Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (18)

15

През една студена зимна вечер в края на месец февруари 1966 година Максим Кординър бавно напредваше инч по инч с цялата опашка към касата на кинотеатър Бруин в Уестууд. Вече във фоайето на киното той се втренчи в големия плакат:

Сен-Симон представя

БРАВУРА

Клод Тисо — Жаклин д’Абранте

С участието и на Алисия дел Мар

Той можеше да вземе и копие на Бравура от прекрасната кинотека на Магнъм, но беше израсъл с убеждението, че хората, платили за да гледат, са най-добрият показател за успеха на филма. Той беше гледал всички филми на Сен-Симон, когото поставяше наравно с Бергман, и по този начин бе проследил целия възход на Алиша от онази епизодична роля без думи в Биби. В онзи период лицето й беше по детински пълно, а веждите й бяха превърнати в тънки дъги, но дори и измежду прославените френски актьори тя изпъкваше с уникалния си талант, съумявайки по някакъв невероятен начин да вдъхне живот дори и на героините със секунди филмово време. След трите й следващи филма той повиши мнението си за нея. Тя се бе превърнала в сексзвезда, действително, но и с блестящ хумористичен привкус. Ролите й бяха пораснали. Преди три години, след като бе направила филм и с Фелини, а Сен-Симон й бе предоставил вече статуса на звезда с всичките произтичащи от това привилегии, американската преса започна да я забелязва.

Максим си купи билет в задните редове на киното и се облакъти с угасването на светлините. Нямаше никакви начални надписи с имената на режисьора и сценариста. Вместо това камерата препускаше по Шанз-Елизе, сякаш закачена към мотоциклета Харлей Дейвидсън на Клод Тисо, отскачаше от време на време към една група млади американски хипита, фокусирайки върху гърба на стройно момиче с дълга черна коса. Тя се извърта и околността се завърта с бясно темпо и следва мигновено катастрофален сблъсък с автомобилното платно. В центъра на екрана се появява Алисия и зрителската маса надава сладострастен вой. Роклята й е с разкопчано горно копче и високите й твърди гърди са почти разголени и подскачат по един много забавен начин, докато тича да помогне на проснатия Клод Тисо. От загриженото й изражение става ясно, че тя е в неведение за причината на инцидента. Жената, седнала на стола пред Максим, се обърна към придружителя си и изрече с възхита:

— Направо я обожавам!

Максим несъзнателно се приведе напред. Ето къде беше липсващото късче мозайка от Скитания.

Скитания, филм от новата вълна с разлят сюжет, който планираше да продуцира, рядко напускаше съзнанието му.

Филмът щеше да накара баща му да погледне по-благосклонно на сина си.

Въпреки че Максим криеше чувствата си от околните с лазерен сарказъм, той беше безпощаден към себе си. Никога не се бе самозалъгвал, че целта му от най-ранно детство беше да накара баща му да го обича. Неговият IQ беше над 160 и външният му вид рядко красив, но под безмилостните и пронизващи черни очи на Дезмънд Кординър той неизбежно се чувстваше прекалено източен, прекалено мършав, лаладжия, нелюбим, без всякакъв интелект; той се чувстваше така, сякаш го разглобяваха като някаква евтина играчка с изкарани наяве всички отрицателни качества. С течение на годините баща му бе успял да му втълпи, че Хеп, с тринайсет месеца по-възрастен от него, притежаваше всички качества, от които така отчаяно се нуждаеше Максим. Но поради някаква необяснима причина Максим никога не бе оспорвал това отношение. В действителност стената, която бе издигнал около себе си, беше най-крехка откъм брат му. Той обичаше Хеп.

Максим отново се съсредоточи. Алисия пак се бе появила върху екрана. Той отбеляза, че в салона всички бяха престанали да хрускат пуканки. Тя притежаваше онзи необясним магнетизъм, който никой не може да дефинира, но с който се ражда всяка звезда.

