Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (75)

69

Бевърли Хилс, Бел Еър и Малибу прокънтяха от проклятията, с които филмовата индустрия обсипа Алисия дел Мар, за това че не беше дала дори и едно интервю, не се беше появила по ранните новини или в късните предавания, излъчвани на живо, беше пренебрегнала изцяло задълженията си по промоцията на последния филм на Хеп Кординър. Този път обаче тя не беше в депресия, както след помятането. Хора, завръщащи се от почивка или от снимачни площадки, разказваха, че са я виждали да кара водни ски в Пуерто Валарта, да изкупува целия магазин Мари Куант в Лондон, да играе с най-високите залози в казиното на Монте Карло, да вечеря филе от омар и суфле от сливи в Боманиер в Прованс, да си подбира сапфири във Ван Клийф, Париж, да наддава на аукцион в Сотби, да отпива Дом Периньон с принцеса Грейс и принц Рение, да позира седнала на ръба на стола си с колекция на Унгаро.

В действителност тя беше на езерото Комо.

Отново беше наела вилата от деветнадесети век с острия връх, където двамата с Хеп бяха прекарали три окъпани от слънце италиански есени. Мястото сега беше за нея и затвор, и убежище. Нито веднъж не бе излизала извън стените й.

Алисия седеше, съзерцавайки изгледа на езерото, което този ден беше с отвратителен сиво-кафеникав цвят. Държеше отворена в скута си книгата Война и спомени, но четеше само военновременните приключения на семейството на Хенри. Когато беше сама, обитаваше някакъв смътен, нереален свят. В компанията на Хуанита или на семейството, което се грижеше за вилата, тя се стягаше и ставаше съвсем друга, разговаряше, смееше се, когато беше необходимо, изяждаше поне част от ястията, сервирани пред нея, разхождаше се по изровения път, който водеше от вилата към езерото.

Очите й се завъртяха към бюрото. Видя с любопитство, че върху него имаше голяма купчина дебели, големи пликове, в които Магнъм, бизнес мениджърът й и канцеларията на ПД й препращаха писмата, адресирани до нея. Не беше отваряла плик откога? Купчината неотворени писма говореха за лошо душевно здраве.

Тя остави книгата до креслото и се запъти към бюрото си.

И този път всичко беше както обикновено. Писма на почитатели с обратния адрес на подателя и тия на ненавиждащите я, както винаги анонимни. Деликатните или настойчиви молби да присъства на благотворителни мероприятия, благодарствени писма от онези благотворителни организации, чиито мероприятия вече бе посещавала, щедро, разбира се. Запитванията от бизнес мениджъра й за сметките по кредитните карти, също и една бележка дали ще изпрати годишния чек в Заир, с неизбежното напомняне, че след като медицинският център не е акредитирана организация с благородна цел, дарението й няма да се приспадне при плащането на данъци.

Тя измъкна един лист чиста хартия и написа: Умножете по четири сумата, която изпратих в Заир миналата година.

Погледът й се плъзна по написаното и тя си помисли за Арт Клийфелд. Докладът на Иванович, че Клийфелд не е бил напълно искрен за подробностите по погребението на Хеп, не й даваше мира. А сега за пръв път й хрумна, че е напълно възможно Клийфелд да е бил изплашен по същия начин, както и братовчедите Кординър, от Ланг.

Тя изтегли още един лист от кутията за писма и написа: Езерото Комо е много красиво, Арт, и ще бъде супер, ако ни дойдеш на гости; билетът е от мен.

Тя реши да не влага прекалено емоции, какъвто и да беше отговорът му. Но въпреки че се зарече, следващата седмица, когато той пристигна, тя се хвърли хълцаща върху леглото, което навремето беше делила с Хеп безброй пъти.

Сутринта заплашваше да завали дъжд. Във вилата тя винаги закусваше в леглото: беше изпила първата си чаша кафе и мажеше с масло хрупкавото хлебче, излязло от фурната само преди час, когато вратата се отвори и Хуанита произнесе:

— Телеграма.

Тя блъсна подноса и скочи от леглото, сграбчвайки жълтия плик. Само един поглед беше достатъчен оживлението й да угасне.

— За теб е.

— Знам как се пише името ми — каза Хуанита. — Работата е там, че очилата ми не са в мен.

Алисия, привикнала отдавна на тази тъжна фраза, сряза плика да прочете съдържанието на сестра си.

— Алис, ти си бяла като платно. Какво пише?

— От Заир е — каза Алисия, прочитайки шепнешком телеграмата. — Шато Нойшател стоп близо до Давос.

— И това ли е всичко? Без подпис, без име?

— Подписано е с името на Питър Мзели, но това трябва да е Арт. Той е свръхпредпазлив. — Алисия сграбчи телефона. Набра номера и запита бързо на италиански, кимайки при отговора. Блъсна слушалката върху телефона и извика:

— Трябва да бързам! До обяд трябва да съм в Комо — експресът Милано — Цюрих спира там в дванайсет часа и единайсет минути. Ако успея да хвана влака, ще пристигна в Давос в шест тридесет и осем.

— Алис, може би Арт е изпратил телеграмата от Африка. Просто няма начин как да стигне толкова бързо в Швейцария.

— Ти си права! — Алисия стремглаво разтвори крилата на гардероба. — Добре е да си взема някои неща.

— И аз ще си взема нещата.

— Не! — Алисия издърпа един пуловер с такава енергичност, че събори почти цялата купчина дрехи. — Трябва да отида сама.

— Това е глупаво, Алис.

— Ако Арт те види, никога няма да се покаже.

За Хуанита тази мисъл нямаше особен смисъл, но поне сестра й, след всичкото това време, отново бе възвърнала упоритостта си, така че вместо да спори, тя се зае да подрежда дрехите, питайки:

— Кои искаш да ти приготвя?

Десет минути по-късно измъкваха колата от гаража; Хуанита настоя да я изпрати до гарата в Комо. Съпругът на готвачката, щастлив, че поне веднъж ще има възможността да блесне с шофьорското си майсторство, направи чудеса по серпантините, от които им се изправиха косите. Пристигнаха на гарата точно навреме. Експресът обаче както винаги бе потеглил със закъснение от Милано. Сестрите седнаха в подобния на хамбар ресторант и пиха кафе. Едва след половин час локомотивът изсвири на влизане в гарата.

Докато бързаха под дъжда към платформата, Хуанита каза:

— Не се надявай много на тази среща, миличко. Арт едва ли ще ти каже нещо повече от онова, което ти каза тогава в Найроби.