Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (26)

23

Тя се пробуди с усещането, че има някой в стаята й. Не чуваше нищо, а и колкото и да се взираше в мрака, не долавяше ничие присъствие. Но въпреки това чувството, че не е сама, не я напускаше. Устата й беше изпълнена с метален привкус, а върху гърдите й тежеше огромен воденичен камък. Не мърдай — каза си тя. — Дишай равномерно, преструвай се, че спиш.

И въпреки това онази вироглавка вътре в нея не пропусна случая да се обади:

— Знам, че си тук. Кой си ти?

И тогава се чу шум. Не беше на човешко същество, приличаше повече на триене на голи клони един в друг, но тя веднага разбра какво беше. Смях.

— Той идва в Мендо — изрече призрачното подобие на гласа на Максим.

— Кой…?

— Татко! — И отново онзи налудничав смях. — Последствията ще дойдат по-късно!… Ха-ха…

Алисия се събуди, обляна в пот. Откакто си беше счупила глезена, непрекъснато биваше спохождана от кошмари в сънищата си. Но до този момент никой от тях не беше придобивал такива реални измерения. Тя натисна бутона на нощната лампа. Стаята около нея придоби нормалните си измерения, с розовите страници, съдържащи репликите й от сценария за утрешния ден.

В безопасност съм — каза си тя. — Добре съм.

Но до сутринта не угаси лампата.

 

 

Това беше последният ден от снимките. Към десет часа температурата във Форт Браг се бе повишила над деветдесет градуса по Фаренхайт, но жегата не бе успяла да обезкуражи една възторжена тълпа, изумително голяма за едно такова малко градче. Жени в леки рокли и мъже в ризи с къси ръкави се бяха натъпкали зад въжетата, блокиращи тази част от улицата, където се снимаше, патрулирана от три подгизнали от пот ченгета, свободни от работа, които бяха наети от Харвард Продакшънс.

Фирмата над магазина беше покрита с друга, надписана в изискан стил със златни букви: WINGSLOWS DRUGS. Алисия седеше на бордюра, гипсът бе скрит зад макси пола, а разкопчаната й блузка съвсем ясно демонстрираше отсъствието на сутиен.

Хеп, който я наблюдаваше през визьора на камерата, размени няколко реплики с Максим. В същия момент двамата братя засенчиха взора си и вдигнаха очи към небето: блясъкът на слънцето беше помрачен от един бавен и пухкав снежнобял облак. Хеп хвърли поглед към Алисия, сигнализирайки й, че е вече почти готов. Максим оформи кръгче с палеца и показалеца си и й се усмихна. Ето ни и нас — помисли си тя, — тримата, без дори и следа от вчерашните емоционални пиротехники, просто режисьор, продуцент и актриса, които работят заедно.

Хеп отново погледна към небето, после кимна на помощник-режисьора.

Помощник-режисьорът извика:

— Екшън!

Статистите — наети от местните жители — тръгнаха по улицата, напред-назад, един стар шевролет и един нов оникс седан се движеха нагоре и надолу по настилката. Слънцето изскочи иззад облака тъкмо когато пъстрият автобус спря пред Алисия — един вълшебен ефект, чийто момент Хеп и Максим бяха изчислили точно.

Дилър продължаваше да се запъва над репликите си.

Когато накрая успя да натъкми диалога, Хеп извика, че снимат кадъра. Някой подаде на Алисия патериците й. Тя успя да се изправи и погледна по улицата.

Между един дебел мъж, гол до кръста, и сестра Шоки бе застанал Дезмънд Кординър.

Алисия го зяпна, но без всякаква изненада. Мей Сю понякога се беше хвалила, че сънува неща, преди да се случат; казваше им: дар от второто зрение. Дъщеря на майка си — помисли си Алисия.

Шестте изминали години не бяха дори и докоснали нейния стар противник. Косата му си беше все така тъмна, а от разстоянието, което ги делеше, тя не можеше да види никакви нови бръчки по загорялото му лице. Той й се усмихна, после повдигна въжето. Наетите ченгета, уплашени от кройката на костюма му и абсолютната самоувереност, не посмяха да го спрат. Той закрачи към нея.

— Алисия — каза той. — Това беше повече от вълшебно изпълнение.

— Благодаря Ви.

— Вчера разговарях с ПД. Той беше абсолютно положителен, когато те обсъждаше — всъщност той ми прозвуча като някой агент, опитващ се да ми пробута свой клиент.

— ПД неволно ви е заблудил, мистър Кординър. Той знае много добре, че веднага, щом приключат снимките на Скитания, ние се прибираме във Франция.

