Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (79)

73

Следващият му физиотерапевтичен сеанс беше след два дни, в петък, осем сутринта. Колкото и да му се искаше да остане във вилата, съзнаваше ясно, че в никакъв случай не биваше да допуска отсъствие от санаториума. Това би породило безброй въпроси. В четвъртък се върна в Швейцария. Докато се прибираше в Давос с второкласния вагон с дървени седалки, заваля сняг. Другите пътници в купето говореха оживено за снежната покривка в прохода Стрела. Следеше как едрите снежинки се удряха в стъклото, залепваха за него и бавно се стапяха. Добре очертаните му вежди се бяха повдигнали, образувайки вдлъбнатини в челото, а сивите му очи бяха малко потъмнели, изражение, което се появяваше по лицето му при решаването на особено трудни проблеми.

Докато беше във вилата, не беше мислил за бъдещето. Но в тези последни няколко часа, докато сменяше три влака, той не можеше да не се тревожи от противоречието между желанието за анонимност на Адам Стивънс и славата на Алисия дел Мар.

По време на вечерята в Ла Пергола тя не беше отделяла погледа си от камината и въпреки това един възрастен мъж с моржови мустаци бе дошъл до масата им, за да изрази възхищението си от играта й в Баобаба. Тя някак си успя да го убеди, че приликата й с Алисия дел Мар е случайна и че не е кинозвездата, а една обикновена и скучна учителка от Чикаго, Илинойс, на име Хилстар. Но щяха ли другите почитатели да се примирят толкова лесно? И колко време щеше да мине, преди да разпознаят кой се крие зад името Адам Стивънс, който придружаваше Алисия дел Мар?

Хората започнаха да свалят ските и чантите си от багажника, докато влакът бавно навлизаше в гарата на Давос. За да не му се налага да ползва автобуса до Шато Нойшател за терапията, бе наел по-евтина квартира в един спартански пансион срещу училището по ски.

Затътри се към квартирата си през натрупания сняг. В здрача звънтяха звънчетата на шейни. Скиори изпълваха тротоарите и хотел Централ блестеше окъпан в светлини. Група жени, навлечени в пухкави спортни костюми излязоха от хотела, като говореха оживено на висок глас с американски акцент. Един от следващите ги мъже се обърна встрани. С черната си коса и силно, набито тяло, изглеждаше съвсем като ПД. Убеден, че братовчед му е в Давос, Хеп набързо пристъпи във входа на едно чайно заведение. Мъжът хвърли поглед към него.

Мазната черна коса очевидно беше боядисана или пък бе перука, торбичките под очите му се сливаха с бузите, а шията му провисваше под брадичката. Забеляза, че и тялото му беше далеч по-отпуснато от това на ПД. Хеп пристъпи на снежния тротоар с чувството на самоотвращение.

— Ти какво? — изкрещя тя по телефона.

— Уморен съм от тая криеница. Искам да видя татко. — Бе научил за удара, парализирал половината тяло на Дезмънд Кординър. — Прибирам се вкъщи. Това е единственото решение.

— За кой самолет си купил билет? Ще се обадя в Невада. Ланг ще бъде във възторг. Или си забравил, че се е заканил не само на теб, но и на мен, Максим, Бари, ПД и Бет! — Гласът й го прониза.

Той я успокои и се закле да не предприема нищо, докато нямат възможността да го обсъдят лично.

Към края на месеца добросъвестният медицински екип на Шато Нойшател разгледа случая на Адам Стивънс. Въпреки че операциите и физиотерапията не бяха успели да възстановят коляното на пациента до степента на пълна подвижност, той беше атлетичен мъж и бе усвоил до съвършенство боравенето с бастуна. Санаториумът не можеше да направи нищо повече за него.

Той се върна в Беладжио.

Завари Алис настинала с болно гърло. На другия ден следобед реши да я зарадва с някакъв малък подарък и й каза, че ще излезе да се поразходи.

— Почакай ме за секунда. Само да си сложа якето.

— Ами настинката ти? Днес има много лош вятър.

— Ти отиваш в някое туристическо бюро! Искаш да си резервираш билет до Лос Анджелис! — извика тя.

Разгневен от обвиненията, че я лъже, той каза:

— Трябва ли да ми прикачваш пазач всеки път, когато излизам? Или някой ден вече ще можем да си имаме доверие?

Тя си пое рязко дъх и побягна в спалнята.

Хеп навлече скиорското си яке и затръшна входната врата. Боровете се огъваха под напора на вятъра и той застана на първото стъпало, загледан в клоните на дървото. Разбра, че страхът й беше напълно оправдан. В края на краищата, не беше ли й съобщил, че планира да се върне в Лос Анджелис.

Обърна се и се прибра в къщата.

Тя не чу шума от вратата на спалнята. Беше седнала на един стол, гърдите й бурно се вдигаха и спускаха. Рязко вдишваше въздуха и също така рязко го издишваше. Хипервентилацията я мъчеше. Никога до този момент не я беше виждал изпаднала в паника. Хеп се втурна и коленичи пред нея.

Тя го погледна засрамена и ужасена.

— Отивай си.

— Това да не е някоя от кризите ти? — запита той нежно.

— Да.

— Не ме прогонвай, Алис.

Тя притвори очи и се отпусна под ласките му. Когато хипервентилацията накрая отшумя, той й обясни, че е искал да й направи малка изненада, и това е всичко.

— Няма да се върна, Алис, кълна ти се. Но най-добре и за двама ни ще е, ако обмислим какво ще правим по-нататък.

Тя кимна.

— Първо, какво ще правиш с работата си. Трябва да измислим един добър сценарий.

— Ти току-що видя Алисия дел Мар за последен път — каза тя и леко потрепери. — Всичко, което искам, Хеп, е да бъдем заедно.

Следващите два дни прекараха в обмисляне какво да предприемат по-нататък. Тя щеше да се прибере у дома, за да получи последното решение на съда и да уреди финансовите въпроси с бизнес мениджъра си, а той през това време щеше да замине за Скандинавия, тази част от света, където един едър светлокос мъж нямаше да привлича излишно внимание към себе си. Там трябваше да се съберат и Хуанита щеше да наеме къща или апартамент. На всеки няколко месеца щяха да сменят местожителството си. Що се отнася до външността й, хората обикновено се гордеят с факта, че приличат на някоя знаменитост, и тя нямаше да прави изключение от това правило. За да няма излишни въпроси от журналистическите среди (какво става с…?), те решиха тя периодично да се показва на обществено място като Алисия дел Мар.

Наемът на вилата изтичаше на първи март. Двамата си поплакаха, прегърнаха се и всеки пое по пътя си.

Той смени много влакове и автобуси, докато се добере до Берген. Винаги се бе чувствал като у дома си в Норвегия: норвежците бяха цивилизовани, говореха безупречен английски, а и освен това баба му Джордис Харвард, която им беше оставила наследството си, вложено от тях в Скитания, беше от норвежки произход. Намери си временна работа в музея Хансеатик, една древна къща от петнадесети век. Освен с колегите си, почтената и прегърбена от годините хазяйка и сервитьорките, които му сервираха в евтината рибарска гостилничка в Бриген, той не разговаряше с никого. Двамата с Алис се бяха разбрали, че телефонни разговори или писма между Бевърли Хилс и Берген могат да възбудят любопитство, така че той четеше американските вестници, за да научи какво прави тя.