Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (7)

5

И двамата не мигнаха цяла нощ. На следващата сутрин пристигнаха в къщата на семейство Йънг далеч преди шест и половина. Бари отиде в задния двор, докато през това време Алиша приготвяше закуската. Думата къщичка, използвана от Алиша, бе събудила у него представата за обвити с лози китни къщи, декор за Страданията на младия Вертер или нещо от този род, така че му трябваше цяла минута, докато проумее, че тя всъщност бе имала предвид пристроената стая към гаража.

Той дръпна рязко незаключената, изкорубена врата и в лицето го блъсна задушаващия мирис на азотен тор. Доктор Йънг, запален градинар, съхраняваше мотиките си, лопати, търмъци и всички останали земеделски сечива върху боядисаните в червено дървени стелажи, докато подът беше зает от големи бели найлонови торби, пълни с тор. Бари внимателно се придвижи между торбите и отвори една шперплатова врата, като малко остана да се задуши от вонята на занемарен клозет.

Първо трябваше да сложи ред в гаража, преди да се захване с пренасянето на градинарските инструменти и безбройните торби с тор. В десет и тридесет, след като мисис Йънг потегли в двуцветния си додж, Алиша дойде при него.

— Каква чудесна работа си свършил! — възкликна тя.

Тя изля цяла бутилка белина в тоалетната и се заеха със стените, прозорците и изкорубеното дюшеме. Мисис Йънг ги беше дарила щедро със старите мебели, нахвърляни в горния етаж на гаража. Алиша оправи креватите и огледа помещението.

— Остава само да опъна един чаршаф да ни служи за килер и да подредя книгите ти върху стелажите и всичко ще бъде наред.

Потното й лице сияеше от щастие.

Бари не знаеше какво да каже. Неговите претенции, поне по негово мнение, бяха повече от скромни; не беше израснал сред архитектурен разкош като братовчедите си, но Господ му беше свидетел, че вонящото подобие на тоалетна и неизчезващата миризма на азотен тор съвсем не бяха това, което си бе представял.

Тази вечер Алиша се върна при него след девет, разнасяйки около себе си лекия аромат на лосион за ръце. Той седеше на масата и четеше за колоквиума на следващия ден. Тя се приведе над него и обгърна шията му с ръце, притискайки главата му във вълшебните си гърди. Бари се изправи да я прегърне, без да има нищо плътско наум — имаше да заучи поне още няколко казуса по случая Волстед, — но тя притисна длани към мършавия му задник и се притисна с всички сили в него, издавайки тихи зовящи звуци. Страстта й мигновено го възбуди. До този момент тя никога не бе реагирала с такава страст, нито бе поемала инициативата в свои ръце.

— Люби ме, Бари — прошепна дрезгаво тя. — Люби ме.

Ерекцията му беше мигновена и твърда.

— Нека да си сложа презерватив.

Тя го дърпаше към себе си върху матрака, трескаво водейки ръката му под късата си униформена пола и под бикините си към горещата и влажна цепнатина.

Призовавайки последните останки от волята си, той се издърпа от прегръдката й.

— Веднага се връщам.

Видът обаче на тоалетната чиния, малко по-блед от сутринта, но все така отвратително кафяв, направо уби възбудата му.

Той се върна в стаята, за да завари лампата забулена с шал и съпругата си, изтегната гола върху леглото. Щръкналите й към него зърна притежаваха най-нежния бледорозов нюанс, който някога беше виждал, докато вулвата между разтворените й бедра беше тъмнорозова. Той отново си помисли за богините, но този път за онези отпреди цивилизацията.

Твърдостта му се възвърна и той уверено се отпусна върху нея, обхващайки щедрите очертания на гърдите й толкова силно, че тя извика от болка.

— Това ли искаш? — запита той с дрезгав глас.

— Да — проскимтя тя.

— Какво искаш да направя?

— Люби ме…

— Не, кажи думата…

— Шибай ме…

— Помоли ме.

— Шибай ме, моля те, шибай ме.

Дрезгавото му дишане изпълни вселената около тях, докато той проникваше дълбоко в нея. Потъваше все по-дълбоко в розовите й тайнствени дълбини и накрая се изпразни толкова интензивно, че чак топките го заболяха.

Той й прошепна в ухото, когато дишането му се успокои:

— Хей, ама и теб си те бива, когато си във форма.

Прииска му се да не бе обременен с тия свои задръжки и да спомене приликата й с богините, но не успя; сънят почти мигновено притисна клепачите му.

Алиша придърпа одеялото върху плещите му и после заплака. Но защо плачеше? Не беше ли постигнала това, за което беше мечтала? Не беше ли я любил току-що съпругът й?

Тя прекалено дълго си бе блъскала главата за миналата нощ, приемайки, че вината за провала беше нейна. Аз просто не съм привлекателна — си беше помислила нещастна тя. — Навярно не успя да го направи, просто защото аз не съм равна с него.

Но тук и дума не можеше да става за почтеност.

