Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (13)

11

— Мислиш ли, че е разумно да си купя кола на старо? — повтори Алиша въпроса си.

— Какво каза, скъпа? — Моливът на Бари спря да шари за миг, но очите му продължиха да бягат по страниците на жълтия линиран бележник.

— Тъкмо си мислех — каза тя. — Имаме някой и друг долар, за да можем да вземем нещо на изплащане. Няма да има нужда да ме караш всеки ден на работа.

— Ако се нуждаеш от кола, нямам нищо против.

— Можеш ли да дойдеш с мен този уикенд да огледаме?

Бари отново бе започнал да пише.

Това беше една от редките им вечери заедно; Бари почти не пропускаше ден, в който да не посети майка си в болницата.

В продължение на петте седмици, които Клара Кординър прекара в болницата Сийдър, Бари всеки ден беше неотлъчно до нея най-малко по два часа. През нощта на сърдечната й атака, ужасен от пълната й безпомощност, си беше втълпил, че ако не беше се отделял от нея, то тя нямаше да пострада толкова. Като предан син бе повече от убеден, че ще се оправи само ако й посветеше по-голямата част от времето си.

Клара вече нямаше нужда от частни болногледачки; ходеше облечена в подарените й пижами и четеше подарените й книги, но въпреки това разяждащото чувство за вина караше Бари всеки ден да ходи в болницата. Никога не предложи на Алиша да го придружи; в края на краищата не беше ли точно бракът му с нея прекършил здравето и сърцето на майка му? Обикновено после хапваше нещо с Бет и баща им и който от фамилията се случеше този ден при тях.

— Бари? — извика го Алиша.

Той набърчи чело и вдигна поглед.

— Какво има?

— Кой ден ти е по-удобен — събота или неделя?

— За колата ли? Избери си каквато искаш.

— Нищичко не разбирам от автомобилни двигатели или цени.

— Не мога да отделя толкова време — каза Бари, но после изведнъж омекна. — Но ПД разбира от цени. Ей сега ще се чуя с него и ще го помоля да те придружи.

 

 

В събота следобед Бари отиде да види майка си. Останала сама в апартамента, Алиша критично се взираше в огледалото на банята. Непреклонното нежелание на Бари да я вземе със себе си поне веднъж при майка му в болницата я караше да се чувства доста несигурна по отношение принадлежността си към фамилията Кординър. Дали ПД нямаше да реши, че новите й панталонки са прекалено впити? Ами пуловера? Хеп го бе купил от магазина на Сакс, Хеп беше направил избора, а той със сигурност имаше стил… И въпреки това не й ли стоеше малко смешно това кралско синьо и не изпъкваха ли прекалено гърдите й под него?

Някой почука силно на вратата.

— Влизай, ПД — повика тя.

Но на прага се показа Хеп.

Кръвта се оттегли от главата й, и тя изпита същата слабост в краката си, както навремето, когато беряха ягоди в Окснард.

Слънцето на Централна Америка беше усилило тена на Хеп и косата му бе съвсем просветляла. В бялата си оксфордска риза и панталони с цвят каки той изглеждаше като бизнесмен от висшия ешелон — и недостъпно красив. От много време я беше избягвал.

Тя полусъзнателно облиза устните си и успя да се усмихне.

— Добре дошъл у дома от Гватемала — каза. — Кога се върна?

— Преди две седмици.

— Аз очаквах ПД.

— Той ме помоли да го заместя. Имаш ли нещо против?

Тя изтръгна още една усмивка.

— Защото ако си против, няма да има никакви проблеми. ПД е свободен утре — каза Хеп и после добави. — Той е далеч по-добър в пазарлъците от мен.

— Ти просто ме изненада, това е — каза тя, посягайки към портмонето си.

Докато обикаляха изтърканите с автовакса коли в магазина на Баумгартен за шевролети на старо, тя реши, че лекотата в разговора на Хеп и спокойните му съвети бяха положително доказателство, че той, за разлика от нея, бе изплавал от затъването си.

