Ан Максуел
Диамантеният тигър (32)

Глава тридесет и първа

Айрин разглеждаше съдържанието на раницата, което Коул бе разсипал върху тънкото одеяло. Той измъкна чука от колана си и остави до него тигана, торбичките за проби и самите проби, които бе събрал дотук. До тях нареди хладилната чанта, в която Айрин носеше филмите, компаса и останалата им манерка. Освен това бе извадил кутии кибрит, лопата, три кутии патрони, пушката, ножа и няколко големи парчета полиетилен. Коул продължаваше да вади разни неща от раницата и да ги подрежда според приноса им за оцеляването в пустинята.

— Има ли още лед в хладилната чанта? — попита той, без да вдига очи.

— Не. Всичкият се е стопил още преди онзи мръсник да вдигне капака. Сигурно е погледнал вътре и е видял само филмите.

— Те в ред ли са? — изръмжа Коул.

— Надявам се. Кутиите са дебели.

Айрин бързо отдели филмите, които бе изщракала. Щом свърши, натъпка няколко нови филма във военния колан, на който висяха торбички от плат в защитен цвят.

— Остави колана — каза Коул. — Това е само излишно тегло. Не можем да вземем със себе си нито грам повече от необходимото.

— Колко време ще мине, докато се върнем отново тук? — попита Айрин и тъжно изгледа купчината филми.

— Може изобщо да не се върнем — отговори спокойно Коул. — До Гиб Роуд има сто и двадесет километра. По въздуха. Пеша е повече.

— А до станцията на Ейб?

— По пътя около седемдесет километра, напряко. Но между нас и станцията има само две варовикови вериги. Останалото са глинести повърхности без капка вода до дъждовния период. — Той започна да събира вещите в раницата. — Дори ако се доберем до станцията, онова куче с вертолета ще ни спипа някъде по пътя. Нямаме шанс срещу него. Вероятността да намерим вода по пътя към Гиб Роуд е по-голяма, а ако стигнем дотам, все някой ще ни окаже помощ.

Коул не допълни, че шансът им за оцеляване е нищожен. Без храна, с малко вода, а пред тях десетки километри пустинна местност, която изискваше всичко, но не се отплащаше с нищо.

Айрин се вгледа в затвореното му лице и безмълвно обърна гръб на филмите, които съдържаха първите й, незаменими с нищо впечатления от чуждата земя на платото Кимбърли.

— Има ли още вода в хладилната чанта? — попита Коул.

— Да.

— Излей я в манерката, която е под предната седалка. Ако ти е трудно да не я разлееш, ще ти помогна.

Още преди Айрин да е преляла водата, Коул дойде при роувъра, натоварен с раницата и с пушка в ръка. Той навлече една риза с цвят каки и напъха втора в раницата. Почака, докато Айрин внимателно отля последните капки в манерката, завинти я и му я подаде. Пое я и остана изненадан от тежестта й.

— Почти три литра — измърмори той. — Добре.

Но не допълни, че това е само малка част от дневната дажба на един човек. Окачи я от другата страна на колана си. Във втората манерка също имаше около три литра.

— Свали твоята манерка и махни колана — нареди Коул и протегна ръка.

— Сама ще я нося.

— Свали ги.

— Коул…

— Не — прекъсна я рязко той. — Аз съм три пъти по-силен от теб. Дай ми ги.

Айрин се вгледа в коравите сиви очи и разбра, че всяка съпротива е излишна. Но не беше само това. Не биваше да изразходва безполезно енергията си. Подаде на Коул манерката и захвърли колана. Автоматично пристъпи към роувъра и извади чантата с фотоапаратите. В същия миг осъзна какво прави и отпусна каишката. Обърна се към Коул с безпомощно увиснали ръце.

— Съжалявам — пошепна той и помилва бузата й.

— Това беше само по силата на навика. Тъй като не можем да изядем или изпием апарата, нито пък да убиваме с него, той не ни трябва, нали?

— Не. Уинг ще ти замени всичко.

