платят любовта. Господарки на лъжата.

Проклети да са горещите им крясъци.“

Стрийт пое дълбоко въздух и саркастично продължи: — Вече обяснихме „Пърси“, остават ни другите имена. Това не са градове, селища, кръстовища, пътища или пътеки, станции или нещо подобно, това е просто австралийският жаргон за женски полови органи.

По лицето на Ван Луик се изписа отвращение.

— „Чукат“ означава „любят се“ — продължи неумолимо Стрийт. — Може пък старата свиня да е разглеждала рудодобива като сексуална дейност, но може и да не съм прав. Както и да е, в целия куплет няма абсолютно нищо, което да ни насочи към местоположението на онези проклети диаманти.

— Да минем на деветия куплет — каза Ван Луик.

— Четете този път вие. На мен вече ми писна.

— Започнете с четвъртия ред.

Стрийт стисна толкова силно слушалката, че ръката го заболя, но си каза, че сега не е най-подходящият момент да загуби търпение. Той беше виновен, че тайната на мините „Слийпинг Дог“ бе открадната. Ако многократният прочит на „Хандър“ остане единственото му наказание, това ще бъде голям късмет.

„Каменна утроба, която ми дава надежда, тайни по-черни от смъртта.

И да кажеш истината е смърт“

Стрийт изчака, но Ван Луик не проговори.

— „Каменната утроба“ е мината, нали? Така решихме още преди… шест или седем години, когато той промени „жена“ на „утроба“.

Ван Луик не се раздразни от сарказма в гласа на Стрийт.

— Да. По-нататък.

— Утробите, жените и мините са тъмни местенца и ако Крейзи Ейб бе казал някому къде се намира мината, това щеше да означава сигурна смърт за него и той много добре го знаеше.

„Ала на теб ще говоря.

Чуй ме, о дете на разочарованието.“

Стрийт не можа да отговори, толкова се изненада, че Ван Луик внезапно смени ролите и сам зачете ужасните стихове, които и двамата вече мразеха.

„Остави тайните да спят и чакай издънката на предателството.

Докато кенгурутата продължават да прескачат горе земята.

Лежи шепа стари бонбонени кутии най-долу и те тракат и звънят.“

По линията се възцари тишина. В главата на Стрийт се оформяше неприятно предчувствие.

— Той говори за наследник, нали? Не просто за който и да е човек, случайно прочел „Хандър“, а за проклетия му наследник!

— Боя се, че имате право. „Дете на разочарованието“ вече не бива да се разбира като коментар по повод всеобщата неволя на човечеството.

При следващия удар на сърцето болката между очите на Ван Луик стана непоносима. Щеше да бъде много по-лесно, ако бе намерил недвусмислено указание за предателството на Стрийт, поне едно очевидно доказателство за нелоялността на мъжа в другия край на линията. Но тъй като такова не съществуваше, трябваше да се допусне наличието на някаква непозната и поради това непредвидима сила, която се опитваше да разруши крехкото равновесие в отдела за продажба на диаманти ДСД на „Кон Мин“. А Хуго ван Луик бе работил цял живот за съхраняването му.

Ван Луик си представи случилото се и се запита дали Ейб Уиндзор все пак не е поверил тайната си на пустинните треви, докато е лежал умиращ в пущинака. Единственият факт, с който разполагаше той, бе, че на Джейсън Стрийт е било разказано за саморъчно написано завещание и че той лично е виждал много страници вманиачена поезия; освен това знаеше, че когато бил пиян, Абелард Уиндзор започвал да говори за диаманти, зелени като „билабонг“ в сянката на евкалиптовите дървета, или розови като пъпките на гърдите на бяло момиче, или ясни и светли като дестилирана вода.

Колкото и неразумно да беше, в този миг Ван Луик си пожела още преди години да бе дал свобода на действие на Джейсън Стрийт, който с лекота щеше да приложи своите бързи, жестоки умения. Стрийт щеше да разпори стареца като риба и да измъкне от корема му блещукащия хайвер на истината.

