Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (11)

9

Алиша се снима в Парижки любовници още шест дни. Всяка вечер, докато Хеп я караше у дома, тя го разпитваше за филмовия бизнес. Обикновено нямаше навика да задава много въпроси, защото от многобройните училища, през които беше минала, беше разбрала главния урок — да задаваш въпроси, разкриващи празноти в образованието ти, е равносилно да разкриваш своето низше положение. Но умелият начин, по който Хеп управляваше малкия си автомобил, здрачът, тяхната близост, правеше много облекчен процеса на признание. Той й разказа за профсъюзите на работещите във филмовата индустрия, за начина на заплащане, за оборудването, как се отива на снимки в открита местност, за централния офис. Той паркираше в двора на разнебитения жилищен блок, изпращаше я покрай странните храсти с аромат на портокал и оставаше за няколко минути да си побъбри със своя братовчед.

Когато приключиха снимките на масовите сцени със статисти в Парижки любовници, Алиша изпита някаква празнота, почти депресия. Всяка сутрин звънеше в отдела по наемане на статисти и всеки ден получаваше отрицателен отговор. Но вече бе получила чека си; дори и след удръжките бе останало достатъчно за младото семейство да си прекара телефон, да отиде на кино (гледаха Синове и любовници) и да вечеря спагети по болонски, най-евтиното ястие от менюто в крещящия ресторант на Перино.

В началото на декември се снима в една шпионска история с голям бюджет на име Убийството. Шпионинът, игран от Джон Гилгуд, имаше обичай да скита по нощните клубове, където танцуваха статистките. До този момент Алиша не бе танцувала никога, но бе наблюдавала Джин Кели и Сид Чарис, беше гледала как Чъби Чекър изпълнява своя туист. Тя се отпусна в ритъма и се остави да бъде водена от партньора си.

Нейната привидна увереност беше плод на страшно напрежение. Все още изпадаше в отвратителното състояние на тревога и паника, но постепенно възприемаше образа на човек от филмовия бизнес и влизаше в ролята веднага, щом пристъпеше в двора на студиото Магнъм. Човекът от филмовия бизнес имаше нещо общо, да речем, с ролите на Мерилин Монро, чиито героини ходеха с предвзета стъпка, усмихваха се с глави, леко отметнати назад, облизващи устните си, за да изглеждат винаги влажни, блестящи и желани; блестящи млади актриси, в чийто речник думи като съмнение и несигурност не съществуваха.

Хеп продължаваше да я откарва вечер у дома й, макар че не вземаше участие в снимките на Убийството. На третата нощ той паркира колата до жилището и застина неподвижен, стиснал кормилото силно с две ръце.

— Тия дни се налага да работя до късно. — Гласът му беше равен и неискрен.

Алиша остана изненадана и не успя да си поеме дъх.

— Съжалявам — добави той.

— Хей, всичко е наред — реагира блестящо актрисата в нея. — Хеп, благодаря ти много за отличното таксиметрово обслужване.

 

 

Всяка година фамилията Кординър празнуваше масово Коледа в масивната къща английски стил на Дезмънд Кординър над булевард Сънсет в Бевърли Хилс. Цветята на Лео растяха буйно по всички стени и ъгли, пръснати сред колекцията от антични орнаменти на Розалин Кординър. Доставчиците на провизии бяха подготвили три, чак неприлично едри, пуйки с всякакъв пълнеж за всички роднини, кръвни и некръвни, братовчеди, чичовци, лели, снахи и така нататък.

Колкото повече напредваше декември, толкова повече Бари се чувстваше откъснат от родителите си. Вълна от тъга го обзе при мисълта за Бет, лелите и чичовците си, старата банда и по-младите братовчеди, събрани всички заедно: мъжете, водещи разговори на бизнес теми, жените, хвалещи се с новите бижута, децата, шумно размахващи новите играчки. Съвсем до скоро беше гледал на доброволното си изгнание ако не с удоволствие, то поне с гордост; също като дука на Уиндзор той бе жертвал всичко заради жената, която обичаше. Но в празничните дни паметта обикновено се бунтува. Той се зарови в работа по повестта си и — макар че не го правеше съзнателно — започна да се отнася с потискащо отчуждение към Алиша.

На двадесети декември получи писмо, напечатано на фирмена бланка на Магнъм. Скъпи Бари, леля Розалинд и аз ще се радваме да те видим на Коледа. И отдолу беше подписана чичо Дезмънд.