Айрин кимна. Дори ако оцелееха и й върнеха цялото оборудване, никой нямаше да й замени вече изсниманите филми. Но побърза да прогони тази мисъл. Каква полза да се притеснява сега…

Коул погледна компаса и тръгна със спокойни, равномерни крачки по коритото на потока. Айрин го последва, опитвайки се да не мисли за потта, която се стичаше по врата й, и за парата, която се издигаше на стълбове от земята. Минаха няколко километра нагоре по потока, след това Коул направи завой и спря в черната като кадифе сянка в края на един от варовиковите хълмове. Това беше по-скоро ниша, отколкото пещера и от нея се разкриваше широка панорама надолу към речното корито. Избледнели, примитивни скални рисунки бяха издълбани в грапавия варовик. Стените бяха окадени от палените наблизо огньове.

— Аборигени — установи Коул, след като се огледа. — Сигурно през дъждовния период тук е живяло цяло племе.

Айрин забрави горещината, завладяна от мисълта какви снимки можеше да направи тук, ако бе запазила камерата си.

— Тук никой не може да ни забележи от въздуха. Така ще бъдем на сигурно място, докато се стъмни — поясни Коул. Когато отвърна поглед от рисунките, видя копнежа в очите на Айрин. — Може би ще се почувстваш по-добре, като ти кажа, че в „Аутбак“ има хиляди такива пещери. Сигурен съм, че ще имаш и друга възможност да снимаш в изоставен лагер на аборигени.

Тя кимна и се запита дали самият Коул вярва в това, което говори — че ще оцелеят, че няма да умрат. Но не го попита. Това с нищо нямаше да подобри положението им.

— Странно чувство ме обзема, като гледам тези рисунки.

— Тази земя е свята. Всяко кътче земя, което поне малко се различава от обичайното, е свято за аборигените. Всеки извор, всяка необикновено оформена скала, просто всичко, което не е равно, а каменисто и обрасло с трева или мършави евкалипти. — Коул пусна раницата на земята и разтърси глава. — Но не се тревожи, че ще ни се изтърсят неканени гости. Това място не е било посещавано, откакто белите са пристигнали в „Даун Андър“.

— Откъде знаеш?

— Не се виждат счупени бутилки, нито кутии от бира. — Коул посочи раницата. — Тя ще ти послужи за възглавница. Не е лошо да поспиш. Предстои ни дълъг нощен преход.

— Цяла нощ? Толкова ли те е страх да не ни открият?

— Ако денем спим, а нощем се движим, ще имаме нужда от по-малко вода.

Айрин зададе въпрос, който би предпочела да не поставя:

— Колко време ще ни трябва до Гиб Роуд?

— При добро стечение на обстоятелствата, четири дни. А може и шест. Към края пътят става дяволски неравен, а и тогава ще бъдем много по-слаби.

— Колко време имаме?

— Ако разчитаме само на водата от манерките, утре по това време ще останем без запаси. На следващия ден ще се движим с олюляване. — Коул седна, облегна се на скалната стена и нахлупи шапката над очите си. — Ако имаме късмет, ще открием някой ненанесен на картата извор. Ако не, има и други възможности.

Още преди Айрин да успее да го попита какво има предвид, той заспа. Тя не вярваше, че ще последва примера му, но дори малкото часове ходене през днешния ден я бяха изтощили до смърт. Последното й чувство, преди да клюмне, беше облекчението, че повече няма да вървят под безмилостното слънце.

Събуди се едва когато усети движенията на Коул. Светлината падаше косо и тя осъзна, че вече е късен следобед. Бледи, почти невидими светкавици пронизваха тъмносивото небе. Облаците бяха изпълнили целия хоризонт, захлупваха като с капак земята и задържаха топлината, без да донесат хладната сладост на дъжда.

— Сигурен ли си, че тук изобщо вали? — попита тя и преглътна, за да навлажни малко пресъхналата си уста.

— По някое време и това ще стане. Но не днес. След няколко часа облаците ще се отдалечат. Това отсреща са само далечни светкавици. — Той се изправи и й подаде ръка да стане. — Най-добре да тръгваме, докато е още светло.

Коул нарами раницата и Айрин го последва навън. Даже след като слънцето бе залязло с бързина, която не преставаше да смайва Айрин, горещината продължаваше да се надига на видими стълбове от земята. Влажността на въздуха беше потискаща, но не толкова висока, че телата им да губят допълнително течности.

