Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (22)

19

— Защо не се откажем тази вечер от вечерята, мисис Кординър? — запита Хуанита, сгъвайки една копринена нощница върху надипления юрган. — Ще отида и ще ви донеса нещо за ядене.

— Хуанита е права, скъпа — извика Бари от банята. Излекуван от тазсутрешното си мрачно настроение, той беше весел както никога. — Изглеждаш ми много отпаднала. Защо не си легнеш?

— Нищо ми няма — излъга Алисия. Умората бе изцедила всичката й сила и нервните й окончания бяха като оголени.

Тя участваше в почти всяка сцена, а това бе причинило пълното й себераздаване, обичайната съдба на всички велики актриси, водеща до неизменните страхове. Ами ако следващият път не успееше да даде всичко от себе си? Ако не успееше да се превъплъти в Каси, изгнаничката от затънтеното градче, която бе извисила духа си? Ами ако заради неуспеха й Скитания претърпеше провал? За капак към съмненията й, които я разяждаха отвътре, основните епизоди се снимаха в много трудни метеорологични условия. Най-разумното нещо според съветите на Хуанита и Бари щеше да бъде да си легне след една лека вечеря. Вместо това тя постигаше невъобразими висоти в мазохизма, като придружаваше всяка вечер Бари до масата, запазена за Максим, Дилър, Уитни и Хеп в салона на мотела. Подобно на нощна пеперуда, привличана неудържимо от пламъците на свещта, тя беше неспособна да се откъсне от Хеп.

Алисия седеше и ровеше с вилица пържолата си, като се преструваше през това време, че слуша Максим. Изтегнал се в стола до нейния, той я развличаше с истории за филма, който Мерилин Монро била снимала в Магнъм. Хеп бе наклонил глава към Дилър, с когото разискваха проявените ленти, пристигнали от лабораторията в Сан Франциско с ежедневния търговски полет. В далечния край на масата Уитни непрекъснато задаваше на Бари следния въпрос:

— Бари, не си ли съгласен с мен, че Джон Барт е най-големият жив американски писател?

Тя бе изкарала един основен курс по английска филология във висшето училище във Вирджиния и това я бе тласнало да потърси компаньона в него, сценариста на филма.

— … полата й се развя нагоре и целият екип мигновено се надърви. — Максим изведнъж спря. — Алисия, ти не ме слушаш.

— Мерилин не носела бикини.

— Ти изтърва ключовата фраза. Никой не го знае, но тя действително носеше.

— Моля те, Максим, нека поне тази вечер да не изпробваш остроумието ми — изрече тя уморено. — Става ли?

— Ти наистина ми изглеждаш много уморена.

И той притисна топлото си и костеливо бедро към нейното. Тя се измести от него, доколкото й позволяваше столът.

— Студът винаги ми действа много зле на работата.

Той хвърли поглед към модерния часовник с бронзови стрелки, поставен на полицата над камината.

— Минава десет и четвърт. Време е да съпроводя тази помръкнала звезда до бунгалото й.

— Не! — каза раздразнено тя. — Бари ще ме отведе. — Тя погледна към дъното на масата. — Бари?

Съпругът й продължаваше да се представя като блестящ ерудит в английската литература.

— Бари? — обърна се тя още по-високо към него.

Накрая той се извърна от Уитни.

— Да, сладур?

— Не мисля, че мога да издържа и десерта.

— Добре, тръгвай тогава. — Той наля още бордо в чашата на Уитни и в своята. — Ей сега тръгвам и аз.

— На Бари му е достатъчно — изрече sotto voce Максим. После добави вече с нормален глас: — Не можем да позволим топзвездата ни утре да се яви с тия кръгове под очите, нали така? Хайде, Алисия. Време е за сън.

Дилър приплъзна поглед по тях. От поведението му около масата и още няколко наглед дребни подробности тя вече със сигурност знаеше, че той е хомосексуалист, и че — въпреки невъзможността да го докаже — обектът на въжделенията му е Максим. Следователно задирянията на Максим с нея трябва да бяха не по-малко болезнени за него от нейните при гледката на влизащите заедно в бунгалото си всяка вечер Хеп и Уитни.

Тя продължи протеста си.

— Ти си поръча шоколадово суфле, Максим. Остани и си го изяж.

— Не можем да те оставим да се препънеш нейде в тъмното.

В този момент Хеп се обърна към нея.

— Аз ще те съпроводя, Алисия.