Хареса един двуцветен модел от 56-та година, но вноските се оказаха непосилни за портмонето й.

Оттам се прехвърлиха два квартала по̀ на изток в магазина на Алтън за чуждестранни коли втора употреба.

Пълничък продавач в син костюм със синя риза се приведе към тях.

— Добър ден, сър, какво мога да направя за вас и прекрасната ви малка съпруга?

— Това е моя братовчедка и иска да си купи кола — обясни Хеп, разяснявайки нуждите на Алиша и състоянието на финансите й.

Продавачът ги заведе до един червен фолксваген тип бръмбар с навъртени петдесет и три хиляди мили. Направиха една пробна обиколка на квартала и Хеп реши, че с двигателя всичко е наред. В един малък и задушен офис той подписа документите като свидетел по продажбата. Закръгленият продавач обясни на Алиша, че веднага щом молбата й за отпускане на заем бъде одобрена, фолксвагенът става неин.

— … и на банката, ха-ха-ха — задави се от смях продавачът.

— Колко време ще отнеме процедурата? — запита Хеп.

— Нали знаете какви са банките в днешно време. Мн-о-о-о-го бавни. — Продавачът отново се изсмя. — Малката ви дама ще може да разполага с фолксвагена чак в сряда и то при най-добрия случай.

Докато се измъкваха от паркинга, Алиша каза:

— Много съм ти задължена, загдето подписа като свидетел, Хеп.

— Нямаш намерение да бягаш, нали? — запита той. — Освен това татко те е вписал в преференциалната ведомост, така че ти си платежоспособна.

— И въпреки това, страшно ти благодаря.

И тогава той се усмихна.

Откакто я беше взел сутринта лицето му не бе променило сериозното си изражение. Хеп не се държеше с принудена сърдечност като ПД или вежливо усмихнат като Бет. Не оголваше нервно зъби като Бари, нито пък използваше язвителен хумор като брат си, Максим, но от друга страна, до този момент не бе имало случай да бъдат заедно и лицето му да не разцъфтява в широка усмивка.

Насърчаващата му усмивка беше топла и сърдечна.

— Ти си облякла пуловера — каза той.

— Непрекъснато го нося. Обичам го.

Той й отвори вратата на колата си. Някакъв буик чакаше да влезе в освободеното място за паркиране, но Хеп не бързаше да запали мотора.

— Когато ПД ме помоли да го заместя — изрече бавно той, — малко остана да му откажа.

— А защо не… — Тя се изкашля да прикрие прегракналия си глас. — Защо не му отказа?

— Защото исках да те видя.

— Но оттогава минаха месеци. Аз вече си мислех…

— Какво?

— Нищо.

— Не, кажи ми.

Тя се загледа в студеното мартенско слънце със съзнанието, че магнитът привлича всякакви железни предмети, и чу себе си да прави най-неочакваното за нея признание:

— Мислех си, че ме избягваш.

— Аз те избягвах.

— Ооо…

— Аз ти обясних, Алиша.

— Да, но тогава ти вече знаеше историята ми. Кой не би се отдръпнал на твое място?

— Ти наистина още не ме познаваш — каза Хеп.

Шофьорът на буика натисна нетърпеливо клаксона. Хеп дори не чу сигнала; той пое ръката й и вплете едрите си пръсти между нейните. Тя цялата затрепери. Повдигна ръката й и притисна пръстите й към бузата си. — Ти изобщо не ме разбираш.

 

 

В понеделник Алиша играеше в една улична сцена в задния двор на Магнъм. В ранния следобед се появи Хеп и предложи да я откара у тях. С трескаво лице тя набра домашния си телефон.

— Вълшебно! — изрече ентусиазирано Бари. — Така ще мога да отида направо в болницата.

