Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (27)

24

Не можеше да се помръдне. Слънцето представляваше нажежена монета, бавно потапяща се зад хоризонта, и в тая последна алена светлина тя като хипнотизирана не можеше да отдели очи от тялото на Дилър Робъртс, подмятано от вълните в ковчега му от метал и стъкло.

— По-добре да повикаме помощ, мис дел Мар — избъбри със заекващ глас момчето.

Без да отделя поглед от скалите под краката си, тя произнесе:

— Да.

Младокът се добра заднешком до колата, скочи в нея и потегли.

С очи, фиксиращи поредното свидетелство, че човекът е смъртен, и с уши, заглушени от грохота на океана, тя не усети присъствието на Максим до себе си.

— Твоят шофьор мина покрай мен и изрева нещо. — Максим се втренчи надолу. Лицето му беше изкривено в странната и неестествена усмивка, присъща само на мъртвец. — Значи добрият стар Дилър накрая успя.

— Господи…

— За мен това не е шок, Алисия. Той никога не спря да повтаря, че животът за него е непоносим. — Максим се изсмя с фалшив смях. — Той беше предопределен да умре.

Бари веднъж й беше обяснил, че всеки път, когато Максим е разстроен, защитният му сарказъм става още по-френетичен, нещо, което тя беше забравила в тази минута.

— Предопределен? — извика тя. — Ти го принуди да го направи!

— Дилър Робъртс беше педал с програмирано в гените си самоубийство.

— Той беше добър, човечен, талантлив. Той те обичаше. Един Господ само знае защо, но те обичаше.

— Значи тоя педал ти е изпял всичко.

— Как можеш да го обвиняваш, само защото аз не те желая? И оная сцена в ресторанта! Господи, не му ли стигаше и другото? Как можа да го кажеш пред всички, ти?

— Ти, тъпа, кастрирана кучко! Дилър Робъртс беше само едно отклонение в моя живот! Питай която искаш от стотиците жени, с които съм бил. Искаш доказателства, ще ги имаш. — Гласът на Максим се надигна и думите му потекоха. — Но не, доказателството ще го имаш ей сега!

Той се обърна, сграбчи я и я зацелува, навирайки езика си в устата й. Тя усети ледената плът на ръката му през тънката си блуза, докато стискаше болезнено гърдата й. Едната патерица се изтръгна от ръката й и се затъркаля надолу по гранитната скала. Той се отдръпна от нея и я загледа, като дишаше тежко.

Очите му заблестяха и онази маска на мъртвец отново изплува върху устните му. После я грабна с ръце, повдигна я и я понесе към ръба на скалата. Само на няколко фута от тях скалата стръмно се спускаше надолу.

Тя не усещаше опора под тялото си. Нищо не можеше да предотврати падането й, освен костеливите ръце на Максим. На сто фута под тях поредната вълна се стовари и заля с пяна останките от автомобила с човешкото тяло вътре. И втората патерица последва съдбата на първата, политайки във въздуха, след което се изгуби във водата. Пот покри цялото й тяло. Усети, че всеки момент пикочният й мехур ще стане неконтролируем.

И тогава Максим се дръпна назад и я пусна на земята.

Тя се сгърчи на две с ръце, впити в грапавите и топли камъни. Кръвта й пулсираше толкова силно, че каротидната вена на шията й сякаш щеше да се пръсне. Прилоша й и се уплаши, че може да припадне. Но дори и страхът й не беше толкова причина да гали скалата под себе си. Тя имаше нужда от увереност, че все още земята е под нея.

Максим се засмя, без да отделя поглед от бурното море под краката си.

Очевидно бе прекрачил някакъв праг, защитен праг в съзнанието си. Беше невъзможно да се предвиди следващата му постъпка. Дали щеше да я захвърли долу върху разпенените скали? Ужасът бе направил безчувствен счупения й крак и това й позволи да изпълзи в мрака към шосето.

Приближаващи фарове осветиха поршето на Максим (той беше единственият член на снимачния екип, който си позволи да прекоси с колата си почти цяла Калифорния до Мендосино) и един форд феърлайн плавно спря. Задната му врата се отвори още докато машината беше в движение. Отвътре изскочи Хеп, последван от баща си. Очевидно шофьорът й беше съобщил и на тях.

Алисия бурно размаха ръце. Хеп в един миг се добра до нея и я обгърна.

— Добре ли си? — запита той.

Тя се приведе към него.

— Това е ужасно…

— Дилър?

