Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (9)

7

Небрежната лекота, с която Дезмънд Кординър се облегна на перилата, би убедило всеки непознат, че той е собственикът на голямата яхта и крайбрежната къща. В меките си мокасини, декорирани дискретно със златни катарами, добре скроени сиви панталони и разкопчана спортна риза на сиви райета с широка вратовръзка от мек вълнен плат, той определено се открояваше сред всякакво обкръжение. Двете сребърни ивици в гъстата му току-що минала през бръснар черна коса го караха да изглежда истински аристократ. Високото му и стройно тяло — на шейсетгодишна възраст само леко налято около кръста — не издаваше и следа от прекараните през детството тежки лишения. Нито пък лицето издаваше селския му произход. Набразденото чело беше високо, носът дълъг и тесен, а когато биваше отпуснат, устата му демонстрираше нескрито превъзходство.

През седемте години, последвали смъртта на Арт Гарисън, основателят на Магнъм Пикчърс, когато Дезмънд Кординър бе поел кормилото на филмовото студио, отделът за връзките с обществеността на Магнъм непрестанно публикуваше статии и материали, демонстриращи близките връзки на шефа им със световните знаменитости. Дезмънд Кординър на първа страница на Лайф в игра на голф с президента Айзенхауер, на посещение в Хайъниспорт, където прекарва уикенда със сенатора Кенеди, водещ кандидатпрезидентската си кампания. Многократно излъчван по телевизията филм, показващ филмовия бос на борда на кораба на Нейно Кралско Височество Британия в компанията на Нейно Кралско Височество и принц Филип. Едно от последните издания на Форбс поместваше задълбочена статия за работите на Магнъм Пикчърс, в която се посочваше, че Дезмънд Кординър не е някакво парвеню като починалия му бос, Арт Гарисън; не е грубиян като Хари Кон; не е някаква нелепица като Луис Б. Майер; или пък току-що пристигнал като Скурас или Занук; на страницата присъстваше в целия си ръст филмовият могол, постигащ винаги своето с патрицианските банкери от Ню Йорк зад гърба си, които финансираха филмите му.

Като видя синовете си, племенниците и племенницата си, той леко оголи едрите си белоснежни зъби в нежна усмивка, като бавно изкачи стъпалата към тях, приветствайки ги сърдечно.

Бари избърбори:

— Чичо Дезмънд, да ти представя моята съпруга, Алиша.

Дезмънд Кординър свали слънчевите си очила; тъмните му очи се впиха в момичето пред него.

До този момент Алиша не беше виждала очи като неговите. Докато се взираше в нея, те сякаш се превърнаха в черно стъкло, бездънно и непроницаемо. Световноизвестният джентълмен беше изчезнал и мястото му бе заето от ледено пронизващите му очи, които се врязваха в плътта й, черепа, вътрешностите й, яйчниците.

— Значи ти си горещото дребно парче, което е станало причина за целия този шум.

Алиша успя да скрие обзелия я ужас по своя обичаен начин, като се показа храбра повече, отколкото беше.

— Вината е моя — изрече жизнерадостно тя.

— Е, ти наистина си нещо. Даже и в тоя град на красиви момичета, трябва да призная, че ти действително имаш нещо. Може би очите, може би кожата… — Той повдигна рамене, сякаш припомняйки си, че не е в офиса си, разглеждайки физическите атрибути на някоя новоизгряваща млада звезда. — Вие двамата с Бари елате вътре.

Бари издаде несигурен гърлен звук.

— Татко — намеси се Хеп, — ние всички бяхме на бракосъчетанието. Всичко е законно.

Дезмънд Кординър отвърна топло:

— Когато става въпрос за закон, Хеп, аз се консултирам с шефа на юридическия ми отдел.

Той отвори една стъклена врата и секунда по-късно Алиша го последва. В бизнеса татко има репутацията на безмилостен, но инак всичко дава заради семейството си — беше й казал Хеп. Сега само трябваше да разбере дали беше част от бизнеса или от семейството.

Всекидневната стая в крайбрежната къща на Зафарано имаше огледално стъклена стена откъм залива, което я правеше още по-просторна, макар и да нямаше нужда от такъв лукс. Провансалски масички и скринове, произведени няколко столетия по-рано, се вместваха сред дълбоки кресла и дивани, тапицирани в различни комбинации от синьо и бяло. Дезмънд Кординър отиде до скритото зад панелите барче, наля си солидна порция и отнесе напитката със себе си до една масичка в далечния ъгъл на стаята, където не можеха да ги видят откъм палубата; той посочи със свободната си ръка към столовете пред него.

