Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (31)

27

Когато ПД напусна агенцията, за да отвори собствена кантора на Сънсет булевард, само шестима от клиентите му останаха с него. Това бяха половин дузина стари приятели на Франк Зафарано, но те напуснаха престижната агенция не заради приятелството. Собственият им интерес беше движещият ги мотив. Обединяваше ги фактът, че всички вече бяха в залеза на кариерата си и само ПД оставаше между тях и дома за престарели от филмовата индустрия в Уудланд Хилс.

На партитата, организирани от родителите му, на всички неделни събирания у чичо му Дезмънд, на всички комисии, по частните тенискортове на Бел Еър и всички игрища за голф на кънтри клуба в Лос Анджелис, ПД никога не се разделяше с белоснежната си усмивка и пръскаше изобилния си чар върху всеки, който можеше да осигури макар и най-дребната роля на клиентите му.

Но въпреки това с всеки изминат месец агенцията Зафарано на ПД затъваше все по-дълбоко. Беше невъзможно да се живее от мизерните десет процента, които вземаше от шестимата си възрастни клиенти, ставаше все по-трудно да им намира роли. Имаше нужда от свежа кръв. Не от дребните и бездарни нищожества от двата пола, които се тълпяха на рояци с надеждата шансът да проработи за тях, а от звезда, която щеше да му донесе големите постъпления и щеше да създаде от агенцията му „запазена“ марка. Никой от висшестоящите в бизнеса не искаше и дума да чуе за престарелите му клиенти. ПД обаче не губеше кураж; той беше роден комарджия.

Миналият януари неудържимото му влечение бе станало направо патологичен случай.

Още от началото на пубертета той беше привличан неудържимо от своята противоположност, момичето със спокойния глас и обикновена красота, което го гледаше с обожание. В един не съвсем неприятен опит да прекъсне това греховно влечение, той отрано започна да води полов живот. Цяла бригада красавици минаха през кревата му. Ефектът беше нулев. Тогава, на сутринта след навечерието на Нова година, той се впусна в авантюра с Бет.

 

 

Бяха върху дивана във всекидневната му. Бет бе седнала, а ПД се бе изтегнал, сложил глава в скута й; тя — облечена в бежовата му копринена роба, той — в своята черна риза. Ароматът на агнешко печено се разнасяше из целия апартамент. Няколко вечери през седмицата тя идваше направо от Магнъм в жилището му, обзаведено със скъпи мебели в мидено бяло, придобити от времето, когато родителите му подменяха обзавеждането на къщата си в Бевърли Хилс. Отначало използваха ниското му бяло легло с огромни размери, после Бет пъхаше във фурната няколко пържоли и приготвяше салата. След вечеря понякога се връщаха в спалнята. Бет, която още живееше в дребната къщичка на родителите си в Уестчестър, винаги си тръгваше преди единайсет. Тези непретенциозни срещи образуваха един вълшебен оазис в напрегнатото битие на ПД. Бет беше девствена, когато я бе завел в леглото си. Това беше първата девственица в живота му. Никога до този момент не беше изпитвал истинска страст и прелестна лекота от общуването с жена, която обичаше и която на свой ред също го обичаше.

Той жадуваше да се ожени за Бет. Никога до този момент не беше обсъждал темата за брака с нея. Не можеше да си го позволи. Все още. Но дори и да беше в състояние да издържа семейство, непреодолимите пречки, които представляваха кръвното им родство и религиите им, нямаше да им позволят да се съберат официално.

Бет беше привързана до смърт към юдаизма си. И беше предана дъщеря. Често имаше обичай да казва, без да преувеличава:

— Мама ще умре, ако аз не възпитам децата си евреи.

От своя страна ПД също беше религиозен. С Бет, своята некръстена братовчедка, той не би могъл да сключи брак, осветен пред олтара на църквата в Бевърли Хилс или в която и да е било друга католическа църква.

Бет разроши косата на ПД. Той й разказваше за последната си визита в Маунт Синай.

— Толкова ли е зле? — запита тя.

— Страшно. Чудя се защо Бари не ти е казал.

— Той не споменава нищо за нея.

— Говорят за ампутация, в случай че не успеят да спасят крака й.

— Ампутация! Господи…

— Можеш ли да си представиш секссимвол с дървен крак? — запита ПД с въздишка. Искрените му молитви за оздравяването на Алисия неизменно биваха преплитани и със собствените му проблеми. — Изтървам най-добрия си възможен клиент.

Бет отново приглади косите му. Тя го разбираше като никоя друга.

— Работата не е само в това, че тя е талантлива — изрече замислено той. — Тя има талант и то много голям, но само срещу това плюс десет цента ще получиш единствено чашка кафе. С тези дребни, деликатни черти и убийствени очи, тя е фотогенична, но същото може да се каже и за повечето от момичетата в града. Тя е с блестяща външност. Но в нея има и нещо повече освен красотата й. Бет, ония клипове от Скитания с нейно участие направо ме разтърсиха. Никой не може да го обясни с научни термини, но тя е божествена. Тя протяга ръка от екрана и ти сграбчва душата, а и не само душата.