Той остана и за следващата прожекция. Докато бърборещата тълпа заемаше местата си, умът му трескаво търсеше начин да убеди Алиша да се раздели със Сен-Симон и със стабилната заплата, за да работи върху един филм с малък бюджет, начинаещи продуцент и режисьор. Една изключително трудна задача, усложнявана допълнително и от факта, че всеки път, когато някой от фамилията Кординър отиваше на гости във Франция, биваше посрещан само от Бари, докато през това време Алиша — впрочем вече Алисия — отсъстваше.

Трябва да действам много внимателно — помисли си Максим докато светлините бавно потъмняваха. — Нямам право на грешка.

* * *

— Бари, Максим се обажда.

— Максим! Откога не съм те чувал!

— Трябва ли да прибавя сенилни нотки в гласа си?

— Откъде се обаждаш?

— От къщи в Лос Анджелис. Но ми задай въпроса следващата седмица и отговорът ще бъде — в Париж.

— Кажи ми с кой полет пристигаш. Веднага скачам в колата и ще ти бъда чичероне в Града на светлината.

— Връзката е много лоша. Пристигам другия четвъртък.

— На двайсет и седми?

— Да, на двайсет и седми. Алиша там ли ще бъде?

— Не, сега правят репетиции за един нов филм. Но ще бъде чудесно. Ще се повеселим както в доброто старо време.

— Не си ли идва за уикендите?

— Ами…

— Проклети комуникации. Тази седмица Алиша ще се прибере ли?

— Ами… да.

— Ще бъда у вас в събота, това е двайсет и девети, около пет. Ей сега ще се обадя в туристическото бюро.

 

 

В този дъждовен мартенски следобед през 1966 година се здрачи далеч преди пет. Алисия беше свалила двата старомодни абажура, оставяйки по този начин крушките голи. Приведе се към кръглото огледало, опъна ъгълчето на лявото си око и очерта фина синя линия точно под обтегнатия долен клепач.

Условията определено не бяха от най-добрите, за да блеснат пред Максим.

Лятото придаваше едно особено очарование на тази осемдесетгодишна къща от сив камък. Малкият, обрасъл в къпинови храсти парк, беше затревен, да не кажем изоставен; белите рози, които надзъртаха над фронтонната арка на входната врата, цъфтяха необезпокоявани от градинарски ножици. Сега обаче, с проливния дъжд, огъващ в гротескни танцови пози храсти и дървета и настъпващата валпургиева нощ, мястото придобиваше зловещ вид. Вътрешните стени бяха влажни на допир, а вятърът свободно се разхождаше из залите.

Преди две години Бари бе открил къщата. Хареса я заради кулите близнаци, изваяни във формата на шапки на вещици. Макар и малкото мебел да бяха разбити, многобройните прозорци — счупени, а входната врата да се люлееше на пантите си, духът на ренесансовата архитектура бе запалил искрящи блянове у него. Той съобщи на Алиша, че този изоставен „замък“, както нарече недвижимото имущество, ще бъде едно чудесно капиталовложение. Тя изтегли всичките си пари от Креди Лионе, приключвайки сметката си в банката, и взе назаем от Сен-Симон, за да се справи с най-належащите ремонти. Бари със своите ръкави, навити до лактите и откриващи обсипаните му с лунички ръце, блестящи кафяви очи, развален, но решителен френски, направляваше усилията на триото общи работници, наети набързо от най-близкото селце Белвил-сюр-Лоар. Когато парите, с които плащаше на работниците, привършиха, той възвърна старото си мрачно настроение. Вече много рядко отскачаше до Париж, предпочиташе високите каменни стени на замъка.

Алисия бе направила купища дългове, само и само да го измъкне от депресията му.

Повестта му, започната в калифорнийския университет, Лос Анджелис, беше отхвърлена от двадесет и седем издатели в Съединените щати и Англия. Следващият му опус с обем 1407 страници беше изминал половината от същия кръг. Бари, който обикновено пазеше в дълбока тайна своите произведения, този път бе станал истински маниак на тема тайнственост. От честите му избухвания, приведени плещи и мълчанието на пишещата му машина Алисия се досети, че третото му начинание бе замряло в безплодна пауза.