— О, така ли? А какво ще прави Бари с новата си кариера на майстор сценарист?

Тя изрече с блестяща усмивка:

— Той умира да довърши романа си.

Максим и Хеп дойдоха да поздравят баща си.

— Защо не телефонира, че пристигаш, татко? — запита Хеп.

— Защото ми хрумна едва вчера — отвърна Дезмънд Кординър.

 

 

Дезмънд Кординър беше мъж, изправен на ръба на бездънна пропаст.

Магнъм, неговото феодално владение, подобно на всички филмови студии, бързо губеше почва под краката си. Упадъкът на всеобхватната филмова индустрия бе започнал през 1950 година, когато съдилищата оставиха като наследство един антитръстов закон, според който студиите трябваше да се разделят със своите кинотеатри. Това означаваше, че Магнъм вече бе лишена от директен пазар за продукцията си. Доходите силно намаляха. Но действителните предвестници на бедата бяха телевизионните антени, никнещи върху все повече и повече жилищни покриви. Хората не ходеха на кино, предпочитаха да си стоят у дома и да гледат Джаки Глийзън, Дайна, Ед Съливан; да наблюдават как Мери Мартин лети във въздуха.

Публиката, която нахлуваше в залата на кинотеатъра, искаше нещо повече от безплатно предоставяните тоалетни. Подобно на Магнъм, всеки от останалите филмови колоси в Холивуд правеше широкоекранни епични платна, изпълнени със звезди, тълпи, насилие и секс — продукции, които струваха милиони.

Съвсем скоро Дезмънд Кординър извърши непростимото. Даде зелена улица на три от тези мегаломански произведения, които претърпяха провал едно след друго. За да сложи капак на проблемите му, основният акционер на компанията, Рио Гарисън, лъскавата вдовица на основателя на студиото, си намери любовник — човек, оказал се бизнесмен с рядък нюх. След щателното разравяне на счетоводните книги на компанията той посочи на Рио, че въпреки чековете с огромни дивиденти, които продължаваха да пристигат всяко тримесечие, парите идваха не от печалбите, а от готовия капитал. За да изплати загубите, Магнъм примирено се бе разделил с представителството си в Източното крайбрежие на Медисън Авеню, както и с ранчото в Долината.

За Дезмънд Кординър беше ясно, че Рио всеки момент щеше да му бие шута отзад. Макар и външно все така непроменен, отвътре той бе почти рухнал и в състояние на деменция. Умът му се въртеше все около една и съща мисъл: Трябва да направя нещо грандиозно, което да донесе и грандиозен успех.

Той, който винаги бе спасявал членовете на семейството си, трябваше да реши дали ПД не беше прав, като твърдеше, че двамата му сина могат по някакъв начин да го спасят. Дали Скитания нямаше да бъде онзи неочакван касов успех, който щеше да компенсира загубите на Магнъм и с лихвите? Краят на снимките наближаваше, но той вече изгаряше от нетърпение. Отлетя за Северна Калифорния със специално нает от студиото самолет.

Бързо улови възникналото напрежение между Хеп и Максим. В Лос Анджелис до ушите му бяха стигнали слухове, че Максим имал връзка със съпругата на Бари, онова дребно статистче, на което беше придал начална скорост, едно момиче толкова ниско в социално отношение, че се бе преструвало на мексиканка, само и само да изплава от тинята. Очевидно Хеп отново се бе завъртял край нея. Той не се вълнуваше от сексуалните излишества. Човек, затънал толкова дълбоко, до гушата, не можеше да се притеснява особено къде предпочитат да си го завират израсналите му вече синове.

 

 

— Искам да видя суровия материал — произнесе Дезмънд Кординър, след като приключи с ябълковия си пай.

Той, Хеп и Максим седяха в най-уютното сепаре на най-шикарния ресторант на Форт Браг, Люси, само на две пресечки от мястото на снимките.

— Ще го имаш някъде през септември — отвърна Хеп.

— Един месец да се види суровият материал? — не повярва на ушите си баща му.

— Татко — изрече усмихнат Максим, — би трябвало вече да знаеш, че първородният ти син е изряден. Ако зависеше от Хеп, никой не би могъл да зърне дори и с крайчеца на очите си инч от филма до окончателния монтаж.

— Решили сме премиерата да е през октомври.

— Октомври? — възкликна Хеп. — Но сега е август! Трябват ни шест месеца за съкращения и редакция!

— Хеп, след като Магнъм ще пуска филма ви на пазара… как му беше името? Все ми бяга. — При всяка сделка, без значение колко близо е до сключването й, Дезмънд Кординър държеше здраво юздите в ръцете си.