— Господи… да, Дилър.

Дезмънд Кординър и мисис Кели, собственичката на форда, се изравниха с тях.

— Искате да кажете онзи хубав актьор? — изплака мисис Кали. — Мъртъв ли е?

— Колата му е излетяла над скалите — прошепна Алисия.

— Не си направиха труд да обезопасят завоя. — Гневният глас на мисис Кели се извиси в мрака. — А тук следобед слънцето заслепява очите на шофьорите. Миналата година и друга кола излетя така.

Тя се вгледа в скалата.

Силуетът на Максим се очертаваше съвсем ясно в сумрака, раменете му продължаваха да се тресат. Очевидно смехът не искаше да го напусне.

Не бива непознати да го виждат в такова състояние — помисли Алисия.

— На ваше място не бих ходила до ръба на скалата — каза тя на мисис Кели. — Скалите там са много хлъзгави. — Тя протегна ръце. — Изтървах си патериците.

Дезмънд Кординър не отделяше поглед от скалата.

— Това не е ли Максим?

— Да, и той е много разстроен, чичо Дезмънд — обърна се към него по този начин Алисия за пръв път.

Дезмънд Кординър не отдели погледа си от нея, като кимна. През целия си живот бе държал пресата и другите масмедии далеч от скандалите, неизбежни за групи от хора със силно уязвима психика.

— Хеп — обърна се той към сина си, — ти и Алисия се приберете с тази любезна госпожа. Аз ще докарам Максим.

 

 

Половин час по-късно Алисия, Хеп, Бари и Уитни седяха в захабения, но удобен офис на Три скали, където двама полицейски служители ги бяха помолили да изчакат известно време, докато някакъв човек, когото те с респект наричаха лейтенанта, не пристигнеше да вземе показанията им. Бари, угнетен от присъствието на смъртта, се държеше в семейна близост до Алисия, седеше до нея върху износената туидова покривка на дивана. Управителят бе изровил чифт стари дървени патерици от склада и тя ги стискаше здраво. Очите й бяха придобили тъмносин нюанс.

— Какво ли прави сега Максим? — запита Уитни.

— Сигурно пие — отвърна бързо Хеп.

— Много беше зловещо — добави Алисия.

Нечии фарове проблеснаха през прозорците и няколко автомобила свърнаха в паркинга откъм магистралата. След минута вратата се отвори. В стаята влезе нисичък мъж с оредяла и омазнена посивяла коса, сресана назад, последван от висок млад мъж в униформа цвят каки.

— Аз ще разследвам този случай — обяви сивокосият като отиде зад бюрото на управителя, настанявайки се в стола му като в свой. — Казвам се лейтенант Майклийн.

След като присъстващите се представиха, младият мъж започна да драска бързо в бележника.

— Отливът започва рано утре сутринта. Тогава ще измъкнем доджа оттам. Няма смисъл да рискуваме живота на повече хора тази нощ. Мис дел Мар, видяхте ли мъртвия човек в колата долу на скалите?

— Това беше Дилър Робъртс.

— Абсолютно сигурна ли сте, че това е той?

— Да.

— Младият Виктор Джонсън твърди, че вече е било прекалено тъмно, за да може да се разпознае със сигурност.

В гласа на Майклийн се бе появила стържеща нотка.

— Видях чернокос мъж с дънково яке, избродирано по същия начин като това на Дилър.

Някой почука леко на вратата.

— Дезмънд и Максим Кординър са тук, лейтенант Майклийн — съобщи нечий басов глас.

— Тъкмо навреме. Прати ми ги.

Лицето на Максим не изразяваше дори и частично преживяната само преди час лудост. За момент Алисия си помисли дали не е взел някакъв седатив, но после размисли, че това едва ли е било необходимо; присъствието на баща му явно имаше лечебен ефект.

— Аз съм виновен за закъснението, сър — каза Максим. — Татко остана с мен, докато се мъчех да се свържа по телефона с Охайо. Тъй като съм продуцент на Скитания, беше мой дълг да съобщя на майка му вестта за смъртта на сина й, защото не можех да я оставя да го научи от телевизията…

— Добре, добре — прекъсна го грубо Майклийн. — Сега сме по средата на разпита.

В пренаселения малък офис нямаше повече свободни столове. Максим се облегна на един метален шкаф, докато в това време Хеп и Бари станаха едновременно да предложат местата си на Дезмънд Кординър.

