Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (65)

60

Бари отключи входната врата. Бе с рижава четина, набола по лицето му.

— Алисия — извика той. — Свърших всичко. Коректурите пътуват за Ню Йорк.

Никой не се обади; и от прислужниците нямаше никой.

Той се запъти към спалнята. Там подът и леглата бяха отрупани с разхвърляни дрехи и един малък куфар, подреден до средата, разтворен върху леглото. Огледа се зашеметен. В болницата ли беше заминала? Но нали датата на раждането беше 17 май? Започна да набира номера на лекаря й, когато в същия момент зърна бележката върху нощната масичка.

Бари, заминавам за Заир да видя какво мога да разбера за Хеп. Хуанита е с мен.

Защо й трябваше да ходи до Африка, когато бебето — неговото бебе — щеше да се роди само след месец? И каква беше тая работа с Хеп?

Той — помисли си Бари. — Пак тая проклета Оса!

— Трябва да тръгваме — каза Хуанита.

— Не мога — отвърна апатично Алисия.

Бяха в най-големия апартамент на хотел Норфолк в Кения. Макар да беше рано следобед, завесите бяха спуснати, защото Алисия беше още в леглото.

— Не ядеш нищо. Само лежиш и гледаш втренчено. А след три-четири седмици ще раждаш.

— Хеп е тук, в Африка.

— Алис, той е мъртъв — изрече несигурно Хуанита.

— Знам. Но той е погребан тук, в Африка.

Хеп често бе споделял желанието си да бъде погребан в градината на здравния център или поне така Арт Клийфелд — доктор Артър Клийфелд — бе съобщил по радиото на опечаленото семейство. Това желание, казваше Арт на всеки, беше истинска благословия, имайки предвид бързото разлагане на тленните останки в един горещ и влажен климат. Арт подробно бе разказал на Алисия за простата погребална церемония, ръководена от един епископален свещеник.

Когато бе съобщила по радиото на центъра, че се намира в Найроби и възнамерява да ги посети — едно пътешествие, което включваше малък самолет, автомобил, тръскащ се по неотъпканите пътища, плюс два ферибота с неустановен график — Клийфелд бе настоял той да дойде в Норфолк. Младият чернобрад лекар бе останал с нея до късно след полунощ.

— Той се е прибирал — обясни й Клийфелд. — Беше до Лунда, едно селце на тридесет километра от центъра, за да закара соево брашно. Недостигът на протеини е страшен в тази област и аз правя всичко, което е по силите ми, за да убедя жените да добавят соя в тестото, когато правят пошо, това е тяхно диетично ястие, нещо от рода на овесена каша.

— Колко време престоя в Лунда?

— Той пристигна там в същия ден. Мислех, че ще прекара нощта в селището.

— Защо, след като селцето е толкова наблизо?

— Трябва да имаш предвид, че сега сме по средата на сезона на тропическите дъждове. Пътищата на много места са заблатени. Хората просто не пътуват нощем.

— А той защо го е направил?

— Сигурно защото не си е дал сметка какво прави… Ти го познаваш, той никога не изпитваше страх. — Клийфелд се почеса по брадата, сякаш да си даде почивка, докато измисли следващото изречение. — Има само едно нещо, което ме тревожи. Аз самият се натъкнах неочаквано на изгорелия джип. В Заир новините се разпространяват бързо. В тази област практически няма телефонни линии, така че аз самият не съм наясно как става така, но това е факт. Готвачът трябва да е научил по някакъв начин и ми го каза.

— Не ти ли се стори това многозначително?

— Да, в началото, както ти казах. После чух, че някаква група кенийци, все важни клечки, обикаляла наоколо.

— Че има ли някаква разлика?

— Когато се случи нещо с някой чужденец, местните власти държат това да не се разгласява, така че всеки си държи устата затворена.

— Всеки?

— Казват му субординация.

— Не възнамерявам да ти устройвам кръстосан разпит — въздъхна Алисия. — Но просто не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Трудно е да го приеме човек. Беше толкова жизнен, весел мъж. Но аз лично приготвих тялото му за погребението, Алисия. Той е мъртъв.