— Бари — започна сърдечно той, — добрата новина от цялата работа е доказателството, че ти не си педераст.

Дезмънд Кординър вироглаво манифестираше своята ненавист към хомосексуалистите в бизнес, в който много голям брой от тези представители на човечеството демонстрираха големи и разностранни таланти. Разбира се, при необходимост той наемаше гей представители, но всеки път, когато възникнеше някакъв проблем при снимането на определен филм, той стоварваше цялата вина върху тях. Ненавистта му беше почти патологична — и неумолима.

Бари плахо се усмихна.

— Да не си се притеснявал за това, чичо Дезмънд?

— Едва ли — проговори Дезмънд Кординър по начин, който изключваше дори и теоретичната възможност някой от неговата фамилия Кординър да се окаже такъв. — От друга страна, обаче, лошото е, че си инат като магарешки задник.

Левият клепач на Бари замига неволно.

Алиша се размърда в дълбоката тапицерия, придвижвайки се по-близо до съпруга си.

— Вие нямате никакво право да говорите по този начин на съпруга ми, мистър Кординър, — каза тя.

Чашата с напитката в ръката на Дезмънд Кординър рязко подскочи. Той беше като вожд на племе в семейството си и никой до този момент не се беше осмелявал да му каже какво може и какво не може да говори. Лицето му представляваше нещо ужасно. Сякаш загорялата кожа се беше разтеглила като маска. Съвсем очевидно маниерната топлота в общуването можеше да се нахлузва и сваля като маска.

— Откога трябва да искам разрешение от някакъв шибан задник, за да разговарям с племенника си?

— Вие не разговаряхте с него, вие го оскърбявахте. — Сърцето на Алиша биеше така бясно в гърдите й, сякаш всеки момент щеше да изхвръкне. — А ние сме женени, без значение дали това ви харесва или не.

Дезмънд Кординър се обърна към Бари.

— Бари, сега ще ти покажа колко е лесно да станеш пак ерген.

— Чичо Дезмънд… аз н-не искам… — заекна Бари.

Този път обаче слънчевите очила се насочиха към Алиша.

— Колко искаш?

— Какво колко?

— Пари.

— Ние имаме достатъчно — заяви тя.

— Разбира се, че си имате. Затова чистиш хорските нужници от лайната им.

Неподозиран гняв изпълни сърцето на Алиша и изтласка страха й.

— Аз имам работа, мистър Кординър. Бари също ще почне работа веднага, щом завърши.

— Дрън-дрън.

— Той ще започне работа като адвокат.

— Ако имаш и малко мозък в главата си, ще видиш, че той никога няма да завърши колежа си, да не говорим за юридическия факултет, щом е женен за теб.

— Ще завърша, чичо Дезмънд — избъбри Бари.

— Ти нямаш сила на волята и никога не си имал. Бет има чувство за отговорност и достатъчно воля. Ти искаш само да си пилееш времето на пишещата машина и да си представяш, че си Ърнест Хемингуей. — Погледът му отново се премести върху Алиша. — Искам да извадиш ноктите си от племенника ми — така че кажи цената си.

— Чичо Дезмънд…

— Затваряй си устата, Бари. Това е между мен и устатата мисис Кординър тук. Един бон стига ли?

— Излишно се товарите, мистър Кординър.

— Ще се натоваря с далеч повече, само и само да измъкна от блатото член на моето семейство. Бон и половина?

— Не ми трябват вашите пари.

Гневът, придал й смелост, се изписа на лицето й.

— Два бона.

Алиша се изправи на крака.

Заплашителното напрежение на Дезмънд Кординър нарасна, за миг главата му се отметна назад, сякаш упоритият й отказ физически го беше засегнал.

— Два бона и половина.

Той се наклони на една страна, за да може да издърпа портфейла от задния си джоб. Едра пачка банкноти се приземи с мек шум върху масичката.

Алиша се втренчи изумена. По ъглите на видимите банкноти беше изписано числото 100. Никога до този момент не беше виждала сто доларова банкнота. За нея беше немислимо, че някой, дори и човек, управляващ филмовата империя Магнъм Пикчърс, може да носи толкова пари у себе си, още повече да ги хвърля в лицето на непознат.