Нейната кариера, обаче, без да бъде наричана светкавична, напредваше с бързи темпове.

След Биби Сен-Симон каза:

— Алиша Лопес? Какво е това име?

И така за пореден път тя придоби нова самоличност. Алисия дел Мар, актриса.

Сен-Симон й препоръча една осемдесетгодишна маркиза, която да й преподава езика на Расин и Балзак, и един също почти толкова възрастен преподавател по актьорско майсторство. Тя вземаше уроци по пеене, постъпи в курс по балет и макар че едва ли някога щеше да стане примабалерина, гласът и тялото й придобиха изключителни измерения. Научи се да плува, да кара ски, да язди кон — умения, повече от необходими за професията й.

Алисия дел Мар беше завладяна от един древен наркотик — работата. Единствено работата даряваше с покой при трагедия на любовта; единствено работата притъпяваше жестокият срам, пронизващ душата й при спомена за начина, по който се беше разделила с Хеп.

От онази нощ на сблъсъка й с Дезмънд Кординър тя се бе притеснила далеч повече за Хеп и Бари, отколкото за себе си. Неспособна да даде логично обяснение за внезапното си заминаване, без да разкрие ролята на баща му в това дело, тя не можеше да се реши на среща с Хеп. Паниката не напусна душата й повече от година. Когато разбра, че Дезмънд Кординър никога не би причинил зло на сина си или племенника си, беше станало прекалено късно за писма или телефон. Хеп се беше сгодил.

Тя научи за събитието в една майска вечер на 1961 година. Беше се върнала като пребита от една изнурителна репетиция в малкия апартамент, който двамата с Бари бяха наели в четиринайсети арондисман^[1] на Париж. Бари го нямаше. На бюрото му лежеше обичайното седмично писмо на Бет. Макар че тези дълги, написани на пишеща машина писма да бяха адресирани до двамата, обръщенията бяха основно към него, така че Алиша само хвърляше по някой бегъл поглед. Този път обаче в началото писмото се забоде в очите й.

Голямата новина е, че Хеп се е сгодил!! За едно страхотно червенокосо момиче на име Сара Каулс. Тя учи в университета в Южна Каролина, а баща й е старши вицепрезидент на Хюз Еъркрафт. Съвършената двойка. Разбира се, че чичо Дезмънд и леля Розалинд са на седмото небе от щастие. Имаше страхотно парти в Каулсови, а Сара беше направо божествена. Макар че нямах възможност да разменя дори и дума насаме с нея. Двамата с Хеп са неразлъчни…

Алисия остави писмото върху бюрото. Риданията я разтърсваха толкова силно, че нямаше сила да чете повече.

Същото лято, въпреки че боледуваше много рядко, изкара много тежък грип, а после серия простудни заболявания. Много често се улавяше, че плаче при съвсем неподходящи моменти.

Седем месеца по-късно, когато Бет съобщи на брат си, че годежът се е развалил, Алисия се възненавидя за щастието, което я бе обзело.

Окуражена от Бари, тя подписа петгодишен договор със Сен-Симон.

Контрактът вече изтичаше и тя бе станала, ако не звезда, то най-малкото известна актриса. През декември Elle беше направило голямо интервю с нея, а през този месец Тайм бе публикувал снимката й в раздела си, посветен на знаменитостите — Алисия дел Мар, екзотичната американка с испанско име, любимото секс-котенце на Франция.

Алисия жадуваше да разшири своето амплоа.

На вратата се почука тъкмо когато разстилаше грима си.

— Аз съм, мадам — обади се сервилен женски глас. Вратата изскърца и в стаята се вмъкна късокрака жена с широки бедра и латиноамериканска външност. Беше облечена в изгладена униформа на прислужница и прошарената й коса беше подстригана на кичури, достигащи очилата й.

Беше Хуанита.

Хуанита затвори вратата и се втренчи през дебелите лещи на очилата в сестра си.

— Мислех, че си се облякла.

— Нали ме знаеш колко съм туткава.

— Какво ще облечеш тази вечер?

— Мисля да сложа роклята от синьо кадифе.