Тя тъкмо отпиваше глътка вино. Чашата се люшна в ръката й и няколко алени капки обагриха снежнобялата покривка. Макар че Хеп бе показал професионална грижа към нея, до този момент не бе пристъпил онази невидима граница, която се бе установила между тях след шестгодишната раздяла. Да бъдат само двамата в гъстия мрак? След всички онези нейни трескави блянове по него, чиято еротика я събуждаше стенеща и обляна в пот? Какво щеше да стане, ако самоконтролът я напуснеше, ако го обгърнеше с ръце, ако го целунеше; какво би станало, ако отново го погалеше така, както тогава?

— Момчета, оценявам загрижеността на всички ви и съм ви дълбоко благодарна — изрече тя решително, изправяйки се. — Но аз съм вече голямо момиче.

Максим също се изправи.

— Алисия, остави на мира феминизма — каза той. — Тръгвай с мен.

Тя се загърна плътно в наметалото и се отдръпна от Максим, като тръгна към бунгалото си. Вятърът бе довял мъгла откъм Тихия океан и една лампа, виснала на високата секвоя край мотела, хвърляше мъглява светлина върху криволичещия път пред тях.

Максим наруши тишината.

— За какво си мислиш?

— Мислех си за утрешните снимки.

— Стига си се правила на умна. Питам какво мислиш за нас.

— О, Максим, моля те.

Подминаха разклона, който водеше към бунгалото на Уитни и Хеп. Максим спря под лампата и протегна ръцете си напред.

— Виж — обяви той. — Нямам липсващи пръсти. Нито симптоми на проказа.

— Нека да оставим този безсмислен разговор.

— Питам те за мен и теб, пиленце.

— Нищо няма да стане — каза тя.

— Нищо ли? Аз мислех, че това е думата, с която се характеризира онова, което получаваш от Бари.

— Той е страшно объркан. — Тя беше твърде уморена и напрегната, за да съобрази, че тази защита на съпруга й всъщност беше отговорът на въпроса на Максим. — Той не разбира, че сценариите се пишат, за да бъдат променяни.

— Нека да оставим на мира проблемите му с писането, също както и тези, свързани с бутилката. По-важно е дали може да го вдига?

Алисия се насочи към следващия фенер.

— Значи не може да го вдига — заключи Максим. — Тогава защо да не го направим с тебе двамата?

— О, моля те, изчезвай!

Той я сграбчи и задържа. Очите му блестяха в сумрака дълго време, преди да сведе поглед към нея, после се приведе да я целуне. Дългият му език си проби път към гърлото й и на нея и се повдигна от това.

Тя изви глава встрани и успя да се изтръгне.

— Пусни ме!

— Природата не е предвидила тяло като твоето да остава целомъдрено — избъбри с надебелял език той.

Тя се напрегна и се отблъсна с две ръце от костеливите му гърди. За нейна изненада той я пусна. Адреналинът препусна по вените й и тя се втурна надолу по хълма към бунгалото си.

На входа трескаво зарови в чантичката за ключа. В следващия миг Максим се озова до нея и го измъкна от ръката и.

— Довиждане до утре — каза тя.

— Още не сме си казали лека нощ.

Той отключи и я блъсна в тесния вестибюл, сграбчи я за ръката и я завлече в спалнята.

— По дяволите, Максим, изчезвай оттук или ще те убия! — изкрещя тя, като го заудря и зарита, но плачът и ударите й нямаха никакъв ефект върху него.

— Ти не можеш без това — измърмори той. — И аз наистина ще ти го дам.

Той я притисна върху леглото и стисна ръцете й. В мъжделивия конус от светлина на нощната лампа, която Хуанита оставяше винаги включена, Алисия видя, че тънките устни на Максим трепереха.

Някаква жестока мъка го разяждаше отвътре.

Максим и тъга? Невъзможно!

В следващия момент устата му се притисна към нейната за още една брутална целувка. Тя с мъка се измъкна от прегръдката му.

— Изчезвай оттук — изрече задъхана тя.

Ужасът я обземаше все повече и повече. Макар ръцете му да бяха приклещили раменете й, тя се гърчеше и извиваше като риба на сухо. Борба, в която не можеше да се контролира. Опита се да го ритне в слабините, но той предусети удара и затисна коляното й между костеливите си, но силни бедра.

— Максим, изчезвай! — изстена задъхана тя. — Чуваш ли ме? Изчезвай веднага оттук!

Той я повали по корем върху леглото.

Затиснал с длан двете й ръце на кръста, с другата успя да смъкне панталоните и френските й копринени бикини под тях. Отчаяно съпротивлявайки се, тя си спомни за Хенри Лопес — дали тогава е била по-силна и по-бърза, или Хенри е бил по-слаб насилник от Максим? Той я покри с тялото си, а ръцете бързо и ловко разтвориха заобления й задник.