Когато беше проговорила за пръв път на Бари Кординър в закусвалнята на Шип, някакво непогрешимо чувство й беше подсказало, че той може да е образован и да произнася думи, които тя беше срещала до този момент само в книгите, но той беше страшно наивен за значението на една-единствена дума: бедност. Той и представа си нямаше колко омразно и срамно нещо беше бедността. Той считаше, че да си беден означава да имаш за баща мъж на име Лопес, който от време на време бива принуждаван да сменя работата си, да изплаща със закъснение падежите на полиците си и понякога в края на месеца семейството да се храни с фасул. Той не знаеше какво е да спиш на голата земя, да вървиш гладен, докато накрая ти прилошее, да пикаеш пред всички на полето. Жестоката действителност като нищо щеше да го накара да грабне куфарите си.

Тя изтри с кокалчетата на пръстите си сълзите си и се насочи безшумно към тоалетната с тубата вагинален крем, подарък от сестра й Хуанита. Сигурно щеше да е по-безопасно, ако бе успяла да си изцеди преди и след това, както беше направила в Лас Вегас, но този път той си беше нахлузил презерватив Троянец, така че според нея нещата бяха наред. Прииска й се Хуанита да е до нея, за да може двете да обсъдят проблема. Тя дори и не знае, че съм омъжена. После Алиша си помисли дали тя ще може да си представи Бари. Алиша й го беше описала по най-блестящ начин, но Хуанита, притеснена от почти пълната си неграмотност, може би не беше намерила смелост да помоли Хенри или някой друг да й прочете писмото. И Алиша, момиче, едва навършило петнайсет години и жадуващо да има до себе си по-голямата сестра, отново заплака.

На следното утро, когато всички бяха излезли от къщата, Алиша извървя пеш миля и половина до най-близкия телефон на булевард Сан Винсенте, откъдето се обади в ранчото на Тейлърови.

Обади се мисис Тейлър. Хуанита и Хенри вече ги нямало, обясни тя със стиснати зъби. Мистър Тейлър бил принуден да изгони Хенри. Лопесови не били оставили никакъв адрес, където да препращат пощата.

Разбра, че сестра й не беше оставила никакъв адрес. Сезонните селскостопански работници нямаха постоянен адрес. Нямаше никакъв начин да се свърже с Хуанита. Нито да я открие. Никога повече.

Алиша напусна като слепец телефонната кабина; слушалката остана да се люшка като махало на телефона.

Три седмици по-късно Бари и Бет седяха и пиеха кафе на широките и гъмжащи от хора стъпала пред Акерман Хол. Бари, който не беше проговорил на никого от фамилията след скандалната нощ, когато бе напуснал къщата на родителите си, беше силно и приятно изненадан при вида на появилата се Бет точно когато излизаше от работа в Студентския съюз. Беше обедно време и всички маси вътре и отвън заведението бяха заети, като студентите ядяха дори и върху стъпалата от червени тухли. Сред гръмогласната врява той се похвали с вълшебната вила, която обитавали с Алиша и с трите статии, които пишел за Дейли Бруин за Купувача на деца от Джон Хърси. Той изпитваше изгаряща нужда да докаже на Бет — и на целия клан Кординър — как се справя без проблеми с положението.

— Бари, изслушай ме — каза Бет. — Нещата вървят много лошо откакто ти ни напусна. Мама ходи да й правят електрокардиограма; много е зле. А татко се е вкопчил на живот и смърт с шефа на сценичните работници.

— Добре, кажи ми какво да правя тогава аз? Да се върна, пълзейки, и да ги моля за прошка, че съм се оженил за най-хубавото момиче, което обичам безумно?

— Как гледат на брака родителите й?

Войнствеността на Бари мигновено секна. Когато Алиша му беше казала, че е звъняла по телефона на родителите си, огромните й сини очи се бяха къпали в болка. Тя не му каза никакви подробности от разговора, но той беше сигурен, че Лопесови бяха заклеймили брака й, сключен извън църквата.

— Виждаш ли? — каза Бет. — Всички са ядосани. Чичо Дезмънд, леля Розалинд, чичо Франк, леля Лили…

— Стига си ме обвинявала!

— Не искам да те обвинявам.

— Защо си дошла тогава?

Тя си поигра с дребното златно украшение, преди да отговори:

— ПД ме помоли да разговарям с теб.

— ПД? Че какво общо има той с цялата работа?

— Поканил е всички ни на гости в Нюпорт. — Чичо му Франк и леля Зафарано имаха къща на брега. — Тази неделя.

— Нас ли? — запита Бари. — Обясни ми какво означава тази дума нас.

— Ти, аз, ПД, Алиша, Хеп, Максим.

— Предай на ПД нашите съжаления — каза Бари. — Бет, сега слушай внимателно какво ще ти кажа. Докато татко не се извини на Алиша, аз няма да я заведа при когото и да било от фамилията.

— ПД просто иска да бъдем заедно всички, и нищо повече. Татко и мама няма да ги има — нито пък някой от чичовците и лелите.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре, тогава ще видя дали Алиша е съгласна.

Тонът на Бари беше повече от категоричен. Но по негово мнение, всяка неделя, прекарана извън онази ужасна стая, беше все едно посещение в Рая.