Бари церемониално скъса дебелата хартия и я захвърли в кошчето за отпадъци.

— Защо да не отидем? — запита Алиша.

— Не те ли смущава фактът, че твоето име отсъства?

— Може би той си е мислил, че това се подразбира — каза тя и гласът й леко се провлече при спомена за думите му: Нямаш право да използваш името Кординър. — Добре, защо да не можем да се покажем, макар и само за час? Коледа е.

— Господи, каква мазохистка! Да не би да се наслаждаваш от плесниците и униженията? Толкова ли не можеш да го проумееш? Та аз го правя заради теб!

Тя беше в менструация и това решително не й помагаше да прикрива чувствата си. Очите й се навлажниха и й се доплака страшно. Вместо това обаче се зае да разкраси апартамента. Бари я беше обучил да управлява автомобила и тя отиде до магазина на Ван Влайът за малко поинсетия^[1]. Нямаше как да разбере колко жалки бяха резултатите от старанието й в сравнение с направеното в къщата на Дезмънд Кординър.

 

 

Сутринта на Коледа Бари и Алиша си размениха подаръци. Тя му беше купила спортно сако в морскосиньо и бяло, много хубава дреха, която трябваше да изплаща чак до юли. Той й подаде плик с десетдоларова банкнота. Тъй като фурната не работеше, тя не можеше да изпече дори и част от пуйката. Приготви arroz con pollo^[2], ядосана на следите от самосъжаление, която откри в себе си. В края на краищата беше ли прекарвала изобщо някога прилични Коледи Алис Холистър?

Свършиха с пилето към един часа. Бари бутна чинията си настрани.

— Миличка, трябва да поизляза за малко, нали нямаш нищо против?

— Сега? Преди десерта?

— Ненавиждам се, че ти развалям празника. Но Коледа определено не е за мен. Еврейската ми половина винаги се противи на нееврейската. Борба не на живот, а на смърт. — Смехът му беше малко насилен. — Ще се върна, преди да се смрачи.

Грабна старото си яке — не новото сако — и изхвърча навън.

Той отива на партито — реши Алиша. Включи малкия телевизор, който бяха получили в придатък към апартамента. Неспособна да възприеме веселия смях, леещ се от всеки канал, тя го изключи и се преоблече в старите си дрехи. Изми съдовете и после се залови с генерално чистене.

Тъкмо си миеше зъбите в банята, когато чу да се отваря входната врата. Уверена, че съпругът й се е върнал, извика весело:

— Хей, тук съм!

— Къде? — отвърна гласът на Хеп.

Тя стреснато подскочи, оглеждайки за миг отражението си в огледалото на вратата. Беше привързала косата си назад с найлонова панделка, а розовата й блузка имаше старо петно точно отпред на гърдите.

Хеп беше застанал в средата на стаята, прегърнал два големи пакета. Силата на погледа му я накара да се смути още повече от неопрятния си външен вид.

— Честита Коледа! — извика тя с развитото си вече актьорско майсторство.

— Донесох ви подаръците — каза той. — Къде е Бари?

— Не е ли у вас?

— Не. — Той завъртя глава и я огледа. — Алиша, ти изглеждаш като…

— Като мърлячка — подсказа услужливо тя.

— Не. Без грим си дори още по-хубава, а прическата ти е вълшебна. — Почервенял, той й протегна единия пакет със златна емблема на магазина Сакс. — Това е за теб.

Тя приседна на дивана и се опита с изведнъж вдървените си пръсти да развърже възела на зелената панделка. Повдигна капака на кутията и за пръв път я лъхна уханието на скъп парфюм, с който беше парфюмирана луксозната нова дреха. Тя измъкна една плетена вълнена жилетка в кралско синьо, като докосна с тръпнещи пръсти тъканта. Само най-богатите можеха да си позволят такива дрехи. Без да мисли, тя отново върна в пакета жилетката.

— Хей, какво има? Да не са излезли от мода? Алиша, тъкмо си мислех, че ти подхожда на очите, но няма да имам нищо против ако искаш да я сменим за нещо, което ти харесва повече.

Той не само бе похарчил цяло състояние за нея, но и беше взел назаем.

— Направо умирам за нея.

Тя разкопча златните копчета и плъзна голите си рамене в ефирните й ръкави.

— Стои ти чудесно — каза той.

— Ние пък нищо не сме ти купили.

— Голяма работа. Как мина вашата Коледа?

— Чудесно. Направо беше вълшебно.