Но Хеп не я откара в квартирата им. Вместо това подкара колата по булевард Холивуд, после зави наляво по една странична улица, като спря пред ресторант Дон на Бийчкомър. Залата беше украсена като полинезийска джунгла със скални късове, а стените целите бяха покрити с виещи се растения. Вътре беше направо тъмно; само защитният фенер на масата им хвърляше отблясък върху лицето на Хеп, усилвайки тена му. Тя поиска кола. Хеп си поръча ром в черупка от кокосов орех.

— Искаш ли да опиташ? — запита той.

Тя смукна през червената целофанова сламка.

— Ммм, много е вкусно.

— Затова го и избрах, защото знаех, че ще ти хареса. — Той направи пауза. — Алиша, не се ли чувстваш самотна, след като Бари отсъства толкова много?

— Той е затрупан с работа — изрече тя в защита на съпруга си. — Учението му е много напрегнато, работи в студентското сдружение, и пише; сигурно си чул, че продаде един роман на едно голямо литературно списание? А сега за капак и сърдечната атака на майка му.

— Аз не го укорявах, Алиша. Всъщност, да, укорявах го. Значи той до този момент не те е водил в болницата при майка си?

— Това едва ли би подпомогнало процеса на оздравяване на мисис Кординър.

— Той ли ти каза това?

— Горе-долу — въздъхна Алиша. — Казва, че това ще я раздразни и може да се окаже опасно.

— Не е задължително да влизаш в стаята й. Всички от фамилията се отбиват там и после вечерят с него, Бет и чичо Тим.

Това, че членовете на семейството се събират в болницата, беше ново за нея.

— Защо позволяваш на Бари да те изолира?

Мускулите на челюстта му се изопнаха.

Той ми е направо бесен — помисли си тя и в същия миг осъзна, че всъщност гневът му не бе насочен към нея — или дори към Бари и родителите му, а към несправедливостта на ситуацията.

— В действителност той не ме изолира — каза тя и промени темата на разговора. — Просто ми се събира много работа и на мен. Хеп, когато навремето посещавах онези олющени кинотеатри, все си казвах, че един ден и аз ще бъда на екрана, но всъщност дълбоко в сърцето си знаех, че това са абсурдни мечти. А погледни ме сега — чувствам се като Алиса в огледалния свят. Мечтите станаха действителност.

— Само мечти не стигат — каза Хеп, пропускайки край ушите си опита й да отклони разговора в друга посока. — Ако Бари те беше вземал със себе си всяка вечер в болницата, чичо Тим и останалите щяха да те приемат. И ти щеше да се превърнеш в част от семейството.

— Бедно мексиканско момиче се намества във висшето общество на Холивуд?

Мускулите на челюстта му отново изпъкнаха.

— Чичо Тим е сценичен работник.

— А мистър Зафарано? Всички знаят кой е баща ти…

— Чичо Франк не прави тайна от факта, че е пристигнал на времето в Калифорния с пет долара в джоба. А за татко вече ти разказах.

— Хеп — каза тя, — нека да прекратим тоя разговор.

— Толкова ли не можеш да видиш? Бари винаги е имал много силен комплекс за малоценност. Неговата несигурност възпрепятства приобщаването ти към фамилията.

Макар и да знаеше вече със сигурност след сцената с родителите на Бари в къщата му, че тя никога няма да бъде приета от Кординърови, думите на Хеп буквално я унищожиха. Тя се приведе над колата си.

След малко той се обади нежно:

— Съжалявам, Алиша. Не исках да те карам да се чувстваш още по-зле. Но ти трябва вече да си разбрала, че всичко онова, което ти причинява болка, измъчва и мен.

Тя вдигна поглед. Пламъкът от лампата на масата играеше в сивите му очи. Той я гледаше с такава напрегнатост, че думите ставаха излишни. Ръката му се пресегна и обгърна китката й. Повторното му докосване я накара да се разтрепери цялата. Той не отмести ръката си и впи поглед в лицето й; сълзи набъбнаха в очите й.

— В Кауенга има мотели — изрече той с глас, лишен от всякаква интонация.

— Да — прошепна като ехо тя, — да…