— Знам как го изживяваш — каза Хуанита. — Нали след като малкият ми Пит си отиде и аз исках да умра. Но ти ще си родиш детенце. Ако не искаш да се връщаме в Лос Анджелис, не можем ли да отидем във Франция? Бихме могли…

Дълбока въздишка се откъсна от гърдите на Алисия. Внезапна болка преряза тялото й.

Хуанита трескаво се приведе над леглото, убедена, че това беше само началото. От момента, в който бе научила за смъртта на Хеп, нямаше ден, през който на сестра й да й бяха спестени безмилостните симптоми.

Това беше третият за деня, рекорд. Хуанита разхлаждаше с мокри кърпи разкривеното и плувнало в пот лице на сестра си. Разбираше, че нейните сили вече бяха недостатъчни, за да се справи със ситуацията. След малко Алисия заспа и тя отиде до рецепцията. Никога през живота си не бе изпращала телеграма. Неспособна да различи или прочете дори и дума, тя напъха очилата си в джоба на престилката, обяснявайки на внезапно неясното лице на дежурната, че била взела не тези очила, които трябвало, и следователно се нуждаела от помощта й, за да съчинят и изпратят телеграма до съпруга на мис Дел Мар, мистър Бари Кординър, в Бевърли Хилс.

По негова молба носовият женски глас прочете още веднъж текста:

Мис Дел Мар болна в хотел Норфолк, Найроби, Кения стоп. Казва, че има нужда от помощта ти стоп. Хуанита.

Когато Бет му бе съобщила за нещастния случай в Заир, мъката на Бари бе толкова силна и искрена, че той се почувства пречистен от дребнавите чувства, които хранеше срещу своя мъртъв братовчед. И въпреки това, като чу съобщението за втори път, усети как ушите му пламват от унищожителен гняв.

— Искате ли да получите писмено копие? — запита носовият глас.

— Не е необходимо — каза той. Да ходи при нея, как пък не.

— Сигурен ли си, че си взел всичко? — запита Бет, оглеждайки чантата на Бари, която съдържаше целия му багаж.

— Ще я върна само след три или четири дни.

Той отстъпи встрани, за да направи път на една арогантна млада двойка, натоварена с пътни чанти с емблемата на Дисниленд, да се качи в самолета.

— Когато носих Клари, бях толкова внимателна. А тя, хукнала по света в деветия месец.

— Стига си се тревожила, Бет. Алисия има и една хубава черта. Тя е силна. Издръжлива е като кобила першерон.

Кожата около очите му бе потъмняла от умора. Последната седмица почти не беше мигнал заради коректурите на Шпионина, а последната нощ изобщо не беше затварял очи. Мъката му по Хеп се усилваше и от чувството за вина. Всичките му злобни забележки скоро щяха да видят бял свят в Ню Йоркър.

— О, Господи — изрече Бет с нисък и пламенен тон. — Какво не бих дала да имам това бебе!

Прозвуча и последното подканяне към пътниците да заемат местата си и прощалната целувка на Бари успя малко да разсее мъката й.

Красивото младо момиче на рецепцията, която напомняше на Лионтайн Прайс, изрече с извинителен глас:

— Съжалявам, мистър Кординър, но мис Дел Мар не е при нас.

— Но това е невъзможно! Вчера получих телеграмата й.

Тя завъртя към него таблото.

— Третият ред отдолу, сър. Виждате ли? Освободи стаята преди два дни.

— Сигурно е в болницата — реши той. — Ще позвъня.

— Аз не съм била тогава тук, вие разбирате, но ние, естествено, коментираме всичките си гости знаменитости. Тя отпътува за летището Ембакаси.

Самолет на Луфтханза се канеше да отлита и летището гъмжеше от почервенели като раци германски туристи, също както и от обичайните кенийци в дашики и азиатци, чиито съпруги напомняха безкрили пеперуди в ярко обагрените си сарита. Бари се блъскаше от гише на гише. Всяка от продавачките естествено знаеше коя е Алисия, но никоя от тях не я беше виждала. Накрая се намери един носач на багаж, който работил до касата на Ер Франс предния ден и видял една жена в напреднала бременност с голяма шапка, която напомняла на Алисия. Тя била придружавана от една доста по-възрастна жена с очила и двете отпътували за Париж.