— Очевидно в Магнъм гледат на нея като на писано яйце. — Бет спря замислена. — Чувствам се половин човек, загдето не я познавам отблизо. Но мама и татко бяха толкова ядосани от сватбата, че Бари направо бе развил параноя да ни събере заедно.

ПД обичаше Бет и затова й спести мнението си, че братът й близнак се бе оказал пълен глупак и не „губеше“ времето си в болницата.

— Бедното дете, какво ли не направи, за да играе с тоя счупен глезен. Както слушам докторите, това е вече краят.

Очите на Бет се изпълниха с ужас.

— А ампутацията? Това няма ли да я спаси?

— Те изобщо не са сигурни в нищо. — ПД изпусна дълбока въздишка. — Бети, тя е по-млада от нас. И да сложиш протеза на нейните години…

 

 

На следващата сутрин ПД приключи с последното си телефонно обаждане четиридесет и пет минути преди уречения час в Скандия, където беше поканил на вечеря един режисьор, така че реши да се отбие до болницата.

Наближаваше краят на времето за посещения. Забързан по коридора, той с изненада видя Хеп да излиза от стаята с номер 1001. Щом отново е тук — реши ПД — това може само да означава, че тя бере душа.

— Значи вече е по-добре, нали? — запита той.

Хеп поклати глава. Сивите му очи бяха зачервени от преумора, гъста руса четина бе избила по лицето му.

— Господи, ПД, тя изгаря. Завързали са я с колани, защото се опасяват от гърчове, но тя е твърде слаба, за да прави каквото и да било движение.

— А кракът й?

— Тя вдигна такъв шум, че аз ги убедих да отложат ампутацията. Ами ако съм сбъркал? — Хеп хлътна в стола от хром, тапициран с туид. Неговото обичайно спокойствие го беше напуснало и той с мъка се опитваше да се овладее. — Как можах да я натоваря с толкова работа?

ПД, седнал до братовчед си, се обади:

— Престани да се самообвиняваш. Тя самата го искаше. Всеки режисьор на твое място щеше да постъпи по същия начин.

Хеп не каза нищо.

ПД смени темата на разговора.

— Хеп, какво става с теб? Двамата с Максим вложихте собствените си пари и си скъсахте задниците от работа. И сега, в най-съдбоносния момент за всеки филм, Максим изчезва някъде, без дори да се обади, а ти поверяваш последната редакция на друг.

— Джордж си разбира от работата.

— Джордж не само си разбира от работата, Джордж е динамит. Но откакто двамата с Максим започнахте филма, вие не преставате да твърдите, че това е един съвсем нов филм за Холивуд и само вие знаете как трябва да се направи.

— Студиото иска работата да се свърши по най-бързия начин. Сега обаче нямам абсолютно никаква възможност.

Хеп загриза палеца си.

Устата на ПД се изкриви в лукаво изражение и дейният му мозък заработи на пълни обороти. Той веднага направи една връзка, която щеше да види още много по-отрано, ако не бяха онези сексуални признания на Максим в Мендосино. Значи не Алисия и Максим, а Алисия и Хеп.

След няколко секунди ПД произнесе:

— Хеп, тук има пръст самото провидение. Сблъсках се с Бари и чичо Дезмънд във фоайето. Мисля, че чичо Дезмънд казваше на Бари, че би трябвало по-често да бъде тук. Сигурен съм, че сега ще дойде при теб и ще ти каже, че ще трябва да се мяркаш по-рядко.

— Да върви на майната си — изрече грубо Хеп.

— Само се опитвам да ти помогна — изрече равнодушно ПД.

— Това е първото посещение на татко. Бари беше тук вчера точно две минути. Чичо Тим и леля Клара дори и не са звънели да питат какво става.

— Запалих свещичка за нея.

— Господи, нямах предвид теб. Ако не я беше ангажирал…

Една частна болногледачка, която до този момент ПД не беше виждал, се подаде от вратата със загрижено изражение на лицето.

— Къде е съпругът на мис дел Мар?

Хеп така рязко изскочи от стола, че той падна след него.

— В съзнание ли е?

— За момента.

— Аз съм този, когото иска да види тя — каза Хеп, промушвайки се покрай сестрата.

Тя затвори вратата след тях с въпросителен поглед.

ПД закрачи сред другите заминаващи си посетители. Спря покрай дългите прозорци и се загледа в нощта; разсеяният му поглед се насочи върху блестящите светлини на хълмовете на Холивуд. Хеп и Алисия — помисли си той, и се опита да си представи как ли ще промени това нещата за него. В момента той можеше да контролира хода на мислите си точно толкова, колкото и сърдечните си удари. — Ти хуй такъв — каза си той, и бързо закрачи към асансьорите.

Докато чакаше, една от вратите се отвори и се появиха чичо му и братовчед му.

От свитите рамене на Бари и нервното му подсмърчане беше очевидно, че чичо Дезмънд беше дърпал сериозно ушите на братовчед му.

ПД ги поздрави и реши, че беше страшно важно да присъства при развоя на нещата. Срещата му можеше и да почака. Той забърза по коридора, стараейки се да не изостава от чичо си.