До този момент не я бяха насилвали в ануса. Някаква несломима частица от съзнанието непреклонно й заповяда да не дава и най-малък признак за разкъсващата болка, която й причиняваше Максим, и тя зарови глава в гладките копринени гънки на одеялото, задушавайки стоновете си в него.

Ръцете му обхванаха кръста й, а тялото му заблъска с всички сили нейното. И изведнъж със силен стон той се изтърколи от нея. Облече се и веднага излезе от бунгалото. Вратата се затръшна и затвори; за някакъв безкраен миг тя остана неподвижна върху леглото, но влажния въздух откъм океана я накара да се съвземе.

Тя бавно се изправи от леглото и с мъка се придвижи във вестибюла. Едва след като заключи вратата, разбра, че онова, което течеше по бедрата й, не беше само сперма, но и кръв. Тя пусна душа. Облегна рамене на стената и бавно се свлече на пода до почти кипналата баня. Актът на изнасилване беше изпратил в небитието Алисия дел Мар. Тя отново беше Алис Холистър и докато кожата й бавно поаленяваше, тя използва последните си останки от воля да намрази до смърт фамилията Кординър, всички до един.

 

 

На следващата сутрин, когато излезе от караваната гримирана и сресана, Максим вече я чакаше отпред да положи покровителствено ръка върху рамото й и да й се усмихне нежно. Сякаш по телепатия, всички освен Бари, знаеха, че Максим Кординър е постигнал поредната си победа.

По време на снимките Алисия чувстваше цялото си тяло разнебитено, а някои движения просто бяха невъзможни. Добре че Хеп прекрати рано снимките, за да обядват. Алисия се отказа от бюфета и се върна в караваната.

Дилър я настигна.

— Алисия, можем ли да отидем някъде да поговорим? — запита той спокойно. Смъкна ярко избродираното си джинсово сако и го наметна върху раменете й. — Обещавам ти, че няма да ти отнема много време.

Ужасена от това, което можеше да чуе, тя изрече умоляващо:

— Дил, направо съм като пребита.

— Много те моля — каза той с разтреперан глас.

— Нека първо да пийна малко чай.

Тя отпи няколко глътки от пластмасовата чашка, докато Дилър я водеше навътре в хилавия пигмейски лес.

— Алисия, ние сме приятели, не е ли така?

— Разбира се, че сме приятели, Дил, не е необходимо да казваш каквото и да било. Аз разбирам всичко. За мен няма значение какви са сексуалните предпочитания на човек.

— Разбира се, че съм гей. — Дилър повдигна рамене. — Свикнах с тая мисъл още преди години. Това между теб и Максим…

— Успокой се — прекъсна го тя горчиво. — Единствената страна, ангажирана в това, е той. Част от влечението му към женската половина от човечеството.

— Влечението на Максим се крие в тайна от баща му — каза Дилър, придържайки една клонка да не я удари. — Не е тайна как се отнася Дезмънд Кординър към хомосексуалистите.

Тя залитна в мига, в който значението на думите му достигна съзнанието й.

— Не мога да повярвам на думите ти — изрече тя със сподавен шепот. — Максим? Но той е женен. И е спал с един милион момичета.

— Ние сме любовници от три години.

Пластмасовата чашка изпращя и топлият чай потече по дългата кремава рокля, но тя дори не забеляза това.

— Значи тогава аз съм брада^[1]. Но… ако той просто иска да го запази в тайна, защо не продължи да ляга с момичета? Всички знаят, че той е свръхнадарен. Защо му трябваше да ми скача?

В очите на Дилър се появи влага.

— Алисия, той е убеден, че ти си неговият ключ към нормалния живот.

— Аз? Той не може да мисли това, Дилър. Той знае отлично, че чувствата ми към него са абсолютно негативни. Аз? Това е една толкова налудничава идея, че…

Протестите й заглъхнаха при спомена за конуса от светлината на лампата и особеното страдалческо изражение на Максим.

— Никога не е бил такъв със съпругата си или останалите жени — те наистина бяха бради за него. Той не спира да говори за теб.

— На теб? Максим действително притежава дарбата да бъде особено и мъчително жесток към другите.

— Жестокостта действително е един от неговите таланти. Но той е нещо повече от това, Алисия. Той е изключително умен, абсолютно честен пред себе си. Той може да бъде почтен. Той е брилянтен.

— Защо ми казваш всичко това?

— За да не го ненавиждаш.

— Ти наистина си много добър човек, Дилър — изрече тя, тръгвайки обратно към мястото на снимките.

— Не, не съм. Страшен ревнивец съм. Но моля те, Алисия, не го ненавиждай.