Коул вървеше равномерно напред и от време на време осветяваше с фенерче компаса си. И така, докато облаците изтъняха, издигнаха се в небето и една трета от него бе обсипана с нагъсто разположени звезди. Често минаваха през изсъхнали корита на рекички, дъната на които бяха меки. Там препятствията бяха най-малко.

Изпиха последните остатъци от водата си в ранните, почти хладни утринни часове.

Когато зората се разсипа по небето, Айрин вече залиташе от изтощение. В течение на нощта местността около тях постоянно се беше променяла. Хълмовете ставаха по-стръмни и се издигаха поотделно; не на дълги, плоски вериги.

Коул използва светлината, за да ускори ход. Вървяха бързо въпреки надигащия се пек, докато в полите на един хълм откриха тясна клисура, засенена от разкривени дървета. Първата му работа бе да окачи одеялото между две стъбла, за да им пази сянка по време на сън.

— Легни тук — нареди кратко той. — И не се движи повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Подложи й раницата за възглавница, грабна лопатата и излезе на слънце. Изкопа дупка, дълбока половин и дълга един метър, и я напълни с листа от акация и евкалипт. После сложи в средата на дупката голямата метална манерка, разстла върху отвора й голямо парче полиетилен и го закрепи с камъни. Последният камък сложи в средата на полиетилена, за да увисне над отвора.

След това се върна в убежището им, взе още няколко платна полиетилен и отново се хвана на работа. Уви парчетата за стъблата на околните живи дървета и ги овърза здраво около короните им, за да се образува нещо като торба, пълна със сочни листа. След това се върна при Айрин и изтощено се отпусна на земята.

— Какво беше това? — попита заинтересовано тя и посочи примитивните съоръжения.

— Дестилатори. В листата има достатъчно влага. За разнообразие ще накараме слънцето да поработи за нас, вместо само да ни мъчи. Спи сега.

Айрин облиза устни и се учуди как е възможно да се чувства толкова изсушена, когато въздухът тежи от влага. Но в следващия миг сънят се спусна над нея като бързия тропически залез. Едва усети как Коул я маже със защитен крем и понечи да му благодари, но нямаше сили да го стори.

Следващото, което усети, бе, че Коул я разтърсва.

— Айрин, събуди се. Закуската ни е на път.

При мисълта, че има нещо за ядене, сухотата в устата й стана направо болезнена. Седна и затърка уморените си очи, парещи от съня и праха.

— Закуска? — промърмори тя.

— Само че трябва да ми помогнеш.

— Как?

Коул я издърпа да стане.

— Виждаш ли? — пошепна той и посочи мястото на пет метра от тях.

— Какво?

Дълга змия бавно се виеше през сухите листа, нападали под евкалиптовото дърво.

Айрин издаде звук на отвращение.

— Това ли е закуската?

— Ако имаме късмет. — Коул й подаде клон с листа, дълъг колкото ръката й — Вземи го и го раздвижи пред змията, докато се промъкна зад нея. Не я тревожи, само привличай вниманието й. Ако стигне до скалата, ще е много по-трудно да я хванем.

— Опасна ли е? — попита тихо Айрин, преди Коул да тръгне.

— Само докато я хвана. Тогава ще стане закуска.

Айрин се отърси от сънливостта си и бавно се запъти към змията. Беше вече късен следобед, но слънцето продължаваше да пари безмилостно. Айрин прокара клона по изсъхналата земя. Змията бавно се обърна в посока на шума.

— Тя ме гледа — промълви неволно младата жена.

Влечугото я наблюдаваше с очи, подобни на парченца обсидиан. Присъствието на човек сякаш не го обезпокояваше. Змиите „мулга“ са неоспоримите господари на „Аутбак“. За тази човекът беше по-скоро нещо непознато, отколкото заплаха.

— Не се приближавай много — изсъска Коул.

— Това важи и за теб.

Мъжът не отговори. Той пристъпваше внимателно към опашката на змията, докато Айрин продължаваше да привлича вниманието й. Внезапно Коул протегна длан и сграбчи змията за опашката. Вдигна рязко ръка и змийското тяло изплющя като камшик. Гръбнакът му беше счупен и смъртта настъпи почти веднага. За всеки случай Коул повтори процедурата и доволно огледа дългото повече от метър парче закуска в ръката си.