Сивите очи на Хеп не мигнаха.

— Скитания.

— Ако решим да пуснем Скитниците на широк фронт, ще трябва да одобря четири милиона за реклама и промоция. А ако се окаже бомба, ще трябва да съм на предна линия с акционерите, за да подкрепям евтината продукция на синовете ми с големите пари.

Хеп вече с мъка се удържаше да не повиши тон на баща си; паметта му упорито го връщаше към онази гадна сделка, на която беше принудил Алисия. Пое си дълбоко въздух и после го изпусна.

— Татко — каза той, — няма смисъл да ни плашиш…

— Да ви плаша? Аз просто ви посочвам факт, който вие и двамата вече знаете. Октомври е по-печеливш месец в търговско отношение за пускане на нов филм, отколкото януари или февруари.

На излизане тримата минаха покрай Алисия и Дилър, които бяха в първото сепаре. Максим пръв стигна до тях.

— Нашите звезди, обядват насаме — каза той. — Доста рядко явление е да видиш Дилър с дама — добави той, когато баща му се изравни с него. Лявото му око намигна и за събеседника му намекът беше повече от ясен.

Меката усмивка на Дезмънд Кординър не се промени, но сякаш застина.

— Затваряй си устата, Максим! — изръмжа Хеп.

— Аз само се опитвам да посоча на татко, който толкова бърза с пускането на пазара на Скитания, че отделът по рекламата на Магнъм ще види доста зор, докато успее да скалъпи някакво подобие на любовна интрига между главните изпълнители във филма.

— Какъв срам! — произнесе Дезмънд Кординър, придружил ледените си думи с поглед, пронизващ Дилър.

Дилър поруменя целият, после се втренчи безцелно през залата на ресторанта, сякаш не можещ да осъзнае къде се намира.

Същият следобед Дилър и Алисия снимаха още един епизод на тротоара. Той през цялото време мигаше на парцали пред камерата и въпреки големите картони с репликите, не успя да ги изрече както трябва.

Алисия промърмори успокоително:

— Дил, ти знаеш, че Максим не искаше да каже нищо лошо! Той просто се е родил щръклица.^[1]

— Какво им става на тези звукорежисьори? — запита Дилър.

— Няма ли най-сетне да изключат това дяволско радио? Господи, не мога да понасям валсове!

— Дил, никъде няма включено радио — възрази му тя.

След четиринадесет едри плана под пронизващия взор на Дезмънд Кординър Хеп каза:

— Край. Ще използваме заснетата реакция на Алисия. Дилър се насочи като че ли безцелно към една от колите на продукцията, големия червен додж, и поговори с шофьора. Алисия, на която в този момент пудреха запотения нос, поиска да отиде при него и да му каже нещо нежно и успокояващо, но гримьорите бързаха.

Тя проследи с поглед Дилър да се отдалечава с доджа. Беше сам.

 

 

Беше след седем часа и здрачът вече бе започнал да пада, когато приключиха и последните снимки за деня. Алисия се връщаше в мотела Три скали с безмилостно пулсиращ крак; за да се разсее, тя се мъчеше да следи околния пейзаж.

На завоя, където пътят почти облизваше скалите, тя видя отпечатъци от гуми, двойни линии, които се бяха отбелязали напречно на асфалта и после се губеха в гранита.

— Спомняш ли си тези следи да ги е имало сутринта, Виктор? — запита тя младия, късо подстриган шофьор.

— Изненадвате ме, мис дел Мар. Но това е един много опасен завой. Миналата година една кола излетя от скалите.

Алисия усети кожата на врата й да настръхва.

— Да не би да е станал и друг нещастен случай? Имаш ли нещо против да се върнем?

Шофьорът намали и обърна колата.

След по-малко от минута паркираха.

— Ще отида да хвърля едно око, мис дел Мар — каза момчето. — Веднага се връщам.

Той надзърна над скалата и след миг рязко се отдръпна, затулил с ръка устата си.

Алисия изскочи от колата, без дори да усети рязката болка в сковаващия я гипс; с патериците се движеше по-бързо и от преди. С приближаването й към брега, грохотът на вълните, разбиващи се в крайбрежните скали ставаше все по-силен.

На сто фута под нея една вълна заля с пръските си червен автомобилен калник. Бурната пяна закри вътрешността на автомобила. После вълната се отдръпна. Шокът, който изпита Алисия й дойде като удар в стомаха, с ужасяваща болка.

На предната седалка изплува едно тъмнокосо мъжко тяло.