Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (43)

39

Разводът Кординър — дел Мар на основата на изоставянето на брака от нейна страна възбуди широк интерес, но отсъствието на всякаква пикантерия бързо го заглуши. Само за няколко дни историята потъна във вихъра на вестникарската стихия.

 

 

Няколко седмици преди разводът да стане окончателен, в един особено ярък декемврийски вторник, Алисия, сложила огромни черни очила, се появи в полицейския участък на западен Лос Анджелис.

— Дошла съм заради Бари Кординър — каза тя.

— Моля да ме придружите, мис дел Мар.

Тонът на сержанта беше извинителен, кафявите му очи бяха изпълнени с уважение, но въпреки това тя отново чу онзи предупредителен шум в ушите. Тъмносините униформи означаваха враг, упълномощените от закона похитители на детството й.

Деликатните й ноздри леко се разшириха.

— О, така ли? — запита тя със студен глас.

— Той нямаше никакъв документ за самоличност. — Сержантът се изкашля ненужно няколко пъти. — Налага се да определите самоличността му.

Килията със запушената си клозетна чиния и зеленясала мивка в ъгъла беше с две двойки голи нарове, но Бари хъркаше сам върху стоманените пружини. От подутото око, миглите му изглеждаха като врязани в посинялата плът. Останалата част от лицето му беше толкова бледа, че луничките му изпъкваха върху кожата като някаква екзема. Ръждивокафяви петна покриваха ризата му. Туидовото му спортно сако беше разпрано на рамото, а единият ревер липсваше.

Пиян нарушител на обществения ред.

Нападнал служител на закона.

До този момент тя беше сигурна, че полицаите си бяха изфантазирали второто обвинение. Бари, дори и пиян до козирката, щеше да бъде последният човек на земята, сбил се с полицай.

— Мис дел Мар, това ли е съпругът ви?

— Да.

Какъв смисъл имаше да му обяснява действителното положение на нещата? Според законите на щата Калифорния до изтичането на трите оставащи седмици той все още беше неин съпруг.

Бари се размърда, отваряйки очи; по-скоро само дясното, защото лявото бе удареното. Той простена:

— Алисия? Какво правиш тук?

— Измъквам те под гаранция — сопна му се тя.

Алисия подписа необходимите документи, отброи необходимата сума и Бари беше свободен.

Заля я миризмата на кисело, докато отваряше зад нея тежката стъклена врата на входа. Тя се отдръпна, а в паметта й проблесна споменът за Бари по време на премиерата на Преображения. Докаран в костюм от последната колекция на Ерик Рос, приветстван от могъщите на деня, прегръщан от красавиците, мъж на върха във висшето общество. След това го беше виждала само два пъти — в офиса на бизнес мениджъра и сред адвокатския елит, когато подаваха документите за развод, но от ПД тя беше научила, че той отхвърлил договор с телевизията, за да си разчисти терен за филмов сценарий. Оттогава обаче не бил написал дори и ред.

Бари й отвори вратата на колата и промърмори:

— Не знам защо са те извикали, но съм ти много благодарен, че дойде.

— Няма защо. — Тя включи на скорост и измъкна колата от паркинга. — Какво се случи, Бари?

— Снощи ли? Не съм много сигурен. Паметта ми май нещо ми изневерява. — Той направи пауза. — Бях в един бар на Уилшир с коледни украшения навсякъде и някакъв черен момък взе да разказва някакъв антисемитски виц. Кой знае? Може би съм му отвърнал с някаква античернокожа забележка… Алисия, нали знаеш, че не съм расист. Единственото нещо, което си спомням след това, беше, че буквално ме късат на парчета. Довтасаха и местните полицаи. Много отдавна си мечтаех да избухам някой такъв в зъбите, така че сигурно съм го направил или поне съм се опитал. Накрая се събудих в килията, и ти беше до мен.

— Сам ли беше в бара?

— Пристигнах с една блондинка от Клейрол на име Уилма, презимето й ще остане завинаги загадка за мен, а тя самата бе като…, абе някой неблагодарник би я нарекъл дърта свиня. Бяхме се запознали малко преди това в бара на дебелия Фред, намира се на Уестууд булевард, само на пресечка от къщата ми.

— За пръв път ли ти беше?

— Пръв път какво? Да закача някаква дърта кранта под влиянието на алкохола ли?

— Не, да те арестуват.

Ръцете на Бари се свиха в юмруци върху коленете му.

— В досието ми има още две прегрешения като това, „пиянство и нарушение на обществения ред“.

— Бари… може би имаш нужда от помощ.

— Задължителното обаждане в „Анонимните алкохолици“ ли?

— Да, в дружеството на „Анонимните алкохолици“.

— Някъде преди година Бет ми уреди среща с един спонсор. Той ми даде книжка с местата и датите на събиранията и се споразумяхме за една среща в една Унитарианска църква. Беше в сряда вечерта. Алисия, кълна се в Господа, че щях да отида. Но тъкмо тогава работех над Преображения и имах да правя цял куп редакции.

Бари Кординър, майстор на сценарии, и извинения!?

Светофарът се смени и тя се концентрира върху десния завой.

— Има и други места за хора с твоите проблеми.

— Частни клиники за алкохолици ли имаш предвид?

— Чух за една първокласна такава в Санта Барбара.

