Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (69)

Бевърли Хилс, 1986

Бет сграбчи чашата си с вино толкова силно, че чак сухожилията на ръката й изпъкнаха. Тя си спомняше отмерената крачка, с която се бе спуснала по предните стъпала на вилата към взетата под наем кола на Бари. Цяла година си бе повтаряла непрекъснато, че не трябва да се радва, докато не се убеди, че това бебе не притежава нито една от аномалиите на Клари. И все пак, докато разкопчаваше безопасния си колан и повдигаше дребното вързопче, обзе я неописуема радост. Така бе започнало нейното шеметно майчинство. Понякога дори успяваше да забрави кошмарите, които бе преживяла с Клари. Един Господ само знаеше как бе станало това, но фамилните черти се бяха проявили и избуяли — синът й беше жизнен и неуморим като Тим, притежаваше интелекта на Бари, но без неговата душевна леност.

Бет въздъхна.

— Защо Алисия иска да доведа и Джонатън.

— Не се тревожи, Бет — каза Бари.

— Да — съгласи се Максим. — Толкова ли не можеш да разбереш, че това е просто една топла, дружеска среща на фамилията Кординър.

Бет изгледа с укор братовчед си и се изправи от стола си.

— Нямам време да чакам и минута повече. А освен това имам среща с учителския… — Тя внезапно замълча, доловила шума от двигател на кола, приближаваща към къщата.

Макар че сградата им пречеше да видят кой идва, звукът привлече вниманието им и всички замълчаха.

Затръшна се врата на автомобил.

Далечен глас на дете извика:

— Мамо!

— Тя има дете? — прошепна Бет. — Но как е възможно? Щяха да го разтръбят веднага.

Отвори се входната врата, Алисия говореше нещо… после ключалката щракна.

Чул мъжкия глас, отвърнал на Алисия, Максим потрепери с цялото си тяло. Лицето му бавно и постепенно загуби цвета си.

— Максим, какво ти е? — загрижено запита Бет.

Той не отговори. Той, който обикновено запазваше пълно самообладание, залитна, изправяйки се на крака, и се завтече към къщата. Заудря с юмруци по стъклото и закрещя с неузнаваем глас:

— Отвори! Отвори!