— Никой не може да докаже, че мината изобщо съществува — проговори тихо Ван Луик, без да съзнава, че говори на глас. — Все пак Ейб е бил не съвсем нормален.

— Продължавайте да мечтаете, приятелю — отвърна Стрийт. — Мината съществува. Вярно е, че му казваха „Крейзи Ейб“ и той наистина беше малко луд, но не беше напълно откачил. Диамантите за него бяха децата и жените му, родината и Бога. През живота си съм чувал стотици лъжи и дяволски рядко истината, но когато Ейб заговореше за диаманти, той се държеше като свещеник на изповед. Казваше истината, колкото и невероятно да звучи тя. Никога не съм държал в ръка камъните от торбичката, но съм готов да заложа живота си, че са истински.

Мълчание. След малко:

— Шестнадесетия куплет. Четете.

Този път Стрийт не възрази. Досега само се бе измъчвал от страха, че Ейб Уиндзор ще завещае тайната на мината си другиму, а не на стария си приятел Джейсън Стрийт. Сега беше изправен пред очевидния факт.

„Може да бъде твое, всичко. Кажи «Мейлийроут» довиждане.

Кажи Добър ден на кралицата ми. Върви по един метър за всеки ден на измамата.

Обърни се — виждаш ли го?

Глупаво мишле. Не можеш да намериш дори мръсотията в клозета, така ли е?“

Ван Луик чакаше.

— „Мейлийроут“ е жаргонното име на проститутките — продължи уморено Стрийт, който не виждаше нищо ново в тези строфи. — Няма карта, нито пък местности в участъците на Ейб с подобно име. А що се отнася до „кралицата“ му, може би е мината, как мислите?

Ван Луик само изръмжа.

— Ето и останалото: ако човек не знае накъде да гледа и колко години е бил мамен Ейб, думите нямат смисъл. Същото важи и за друг куплет:

„Вземи една карта на Тасмания. Намери дребния мъж в лодката.

После по-нататък, все по-нататък.“

— „Картата на Тасмания“ също е жаргон за женски полови органи, а дребният мъж в лодката означава…

— Да, да, да — прекъсна го нетърпеливо Ван Луик. — Фактът, че Ейб се обръща към своя наследник, не ви ли навежда на нови мисли?

Стрийт се поколеба и след малко с въздишка заговори:

— Няма надежда, приятелю. Ни най-малка надежда. Обаче се съмнявам, че китайците ще имат по-голям късмет от нас и ще разгадаят стиховете. Те сигурно са търсили карти или образци от рудата, за да имат точни указания. Имотът е голям, освен това Ейб има и други участъци.

— Убеден съм, че за определен човек стиховете имат смисъл! Може би наследникът на Ейб е в състояние да ги разгадае — отговори с неочаквано оживление Ван Луик. — Трябва да имаме предвид тази възможност.

— Знаете ли кой е наследникът му?

— Още не. Но няма да бъде трудно да го открием.

— Заемете се с тази работа — каза Стрийт. — А после аз ще се погрижа за него. И не се притеснявайте: ако наследникът умре и имотът запустее, правителството ще освободи участъците. Ще ги запиша на мое име, вие ще ги проучите, както се следва, и накрая ще открием мината. Няма основания за тревога.

— Даже ако се сдобием с участъците, няма да бъдем по-близо до мината, отколкото сме сега.

— Кълна се, че ще открия тая проклета мина. Трябва ми само време. И пари за съоръженията.

Ван Луик се усмихна измъчено. Де да беше толкова просто. Но не беше. Нищо, свързано с мините „Слийпинг Дог“ не беше просто. Диамантите бяха като песента на сирените — те представляваха смъртна заплаха. Още от деня на откриването им.

В този случай песента на сирените се бе оказала фалшива. Ала смъртната заплаха изглеждаше действителна.

— Ще обмислим предложението ви — каза Ван Луик.

— Не го обмисляйте прекалено дълго. И без това имаме достатъчно трудности.

В слушалката се чу шум и Стрийт разбра, че Ван Луик е затворил.