Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (37)

33

Лили Кординър Зафарано, красива жена в началото на петдесетте, обикновено изглеждаше безупречна. В Лос Анджелис зрелите жени бяха обикновено стегнати на вид, но тя беше доста наедряла и вродената й практичност й подсказа, че трябва да положи доста усилия, за да влезе във форма. Всеки понеделник къщата им се посещаваше от масажист, който идваше със сгъваемата си масичка. Два пъти седмично Лили изтърпяваше лицеви процедури, а станеше ли въпрос за дрехи, най-многото, което можеше да си позволи, беше някой малко по-различен нюанс на лилавото. Франк Зафарано възнаграждаваше усилията на съпругата си с учудваща вярност, нещо наистина удивително за Холивуд.

Колата на ПД рязко спря пред голяма колониална къща на Бевърли Драйв и майка му се втурна през входната врата с разрошена коса и развяна рокля.

— Бързо! — изпищя тя. — Влизай вътре!

Лили затръшна входната врата след ПД и я заключи, облягайки се задъхана на нея.

ПД се огледа, за да се увери, че наоколо няма някоя прислужница, която да стане свидетелка на буйствата на майка му. Само някакво слънчево зайче му намигна от полюлея от планински кристал. Благодари на бога, че бяха сами.

— Мамо, какво става?

Лили се втренчи тъпо в него, неспособна още да овладее дишането си.

— Мамо, хайде да отидем в кухнята.

Внезапно му хрумна, че баща му може би е вече мъртъв.

— Мамо, да не е станало нещо с татко… той добре ли е?

— Засега…

Устата й се изкриви и от очите й рукнаха сълзи.

Надвивайки естествените бариери, ПД удари два силни плесника на майка си. Сълзите продължиха да текат, но истерията й престана.

— Мамо… — изрече той нежно. — Хей, мамо… какво става?

— Това се получи…, докато се обличах.

Той видя, че лявата й ръка продължава да стиска смачкан на топка лист хартия. Той го пое от ръката й и го разгъна.

Беше фотокопие на декларация за дълг, написана с ръката на баща му: Франк Зафарано се задължава да плати сумата от 425 000 долара на Робърт Ланг на или до 14 септември 1969 година. Върху фотокопието с почерк, различен от този на баща му, беше добавено с молив: Просрочено шест дни.

— Робърт Ланг е син на Барт Ланцони — каза майка му.

ПД кимна. Бартоломео (Барт) Ланцони и Франческо (Франк) Зафарано, съграждани от едно и също градче на планинска Сицилия, бяха навремето най-близки приятели. Франк седмици наред бе ходил със зачервени от скръб очи, след като Бартоломео бе починал от метастази на миеломен тумор. Робърт Ланг (ПД не знаеше до каква степен името е било приведено към английския стандарт) беше наследил имотите на баща си, най-известният от които беше хотел Фабуладор в Лас Вегас, където преди почти десет години Бари и Алисия бяха празнували сватбата си.

Макар че ПД никога не беше виждал Робърт Ланг, навремето бе прекарал достатъчно време в компанията на баща му, за да му казва чичо Барт и старецът при всяка тяхна среща, че пъхвал сгъната петачка в ръката му. Как беше възможно толкова мил старец като него да има такъв син?

Но тогава ПД си спомни, че и чичо му Барт не беше цвете за мирисане, а член на банда от Ню Джърси, преместила базата си в Невада след Втората световна война.

— Нека да седнем — каза ПД, слагайки длани върху раменете на майка си и избутвайки я към всекидневната. Лили седна в едно от кожените кресла и закопча бледолилавата си блуза.

— Разговаря ли с татко? — запита ПД.

— Днес е на снимки извън града и ще закъснее. — Лили вече говореше по обичайния си вглъбен начин. — ПД, просто няма как да платим парите.

— Колко можете да платите?

— Николко.

— Какво искаш да кажеш с това „николко“? Мамо, това съм аз, твоят син, ПД. Достатъчно често съм ви врънкал за пари, и знам, че имате открити сметки във всички банки в Бевърли Хилс.

Лили поклати глава.

— Нищо не е останало в тия сметки. Преди две седмици изтеглих всичко, за да го дам на баща ти да погаси дълга си към Робърт Ланг, защото иначе нещо ужасно щяло да се случи.

— Ланг заплашва да убие татко?

— Или мен, или теб, или Анет, или Диърдри. — Гласът й се стопи. — Или дори Джефи.

Джефри Фицпатрик, петмесечното бебе на Анет, първото и единствено засега, обожавано бебе в клана Кординър.

— Колко пари даде на татко?

— Двеста двадесет и три хиляди и четиридесет долара. Той ме излъга като каза, че щял да си покрие дълга, а после през нощта заминал за Лас Вегас. За да плати на Робърт Ланг, както ми обясни после. Но сигурно се е опитал да спечели, за да допълни цялата сума, и е загубил.