Когато стигнаха стая 1001, Дезмънд Кординър спря блестящите си и тъмни очи върху ПД.

— Мислех, че Хеп е тук.

— Той влезе вътре.

Дезмънд Кординър прониза Бари с поглед и Бари побърза да се шмугне в затъмнената болнична стая.

Измина цяла минута, преди Хеп да излезе от стаята.

— Здравей, татко — изрече той спокойно.

— Как е тя?

— Спи.

— Тогава няма нужда от компания, нали така?

Хеп изгледа баща си с равен поглед.

— Татко, върви си.

— Бари трябва да бъде тук, а не ти.

— Татко, повече няма да ти позволя да ни съсипваш живота — изрече Хеп с нисък и гърлен глас.

— Значи тя ти е казала.

— Тя трябваше да го направи още тогава. И ти повтарям — иди си.

ПД изпита страх, че чичо му ще замахне. Но вместо това Дезмънд Кординър свали очилата си и разтри гърба на тесния си и красив нос.

— Ако считаш, че това, което правиш, е правилно, Хеп, тогава всичко е наред. Но помни, че отсега нататък, ако нещо объркаме, пресата ще разнищи и двама ви.

Упоритите и възпалени очи на Хеп се впиха за миг в баща му, после той се обърна и влезе в стаята.

— Чичо Дезмънд — обади се ПД. — Не се тревожи, скандал няма да има. Това не са четиридесетте години.

— Стига си ме успокоявал, ти, дребно агентче такова — изсумтя Дезмънд Кординър. — Много добре знам какво представляваше онова проклето десетилетие и знам какво представляват и ония в Podunk.^[1]

Той се загледа във вратата на стаята на Алисия, намръщен и замислен.

 

 

Следващия следобед, когато посещенията при болните бяха разрешени, фамилията започна да се събира в болницата. Бари се придружаваше от двамата си родители. Лили Зафарано пристигна с по-голямата си дъщеря, която беше омъжена. Розалинд Кординър донесе голяма кутия шоколадови бонбони. Дезмънд Кординър и Франк Зафарано дойдоха вечерта след края на работния ден. Бет също дойде. Дойдоха и други членове на фамилията. За тях не беше от значение, че не можеха да влязат в болничната стая. Те си приказваха оживено в коридора, като от време на време слизаха на двойки и тройки в кафето на първия етаж.

Отделът по печата на Магнъм, макар и доста съкратен в сравнение с онова, което е бил само преди десетина години, вдигна голям шум в пресата по отразяването на случая. Холивудски кореспонденти и телевизионни екипи наводниха коридорите на болницата, снимайки всеки член на фамилията, който се случеше наблизо, сестра, лекар или болничен шеф. Една жена от Юнайтед Прес Интернешънъл облече зелена униформа и се вмъкна, тикайки една количка в стая 1001. Когато обаче извади малка камера Никон изпод принадлежностите за чистене, частната болногледачка, която беше дежурна тази смяна (едра чернокожа жена с тегло двеста фунта), изхвърли новинарката като парцал от вратата. След този случай пред вратата беше поставено денонощно дежурство от пазачите на Магнъм.

Всеки път репортажите бяха коренно различни. Веднъж: Алисия дел Мар, американката, която направила фурор във Франция, разголвайки гърдите си, вече беряла душа; друг път — била се оправяла, кракът й бил ампутиран, кракът й бил вече съвсем добре, била в кома, вече четяла сценария за следващия си филм. Телеграмата, изпратена от президента и мисис Джонсън, букетът орхидеи, изпратен по въздушната поща от Сен-Симон от Франция, по-обикновените цветя от съпрузите Елизабет и Ричард Бъртън, които не познавали лично инвалидката, и Ингрид Бергман, която я била срещала веднъж, бяха описани подробно. Само Джойс Хейбър споменаваше, че Харвард Кординър, режисьор на последния филм на пациентката, имал достъп до стаята й и че този епизод имал връзка с причината, поради която Алисия продължила снимките в Скитания, въпреки счупения си крак.

Цяла седмица киноманите следяха със затаен дъх развоя на нещата в стая 1001. На седмия ден беше свикана пресконференция в Маунт Синай, и екипът, лекуващ Алисия, обяви, че тя е вече извън опасност. Но както и да се развиели нещата, още дълго време трябвало да внимава за счупения си крак.

 

 

— Добро утро — каза Алисия, когато Хеп пристигна в седем; той беше буквално коленичил пред старшата сестра на етажа, за да се промъкне в стаята.

— Ти изглеждаш…

— Почти човек — допълни Алисия. Във все още слабия й глас определено можеха да се забележат нотки на хумор.

— Не, ти изглеждаш вълшебно — изрече той, хвърляйки поглед към едрата и дружелюбно настроена чернокожа сестра.

Тя закима енергично и каза:

— Мис дел Мар, ако нямате нищо против, ще отида да си изпия сутрешното кафе.

Хеп зарови лице във възглавницата на Алисия още щом сестрата напусна стаята. Прозрачната течност продължаваше да се стича във вените й, мониторите зад леглото движеха по екраните си обработените компютърно ритми на тялото й и Хеп Кординър плака от щастие.