— Тя ти стои страхотно, но ще умреш от студ.

— Ами, ще си сложа дълги гащи.

Хуанита се изсмя. Смехът й беше мек и изненадващо мелодичен.

— Направо ме убиваш с това твое гласче.

Алисия я обгърна през раменете и я притисна силно.

— Ах, Нита, чудя се как съм могла да живея толкова време без теб!

 

 

За да се съберат двете сестри, бе необходима помощта на загрижена приятелка.

През миналия август Алисия бе получила писмо от Щатите сред купищата възторжени послания от нейните почитатели. Тъй като по-голямата част от американската й кореспонденция се състоеше или от безсрамни предложения, или от неграмотни послания, които гласяха, че макар Исус да обича всички, той не може да толерира неморалността, тя предпазливо сряза плика.

Скъпа Алисия дел Мар,

Пише ви жена, приятелка на мисис Хуанита Лопес. Тъй като нея не я бива много в писането, помоли мен да ви пиша. Тя ви е видяла в „Невероятната“ и иска да ви каже, че сте страхотна. Казва, че тя и вие сте свързани с роднинска връзка, но не казва колко близка. Така че ето сега ще ви пиша нещо, което не искам да ви пиша. Много лошо тръгна животът й, откакто детенцето й умря миналата година. Още след погребението съпругът й я наби толкова лошо, че извикаха линейката, а той офейка мръсникът. Оттогава тя се мъчи да си изплати дълговете към докторите и болницата. Господ ще ви благослови, ако можете да изпратите някой долар. Адресирайте го до мен, нейната приятелка, Люси Кобин, Пощенска кутия 198, Фресно, Калифорния.

Алисия изпрати по пощата една значителна сума пари и еднопосочен билет за Ер Франс. На летище Орли сестрите Холистър се прегърнаха. Алисия излъчваше сияние в кремавия си костюм от Кристиан Диор (беше си го купила от Сен-Симон на четвърт цена, след като бе изиграла ролята си в Сабин, а Хуанита бе в зелени развлачени панталони и зелен износен пуловер от изкуствена материя, купени от някой квартален магазин за обезценени стоки. Алисия бе призовала на помощ цялото си актьорско майсторство, за да скрие ужаса, който бе изпитала при вида на сестра си. Един от предните зъби на Хуанита липсваше, завехнал лилав белег разсичаше челото й и две дълбоки бръчки разделяха чудните й тъмни очи, защото тя през цялото време се напрягаше с всичка сила, за да вижда пред себе си. Който и да я погледнеше, не би й дал по-малко от петдесет години, въпреки че тя още не беше навършила дори и тридесет.

Докато стигнат апартамента в четиринайсети арондисман и двете вече знаеха историята на другата от момента на раздялата им. Хуанита избухна в смях при разказа на Алис как се е прекръстила на Алиша Лопес, за да си намери работа като домашна прислужница, и въздъхна дълбоко, когато научи, че Алиша била влюбена в друг мъж, но останала при съпруга си. Когато Алисия научи подробностите за смъртта на малката си племенница — от гръбначен менингит и медицинска небрежност — тя избухна в ридания.

След вечеря Алисия произнесе твърдо:

— Оставаш да живееш при нас.

— Къде е мъжлето ти?

— Той не идва често в Париж, това прекъсва творческия му процес.

— Последното нещо, от което имаш нужда, е една мексиканска сестра.

— Нита, не говори така. Много те моля. Не си отивай, поне сега. Толкова бях самотна, докато дойдеш.

— Кой казва, че си тръгвам? Никога не съм имала други близки хора освен теб и Пити. Но ти нямаш нужда от някаква отдавна загубена сестра, а от една добра прислужница.

— Да ми станеш слугиня? — Вилицата на Алисия падна в блюдото с недовършено печено. — Това е най-налудничавата идея, която някога съм чувала! Ти направо ме побъркваш!

— Сега ти си кинозвезда.

— Изпълнявам епизодични роли.

— Никога няма да разбереш колко си щастлива, Алис — каза Хуанита.

— Добре, изпълнителка на второстепенни роли. А ти си моя сестра.

