Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (67)

62

Този ден той вечеря в Бариер, ресторант в Тур с две звезди, чието предишно име беше Льо Негр. След обилното гювече, salmon en papillottes, деликатното бяло телешко и ефирното малиново суфле, той почувства нужда от разходка и тръгна покрай брега на Лоара.

Нероденото му дете не напускаше ума му, откакто беше излязъл от стаята на Алисия следобед. Колкото и да се опитваше да избегне неприятния факт, здравият разум му диктуваше, че тя не е в състояние да се грижи за бъдещото си дете. И тогава колкото и да беше немислимо, оставаше само той да се грижи за детето.

А кой беше Бари Кординър, че да поеме отговорността за едно безпомощно новородено?

Той се загледа обезсърчено в Пон-Наполеон без да вижда нито моста, нито отражението му в черните води на реката. В редките моменти на пълна самокритичност в душевното му огледало пред него се откриваше истинският Бари Кординър.

Алкохолик. Нещастен драскач, който без връзките на фамилията Кординър щеше да умре от глад. Син, прехвърлил синовния си дълг върху плещите на Бет. Неверен съпруг, чиито изневери рядко бяха нещо друго, освен сграбчване на жените за гърдите им и между краката, та да си го върне на Алисия. Наказание за това, че го караше да се чувства трето качество, какъвто впрочем по всяка вероятност си беше. Беше злоупотребявал с добрината й и чувството й за дълг, за да я държи настрана от далеч по-достойния си братовчед. (Все пак в своята болезнена почтеност той признаваше, че частична вина за това имаше и самата Алисия, чиято непреклонна лоялност я правеше неизменната му жертва.)

Аз не мога да се грижа за бебето. Това е невъзможно — реши той.

Сестра му, а не той, бе наследила гените, които съставляваха основата на чувството за отговорност за всяко живо същество.

— Бет, обажда се Бари.

— Къде си? Направо не съм на себе си. Обадих се в Норфолк. Казаха ми, че изобщо не си се регистрирал в хотела. И че тя е освободила стаята си.

— В Тур сме. Алисия е в клиника за задържане. Много е зле, Бет.

— Знаех си го! На нейната възраст да играеш толкова трудна роля в Африка, после онова препускане…

— Това няма нищо общо с бременността.

— Да не се получи седалищно раждане?

— Няма абсолютно никакви проблеми с бебето.

— Тогава какво не е наред?

— Тя, а-а, изглежда е в онова състояние, на което лаиците му казваме криза.

— Нервна криза?

— Да. Смъртта на Хеп й нанесе много силен удар. Затова и постъпи отрано в клиниката.

— Буйстваше ли?

— Точно обратното. Повечето от времето е унесена и летаргична, като човек, изпаднал в дълбока депресия. И хипервентилационните й атаки я морят.

— Сигурен ли си, че бебето няма мозъчни увреждания?

— Ще престанеш ли да опяваш? Не съм спец по предродова консултация. Наел съм най-скъпия местен гинеколог, който твърди, че всичко е наред! — След малко той добави. — Съжалявам, че избухнах, Бет, но съм под страшно напрежение. Алисия и аз решихме да се разделим.

— Сега?

— Бракът ни трябваше да приключи още преди много години.

— Да, знам това. Но сега? Когато тя е болна? И ще си има бебе?

— Да, бебето. — Той си пое дълбоко дъх и бързо заговори. — Бет, дори и най-малкото новородено усеща атмосферата около себе си. Не е достойно да товарим детето си още от първия ден с нашите проблеми. Би ли могла ти да поемеш грижите за известно време?

— Какво искаш да кажеш, какви грижи да поема?

— Аз, а-а, имах предвид, а-а, би ли могла да поемеш грижите по бебето, докато Алисия се почувства по-добре.

— Не.

— Какво?

— Казах не.

През целия си живот Бет бе гледала само да угажда на другите, а сега изведнъж го бе отрязала по такъв категоричен начин. Майка им често бе разказвала, че когато били малки, всеки път, когато той се тръшвал за някоя играчка, с която си играела Бет, тя веднага послушно му я подавала.

— Бет, ти не разбираш. Алисия не е в състояние да се справи с едно новородено. Моля те само да поемеш опеката над него, докато тя излезе от най-тежката фаза на депресията.

— Не. И да знаеш, че не е честно да ме молиш за това.

Той я дочу да подсмърча и разбра, че сестра му плаче.

— Съжалявам, Бети. Бях длъжен да се досетя, че и ти имаш свои собствени проблеми.

— Толкова ли не можеш да го проумееш? Аз отново ще се привържа изцяло, и тъкмо тогава ще дойде тя и ще си го вземе обратно. И ще разбие сърцето ми. Пак. Не мога да го направя.

Бари с трепереща ръка затвори телефона.

Същата нощ Алисия започна да ражда. Беше напълно изтощена физически и след двадесет и пет часа, точно когато доктор Фошери се канеше да прибегне към цезарово сечение, тя толкова бързо получи разкритие, че болката я прободе като с нож. Агонизиращите й крясъци се разнесоха из коридорите, докато я караха на носилка към добре оборудваната родилна зала. Фошери беше принуден да й сложи маската с райски газ, след което й инжектира солидна смес аналгетици.

Броени минути след като я положиха върху масата за раждане, новороденият й син огласи с плача си залата.

На Алисия обаче тези минути й се сториха цяла вечност.

Тя бе осъдена да преживее остатъка от живота си в един сумрачен свят, в който най-светлото нещо беше алената кръв на майка й и пламъците, поглъщащи джипа на Хеп, свят, чийто единствен обитател беше смъртта.