— И нито цент повече. — Дезмънд Кординър вече се усмихваше с подкупващата си усмивка. — Всичко в брой.

— Бари — изрече тя спокойно, сдържайки с последни усилия обземащата я паника, — искам да се прибираме у дома. Веднага.

Лицето на Бари остана без кръв. Дезмънд Кординър беше личност, пред която трепереше цял Магнъм, и никой от йерархията на директорите, никой от звездите или хилядите изпълнители и работници — включително баща му и чичо му — не се осмеляваха да си тръгват, преди той да е сложил край на разговора. И въпреки това Бари се усети, че крачи към входната врата, макар и с мъка.

В момента, в който Алиша влезе в стария де Сото, се скърши и заплака.

Бари управляваше трескаво и колата се затресе върху моста, преди да съобрази, че кара на ръчна спирачка.

— Господи, Алиша, как мога да карам, когато ревеш така?

Тя зарева още по-силно.

— Аз откраднах… банския костюм на леля ти и наметалото…

Издуха носа си в резервната му носна кърпичка. Бари, разтревожен далеч повече от избухналата й истерия, отколкото от гнева на чичо си, я потупа по коляното.

— Не се тревожи. Веднага щом забележа някой уличен телефон, ще се обадя до тях. Бети ще донесе вещите ти и ще вземе тия на леля Лили.

Макар че той изпълни обещанието си да позвъни на сестра си, Алиша продължи да плаче през целия път до Дисниленд. Едва когато прекосиха огромните паркинги, сълзите й най-сетне секнаха. Изтри подутите си очи и се втренчи в изкуствения Матерхорн.

— Бари? — запита тя със слаб глас.

— Какво, миличкото ми?

— Никога досега не бях виждала банкнота от сто долара.

— Ами… — изрече Бари, който също не беше виждал.

 

 

На следващата сутрин, понеделник, камбанките на вратата иззвъняха преди девет. Мисис Йънг определено не обичаше да я будят толкова рано. В очакване на Бет да й донесе дрехите, Алиша посегна към голямата хартиена торба с банския костюм и наметалото, които грижливо беше изпрала, и се стрелна през стаята, преди да прозвучи и второто немелодично прозвъняване.

На входната врата беше застанал един възрастен чернокож шофьор.

— Тук ли живее мисис Кординър? — Той учтиво свали шапката си. — Вие ли сте мисис Кординър?

Тя кимна. Ролс-ройсът до тротоара й подсказа ясно чий шофьор беше той и поради тази причина не изпита особена изненада от гледката на измъкващия се от вътрешността на бляскавия автомобил Дезмънд Кординър. Но въпреки това инстинктивно направи крачка назад.

— Нямахме възможност да довършим разговора си — изрече Дезмънд Кординър, като изгледа критично късата й тясна найлонова униформа. — Онази наметка пучи, която носехте вчера, не ви придаваше особено чаровен вид. Вашето тяло заслужава нещо много повече.

Дали не мислеше да я накара да се раздели с Бари посредством хвалбите си? Или й се сваляше? Дали мъже богати и могъщи като него се сваляха на някоя жена?

— Мистър Кординър — изрече тя, — нямам право да приемам свои гости в къщата.

— Алиша? — Намръщена и пристягаща халата си мисис Йънг влезе със суров вид в хола. И изведнъж очите й се опулиха при вида на един прекрасен костюм от черна коприна, който струваше далеч повече от цялото съдържание на гардероба на семейство Йънг.

— Мисис Йънг — каза Алиша, — да Ви представя чичото на моя съпруг.

Дезмънд Кординър инсталира умерена усмивка.

— Надявам се, че шофьорът ми не ви е събудил, мисис Йънг.

— Не — каза тя, хвърляйки поглед през отворената врата. Възрастният шофьор търкаше с гюдерия предното стъкло на ролс-ройса. — Не, разбира се, че не. Алиша, мила, защо не заведеш мистър…

— Кординър — произнесе той с галантна усмивка. — Дезмънд Кординър.

Мисис Йънг мигновено разпозна добре известното име.

— Алиша, скъпа, заведи гостенина си във всекидневната — изрече тя с уважение.