— Насаме ще си бъдем, както и по-рано. Пред публиката обаче ще бъда твоя прислужница.

— Не!

— Мъжлето ти знае ли какъв живот си живяла? Преди да станеш Алиша Лопес?

— Не…

— Ако ме представиш като своя сестра, той няма начин да не разбере.

Алисия въздъхна, но не се предаде.

— А не мислиш ли, че той няма да заподозре нещо покрай еднаквите ни фамилии?

— Фамилията Лопес носят най-малко пет милиона души. — Хуанита размаза бучка сирене върху парче хляб, използвайки пръста си вместо нож. — Ще убием два заека с един куршум, ако му кажа, че съм разбрала за истинското ти име — Лопес, което ме е накарало да ти напиша писмо. Като твоя почитателка съм те помолила да ми помогнеш да си намеря работа — каза тя замислено и облиза останалото сирене от пръста си. — Алис, стига сме спорили. Иначе няма да остана. Тук е направо някакъв хаос, а ти знаеш колко обичам да подреждам къща и да готвя.

 

 

— Сигурна ли си, че мексиканската кухня ще се хареса на богатия ти братовчед? — запита Хуанита.

Точно в този момент Бари отвори вратата.

Косата му падаше над челото във формата на разкривено W, а онази младежка костеливост бе останала някъде в миналото; дебелото му ирландско туидово сако беше добре издуто отпред.

— Скъпа, наближава пет часа, а ти още не си се приготвила — каза той, отпивайки яко от почти препълнената си чаша.

Бари редовно пиеше вино преди обяд. Нервите му се нуждаеха от солидно отпускане. Богатият му братовчед с остър език щеше да завари замъка в пълен хаос, и то в присъствието на Алиша. В редките случаи, когато бяха идвали гости от фамилията, той винаги бе пропускал съпругата си от програмата. Въпреки потайната си и неизразима гордост от нейното положение и въпреки че от негова гледна точка бракът им беше стабилен, той никога не успя да надрасне себе си — онова старо чувство на срам от „произхода“ й не го напускаше.

Алисия, която също се тревожеше от предстоящото посещение, (Как ли ще изглеждам пред брата на Хеп?) вече не можа да сдържи нервите си.

— За какво си забързал толкова? Максим още не е пристигнал.

Хуанита излезе от стаята.

— Поне няма да се тревожим за вечерята — каза Бари. — Тая жена е истинско съкровище. — Той беше приел историята на Хуанита без никакъв въпрос. — Я чуй! Това не беше ли кола? — Той дръпна рязко избелелите плюшени завеси от прозорците. Стъклата за миг бяха заслепени от мощни фарове въпреки дъжда. — Отивам долу да го посрещна — хей, че те май са двама!

Сърцето на Алисия падна в петите. Тя в миг се озова до прозореца. Някакъв мъж бързаше напред по шибаните от дъжда стъпала пред Максим. Дали пък не беше жена с панталони и палто? Но какво значение имаше това? Фигурата беше прекалено ниска и слаба за Хеп.

— Ще кажа на Хуанита да сложи още един прибор — каза Бари. — И без паника нали, сладурче? — Той изхвърча от стаята.

Алисия си среса косата назад. Облече топло бельо и се пъхна в домашната си роба с дълбоко деколте, която беше купила след снимките на филма Кускус с крем, поставяйки си златната огърлица със сапфирите — златото беше само тънко покритие, сапфирите фалшиви, но самата огърлица беше антика и на нея й допадаше мекият излъскан блясък. Инстинктите й подсказваха, че изглежда великолепно. Тя наклони глава да се огледа. Но… не беше ли прекалено натруфена?

Преоблече се в червена вечерна рокля с цветя и пуловер от ангорска вълна, после ги смени с черен костюм с панталон, и накрая се върна на роклята от синьо кадифе с фалшивите сапфири.

Максим и неговият приятел бяха прекарали в къщата повече от час, преди тя да слезе по затъмненото стълбище, плъзгайки ръка по парапета, за да избегне счупеното стъпало.