— Имаш късмет, че не дойдохте при нас. Татко беше в лошо настроение. Чичо Тим дойде вкъщи, вече вързал кънките, и после обърна за по-сигурно още половин дузина питиета. На леля Клара направо не й се говореше. Чичо Франк загуби доста пари на масата за покер и леля Лили много се разстрои. Едно от малките пък си изповръща и червата.

— Всъщност и при нас не беше кой знае колко весело — призна Алиша. — Сигурна съм, че на Бари много му се искаше да ви дойдем на гости, но баща ти му прати писмо, в което моето име не беше споменато… — Гласът й се провлече във въпросителна интонация.

Хеп се засуети в прибирането на опаковъчната хартия обратно в кутията.

— Какво мислиш? — не отстъпваше тя.

— Загдето татко не те е поканил ли?

Той въздъхна и после каза:

— Алиша, татко е изключително сложна натура и аз никога не съм успявал да го разбера докрай. Но той и душата си дава за семейството и ако чичо Тим и леля Клара не са искали да те видят там…

— Разбирам — произнесе тя с отслабнал глас.

Хеп приседна на дивана до нея. Тя усети аромата, който се излъчваше от него на_ after shave_ и тоалетен сапун.

— Днес трябва да си се чувствала по-зле от всички нас — каза той. — Ти си съвсем откъсната от семейството си и всички близки. Какви огромни звезди… така ми описа веднъж Коледа в Ел Пасо един приятел.

Алиша заби поглед в земята.

— Никога не съм била там — прошепна тя.

— Къде?

— В Тексас.

Главата му рязко помръдна и сивите очи я изгледаха въпросително.

— Никога не съм напускала Калифорния — прошепна тя. — Излъгах и за името си, и за семейството, за всичко.

— Но защо?

— Ти просто не знаеш, просто не знаеш.

И тя заговори; той трябваше да научи всичко. Дори и да я презира след това.

Тя се обгърна зиморничаво с ръце и отиде до прозореца, като заразказва с нисък глас историята на Алис Холистър. Разказа за неизвестния си баща, за скитника в нивата от целина, внезапната смърт на Мей Сю върху разкривената дървена маса. Описа как Хуанита се е грижила за нея и нейните тъмни и прекрасни, макар и повредени очи. Разказа за нечовешкия труд сред безкрайните ниви, където никой собственик не си прави труда да строи тоалетни и където жените се подмокрят всеки ден. Разказа за инцидентните си посещавания на училището и как е спяла само с един картон между нея и голата земя. Спомена захабените кинотеатри, които й продавали мечтите си. Описа агресивните набези на Хенри и защо е дошла в Лос Анджелис, и как се загубили с Хуанита. Тя му каза дори и истинската си възраст. Неспособна да го гледа в очите, докато говори, тя не откъсваше поглед от двора и падащия здрач.

Когато накрая замълча, Хеп не каза нищо — той не беше проронил и дума по време на горчивия й разказ. В някакъв съседен апартамент някой непрекъснато пускаше Адесте Фиделес: О, елате всички вие вярващи, щастливи и тържествуващи… Накрая тя се извърна и погледна Хеп. Здрачът в стаята се бе сгъстил почти до мрак и не можеше да се различи изражението на лицето му.

— Срамувам се — промълви тя. — Толкова се срамувам.

— Защо?

— Как защо? Нали чу. Живеехме като животни.

— Всички други в тая страна трябва да се срамуват, но не и ти. — Той замислено поклати глава. — Какво каза Бари?

— Аз… направих нещо ужасно… той… мисли, че аз съм Алиша Лопес от Ел Пасо.

Признанието, което току-що му бе направила и разкриващо най-големия й страх — съпругът й да не научи за миналото й, — увисна осезаемо в мрака между тях.

О, елате всички, елате всички във Вит-ле-ем.

Хеп се приближи до прозореца. Очите му плуваха във влага и тя внезапно проумя, че бе плакал.

— Причината, поради която спрях да те возя до вас — изрече той с приглушен глас, — е, че затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко. Страшно дълбоко.

Коледните песни ехтяха в безкрайната минута, през която Алиша и Хеп не откъсваха поглед един от друг. И тогава коледните лампички, скрити сред клоните на дървото в центъра на двора, внезапно припламнаха. Хеп разтърси глава, сякаш разбуждайки се от тежък сън.

Никой от двамата не проговори. Той отвори вратата и прекрачи прага.