Дезмънд Кординър се разположи удобно върху покрития с изкуствена тъкан диван.

— Вчера подходих малко неправилно — изрече той приветливо. — Но вие действително ще бъдете изненадана, като научите колко често директният зелен подход дава резултати.

— Бари и аз ще си останем женени.

— Бяхте пределно ясна по този въпрос — каза той след къса пауза. — А аз можех да се проявя далеч по-лошо, знаете.

— Мистър Кординър, вашето посещение тук няма никакъв смисъл.

— Откъде знаете какво ми е на ума?

— Знам. Искате да ни разделите с Бари.

— Преди много, много години се научих да не се хабя в предварително загубени битки — каза той. — Реших, че е по-добре да подкрепите съпруга си по далеч по-достоен начин.

— Той работи в Студентския съюз към калифорнийския университет в Лос Анджелис и така достойно подпомага и двама ни.

Изрядно маникюрираната ръка на Дезмънд Кординър нетърпеливо отмахна възражението й.

— Уважавам изключително много лоялността, Алиша, но гледала ли си някога на брака от неговата гледна точка?

— През цялото време.

— Тогава сигурно си разбрала, че Бари по-скоро би отишъл в затвора, отколкото да живее в стаята на прислужница.

— Нашето жилище е на гърба на къщата.

Той отново я изгледа.

— Ти наистина си кораво парче — изрече с крива усмивка. — Малко екзотична, макар и за секунда да не бих повярвал, че в тебе има нещо латиноамериканско.

— Фамилията ми е Лопес! — възрази тя.

— Нека опитаме с Холистър — изрече той с все същата крива усмивка. — Виждаш, че вчера можех да бъда далеч по-неприятен, отколкото се показах. Знае ли Бари, че си петнайсетгодишна копелдачка, която е започнала да работи в полето още от шестгодишна — или от петгодишна?

Тя сграбчи хартиената торба и я притисна към гърдите си, сякаш да се защити от голата истина.

— Недей се прави на толкова изненадана — каза той. — За един частен детектив не е проблем да открие подобни неща.

— И какво от това? — изтърси тя. — Поне не съм изпълнявала поръчки на евтини курви.

Очите му в миг си възвърнаха черния леден блясък.

— Бари ли ти го разказа? Откъде, по дяволите, е могъл да го научи? Даже и Тим никога не разбра.

Фактът, че Хеп й беше доверил такъв семеен секрет, направо я изуми.

— Никой не ми е казал — изплъзна се тя. — Това беше просто изстрел в тъмното.

Дезмънд Кординър не откъсваше погледа си от нея. Тя не издържа и отмести очи.

— Ще те убия, ако пророниш и думица на някого — изрече спокойно той.

Заплахата не прозвуча като изхвърляне — Дезмънд Кординър знаеше много добре откъде може да се ангажира наемен убиец.

— Ще го пазим в тайна — каза тя.

Очакваше да я атакува за острия й език, но вместо това той се приведе напред, сякаш бяха двама търговци, обсъждащи общ бизнес.

— Какво ще кажеш да се пробваш като статистка?

— Статистка? — запита тя с набръчкано чело, за миг неспособна да проумее думите му.

— Знаеш какво е статистка — изрече нетърпеливо той. — Парите не са лоши, а и аз ще се погрижа да имаш достатъчно работа в Магнъм, за да можете двамата с Бари да преживявате. Всеки ден наемам стотици статисти. Какъв е проблемът да бъдеш една от тях?

Статистка… Тя захапа долната си устна. Това означаваше, че ще се появи на екрана.

— Бари няма да ми позволи да го направя — каза накрая.

— Познавам Бари от двегодишен и знам как разсъждава. За него е по-лошо и от смърт да живее в къщата на жена с очи на насекомо, женен за прислужницата й.

— Той е много ядосан за начина, по който се отнесоха с мен родителите му и от онова, което казахте вчера. Никога повече няма да ми позволи да приема каквото и да било от фамилията.

— Можеш да ми повярваш, че няма да имаш и най-малката връзка с фамилията. — Тонът на Дезмънд Кординър беше студен и равен. — Аз не ти предлагам роднинство, а работа.

— Бари е много горд, той не приема подаяния. Няма начин да го убедя да приеме помощта ви.

— Пробвай — изрече Дезмънд Кординър, изправяйки се на крака, запътен към входната врата.