Тя изговори това без укор.

ПД дълго време не откъсна поглед от смачкания лист хартия пред себе си, припомни си за огромните заплати, които баща му бе заработвал дълги години, допълнителните възнаграждения, премиите, къщата на Нюпорт Бийч, която бяха продали със значителна печалба.

— Защо е адресирано до теб? — запита той.

— Това е най-лошото. — Провисналите й гърди се спускаха и вдигаха с усилие, но тя продължи спокойно. — Тъкмо се приготвях да отида на угощението с чай в Гилдията на Мери, когато Лили ми донесе пощата. Върху плика пишеше само името ми.

— Без адрес, без пощенска марка?

— Пишеше само За мисис Зафарано и нищо повече.

— Къде е пликът?

— Трябва да съм го оставила в спалнята.

ПД тръгна след нея по витата стълба до просторната спалня, която тя делеше с баща му. Подаде му един тънък бял плик, върху който на ръка с молив беше написано За мисис Зафарано.

— Някой трябва да го е пуснал в кутията.

— Това е най-ужасното. Не разбираш ли, ПД, те наблюдават къщата!

— Господи — прошепна той, чудейки се как не се беше досетил за това.

Дръпна се отстрани до прозореца и огледа съседните големи и комфортни къщи с подстригани градинки, едни от най-хубавите в целия район на Бевърли Хилс. Една мирна и носталгична обстановка. Нямаше пешеходци, само един мерцедес и един ягуар от другата страна на улицата, празни като кадилака му.

И въпреки това само преди половин час или веднага след пощенския раздавач пликът е бил пуснат в процепа на пощенската кутия от някакъв гад, който познаваше добре обстановката.

Лили въртеше брачната си халка и го гледаше с изплашени очи.

— Нямаме избор, мамо — каза той. — Татко ще трябва да намери четиристотин двадесет и пет бона.

— Не може — прошепна майка му. — ПД, той не може.

— Добре, а къщата и колите?

— Имаме три полици и никакви пари в брой. Дължим за колите на банката повече, отколкото можем да получим от тях, ако ги продадем.

— Мамо, веднага бих ти дал сумата, но и аз съм длъжник. Дължа за новия кадилак, за обзавеждането на офиса. — И за пръстена на Бет, но предпочете да не го споменава. — Нямаме ли приятели? — запита той.

— ПД, всички знаят какво се е случило с баща ти. Кой би му дал толкова пари?

— Чичо Дезмънд винаги се е застъпвал за семейството.

— Вече не. — Тя си пое дълбоко дъх. — Последния път, когато на баща ти му се наложи да вземе назаем от Дезмънд, чичо ти каза и на двама ни, че това е последният заем, който дава на баща ти. И че ако още веднъж чуе само за някакъв скандал в Лас Вегас, моментално ще уволни татко ти.

— Само плаши. Никога няма да го направи.

— ПД, ти знаеш по-добре от мен как стоят нещата. Преди Скитания Дезмънд бе на ръба на фалита, малко остана да загуби студиото. И още продължава да се бори със зъби и нокти. Сигурно си забелязал, че вече му е все едно и му е отпуснал края. Само преди няколко години щеше да се намеси между теб и Бет. — Макар че изрече думите спокойно, устните й потръпнаха. — Знаеш какво му е на душата заради Хеп, дето живее с онова мексиканско момиче, което е все още омъжено за Бари. Мислиш ли, че той щеше да позволи това да се случи, ако не беше фактът, че именно филмите с нейно участие спасиха Магнъм от разрухата. — Майка му хвърли поглед в огледалото върху тоалетната масичка и забеляза разрошен кичур коса. Тя го приглади и продължи. — Не ми се сърди, но аз не мога да обвинявам Дезмънд. Той ми построи хубава къща, осигури образованието ти в колеж, помагаше на татко ти още от самото начало, беше ми повече като баща, отколкото като брат. На него дължа всичко.

— Мамо, аз те разбирам. Не е необходимо да се молиш повече на когото и да било.

— Да се моля? Та аз съм готова да пълзя до студиото, ако това помогне.

— Нека аз да поговоря с него, а?

Лили го изгледа със съмнение.

— Какво повече можем да загубим? — запита той.

Тя го погали по бузата.

— Ти си добро момче.

Той се усмихна.

— Нали ти ме възпита така, мамо?

— И, ПД, баща ти е много талантлив. Най-добрият съпруг, за когото би могла да мечтае една жена — щедър, любящ, топъл. И винаги е бил добър баща. Не трябва да си мислиш нищо лошо за него само защото има такава слабост. Това е все едно болест. Той не може сам да се излекува.

— Ще отида да видя чичо Дезмънд и после ще се върна — изрече успокояващо ПД.

Докато излизаше от къщи, той се зачуди как можеше да бъде добър, любящ и топъл един човек, който беше изложил цялото си семейство, дори и петмесечното си внуче, под дулата на ония убийци от невадското казино.