Айрин конвулсивно преглътна и се опита да си внуши, че белтъкът си е белтък и толкова. Мозъкът й може би правеше разлика между змия и пушено говеждо, но стомахът не беше толкова взискателен. Сигурно змията нямаше да бъде по-лоша например от тюлена.

— В змийското месо има много вода — обясни Коул и измъкна ножа от ножницата му. — Ако не ми вярваш, гледай как ще я одера.

— Не, благодаря.

— Не се бой. Като опечем месото, ще видиш колко е бяло. Има вкус на…

— … пилешко — прекъсна го тя и изкриви лице.

Той я изгледа изненадано.

— Яла ли си вече змии в Аляска?

— Не. Но същото ми казаха и за жабешките бутчета, за червеите и за всички възможни деликатеси. Това е лъжа. Пилето е единствено по рода си.

— Змията е по-вкусна от гущера.

— Докато е по-добра от тюлена, няма да се оплаквам. Поне не много…

Коул развеселено вдигна вежди.

— Казах ли ти вече колко ми е приятно да обикалям с теб из Австралия?

Без да изчака отговора й, той започна с бързи, умели движения да сваля кожата на змията. Айрин не беше сигурна дали да гледа, но установи, че кръвта беше като при почистване на риба и в никакъв случай не като на тюлен.

— Запали огън — нареди Коул. — Можеш да изпечеш месото, докато аз изпразня дестилаторите. Ако сега не ти се яде, ще запазим една част за после. След като сме ходили цяла нощ, ще усетиш такава празнота в стомаха си, че мулгата ще бъде по-вкусна и от пушената сьомга.

Айрин не му повярва, но не възрази. Щом имаше нещо за ядене, щеше да яде, за да запази силите си.

Когато парчетата змийско месо бяха опечени, Коул донесе грижливо разпределената в две манерки вода.

— Това я твоята — подаде й той едната. — Пий.

Водата имаше също такъв екзотичен вкус, както и змийското месо, допълнен с аромат на евкалипт и акация. Макар да беше много жадна, Айрин изпи не повече от една трета и изля половината от остатъка в манерката на Коул.

— Тази е за теб — промълви тя. — Пий.

— Това е смешно.

— Ти си двойно по-тежък от мен и се нуждаеш от двойно повече вода.

— Айрин…

— Не — пресече го тя. — Щом можеш да носиш всичко, понеже си по-силен от мен, тогава трябва да получаваш по-голяма част от храната и водата. Слушай ме, по дяволите!

Коул дълго време не можа да откъсне поглед от ясните й зелени очи.

— Бих предпочел ти да я изпиеш — промърмори най-сетне той.

— А аз бих предпочела сама да нося вещите си. Но те разбирам. Щом трябва и двамата да оцелеем, нека проявим взаимно разбиране. Така ли е?

Коул се поколеба, но надигна манерката и изпи водата с вкус на евкалипт, за да утоли измъчващата го жажда. Когато свърши, се наведе и отля последните капки върху устните на Айрин.

— Ти си страхотна жена, Айрин Шейн Уиндзор.

— А ти си страхотен мъж — пошепна тя. — Ако трябва да умра, ще знам, че съм имала шанс да оцелея. Благодаря ти, Коул. Сама нямаше да издържа.

Той помилва бузата й с върха на пръстите си, после рязко се обърна и се зае да събира вещите в раницата. Накрая погледна компаса и го сравни със спомена си за картата. Протегна ръка към Айрин и попита:

— Готова ли си? Знам, че си уморена, но докато е светло, ще напредваме по-бързо.

Айрин улови ръката му и двамата отново закрачиха под безмилостното слънце, изгарящо пустинното плато Кимбърли. Коул внимателно я преведе по-далеч от мястото, където тази сутрин бе открил пресни човешки следи. Не беше нужно Айрин да знае, че някой наблюдава придвижването им. Ако го знаеше, може би щеше да се запита защо си играят с тях, вместо най-после да ги довършат.

Коул непрекъснато си задаваше този въпрос.