— Звучи вълшебно — призна той. — Само че човек трябва да е богат като Крез, за да си го позволи.

— Ще ти помогна с всичко, от каквото се нуждаеш.

Бари подскочи като ужилен върху седалката и тя чу как ръкавът му се доразпра.

— Нямам нужда от подаяния!

Слънцето изведнъж проби защитата на черните й стъкла и се вряза болезнено в зениците й. Как бе могла да забрави, че по време на брака им Бари винаги бе подсказвал обектите на материалните си желания по най-деликатен начин, предоставяйки на нея правото да ги отгатва. После пък повдигаше възражения и тя се принуждаваше да го увещава?

Спомените за отминалите им безкрайни спорове възбуди в нея не враждебност, а някакво перверзно чувство на нежност.

— Бари, това ще бъде заем — каза тя. — Ти ще подпишеш декларация, че ми дължиш определена сума.

Тя продължи да го увещава. Когато стигнаха до червената сграда, където беше апартаментът му, той вече се бе предал.

— Повече от очевидно е — заяви накрая, — че ти няма да се чувстваш достойна, докато не ме вкараш в тая псевдоклиника.

— Остави детайлите на мен.

 

 

Във Вила Пасифика, заведението от най-висша класа за лечение на пристрастени към алкохол и наркотици в Южна Калифорния, се оказа, че има един свободен апартамент с изглед към океана. Предоставяйки на Бари избора за датата и часа на постъпването си, Алисия преведе необходимата сума по банков път.

 

 

— Хеп, там обикновено винаги има списък с цял куп имена, търпеливо изчакващи да им дойде денят за постъпване, капацитетът им е само тридесет пациенти, впрочем те им казват гости. И изведнъж едно свободно място! Кажи, не е ли това късмет?

— Изумителен.

— Защо ми говориш с такъв тон?

— Никога ли не ти е идвало наум, че открай време влачиш Бари след себе си?

— Един заем не означава… — Тя спря, като внезапно подскочи при прошумоляването на храстите до тях. — Някакъв заек.

Двамата правеха вечерната си разходка по криволиците на Лоръл Каньон. Високата планинска формация, деляща града от долината Сан Фернандо, си беше останала непокорена и даваше приют на многобройни заешки семейства, диви елени, койоти, лисици и чакали.

— Ти му даваш и нещо в повече назаем — каза Хеп.

— Само да го беше зърнал тази сутрин.

— Но той не извика мен. Или родителите си. Или Бет. Или когото и да било друг. Той извика теб.

— Той не им е казал кого точно да извикат.

— Така ли?

— Заварих го заспал и когато се пробуди, бе наистина учуден.

— Алисия, полицията не е фокусник и не може да избере номер, който го няма в телефонния указател.

— О, стига си ми вадил душата!

— Не ти вадя душата. Само се опитвам да определя формата на вашите взаимоотношения.

— Това са бивши взаимоотношения.

— Сигурна ли си?

— Какво трябваше да направя тогава според теб? Да не плащам глобата му ли?

— Ако беше потърсила мнението ми, щях да ти кажа да оставиш тая работа на някой друг. Да кажем, Бет. Тя му е сестра и му е най-близка. Или пък — ПД. Той е неговия агент.

— Хеп, Бари затъва с всеки изминат ден. Съжалявам, но в онзи момент всички тия тънкости просто не ми дойдоха на ума.

Някаква кола мина по улицата и фаровете й осветиха в мрака къщи, различни по големина и архитектура, залепнали за стръмните стени на каньона.

— Тези последни няколко месеца — произнесе Хеп със снишен глас, — бяха най-добрите в целия ми живот.

— За мен също, Хеп.

— Господи, как само ме болеше през всичките тия изминали години, след като ти отложи развода.

— Но ти знаеше много добре какво чувствам към теб.

Той забави крачка.

— Мислиш ли?

— Единственото нещо, което ми липсва, е надпис в небето Алисия принадлежи на Хеп. Повярвай ми, помогнах само защото се чувствах виновна. Защо не искаш да разбереш?

— А ти разбираш ли го напълно?

— Двамата с Бари се оженихме твърде млади. Просто не разбирах, че не го обичам. Провалих му живота.

— Това е един доста спорен въпрос.

— Така или иначе, няма да оспориш, че преди да се ожени за мен, той въобще не е пиел.

Бяха достигнали уличката към къщата им. Той спря върху нагорещения, напукан асфалт и я сграбчи за раменете.

— Алисия, ти също трябва да разбереш какво съм преживял и аз. Луд съм по теб. При всяка мисъл за теб направо превъртам. Начинът, по който очите ти стават почти черни, когато се любим. Дъхът, който излъчваш. Гласът ти. Походката ти, когато не си на сцената. Смелостта ти, когато целият снимачен екип е срещу теб. Щедростта ти и лоялността ти.

— Ти крадеш репликите ми — прошепна разтърсено тя.

— Любов моя, позволи ми да довърша. Колкото и много да означаваш за мен, аз вече не мога да се върна към онова, което бяхме. Твърде много се ненавиждах тогава.

— Казвал ли ти е някой, че си прекалено почтен?

— Почтен? Бари беше твой съпруг, не се отделяше от теб и на всичкото отгоре е мой братовчед.

— Какъв е смисълът да говорим за тия неща? — запита тя. — Точно след три седмици и два дни ще бъдем вече женени.