Дезмънд Кординър обаче нямаше никакво намерение да заема позицията на пасивен наблюдател на събитията. Бидейки наясно, че шансовете да се завърши бързо филмът след самоубийството на главния актьор са повече от нищожни, той беше твърдо решен да не допуска в никакъв случай в смъртния протокол да бъде вписана тази причина за смъртта му. Облягайки се с двете си ръце върху издраното бюро, той се втренчи внушително в Майклийн.

— Надявам се, че след този случай хората ви вече ще направят нещо за обезопасяването на онзи участък от пътя.

— Пътно — ремонтните дейности не са обект на това разследване — отвърна Майклийн.

— Миналата година на същия този участък сте имали още един нещастен случай.

— Кормуване при тежко алкохолно опиянение — произнесе студено Майклийн.

— Завоят няма банкет. — Дезмънд Кординър се приведе още напред. — Максим не обича да се шуми около такива нещастни случаи. И ако не замълчим, окръг Мендосино ще се озове в съда в качеството си на страна, обвинена да заплати големи обезщетения. Така че нека да приключим този нещастен случай колкото можем по-бързо.

— Още не сме се уверили, че е било нещастен случай.

— Не виждам никаква друга вероятност.

— Колите могат да излитат и управлявани над скалите.

— Дилър Робъртс е бил сам, така че не виждам кой би могъл да завърти волана му натам.

— Може да го е направил съзнателно.

— Разбира се, вие не твърдите, че той се е самоубил, нали?

— Не виждам никаква друга вероятност.

— Един актьор, борил се в продължение на години да изплува до положението да бъде само на крачка от световната известност? Лейтенант, вие сте млад човек и животът е пред вас. — Дезмънд Кординър замълча в размишление. — Аз го познавах много добре. Той беше магнетична личност, която привличаше останалите около себе си. Магнъм загуби един изключителен актьор. И съм твърдо решен да се посъветвам с юридическия ни отдел, преди да подам тъжба в съда за понесени тежки материални щети.

Майклийн приглади назад с пръсти оредялата си коса.

— Събрали сме се тук, мистър Кординър — изрече той с леко покашляне, — за да си изясним с няколко въпроса какво се е случило в действителност.

— Тогава нека ви го кажа направо. Ще си спестите милион неприятности само в случай че задавате въпросите си за нещастния случай на магистралата, а не да фабрикувате налудничави предположения за смъртта на един брилянтен актьор.

 

 

Докато Майклийн и останалите се канеха да отпътуват, ресторантът вече бе затворил и шефът му се бе прибрал у дома, така че пълнобузата съпруга на управителя на мотела предложи да приготви хамбургери и да свари кафе.

Алисия нямаше никакъв апетит и предпочете да се прибере в стаята си.

— Ще те придружа — каза Хеп.

Той я запита, докато вървяха бавно по дългия коридор:

— Татко успя да ги убеди, че е бил нещастен случай, но ти мислиш ли, че Дилър се е самоубил?

— Може би — въздъхна тя. — Той направо беше доведен до ръба.

— И последната седмица още повече се беше разстроил. Имаш ли някаква представа какво може да се е случило?

— Може да са сто други неща…

— Тая дивотия на Максим на обяда Люси! Прииска ми се да го убия! Дилър беше добър човек, какво значение имат предпочитанията му! — Хеп поклати глава. — Исусе, какъв начин да умреш, водата да изпълва дробовете ти — това продължава някъде към пет минути…

Вече бяха стигнали пред стаята. Тя разтърси глава в опит да се отърве от натрапчивите си видения как Дилър се мята под водата в последните си минути.

— Видях го да се качва в колата. Трябваше да го спра… да го спра…

Хеп я обгърна и притисна в прегръдките си. Тя беше засрамена от чувството на покой, което й вдъхваше памучната му риза с така добре познатия й аромат, топлината му, ударите на сърцето, и след малко се ужаси от макар и плахото, но категорично желание, което близостта му разпали у нея.

— Обичам те.

Думите бяха прошепнати с толкова нисък глас, че тя не беше сигурна дали той ги беше изговорил, или някой друг.

Тя се отдръпна от него:

— Никога не съм преставала да те обичам.

Той се взря в нея; лампата отгоре блестеше в питащите му очи. Дали наистина беше проговорил? Ако не беше, тогава думите й трябва да бяха за него някаква смущаваща безсмислица.

Външната врата в дъното на коридора се отвори и една закръглена жена в лилави панталони пристъпи вътре, взирайки се в тях. Тя се спря през две врати и затърси ключа си сякаш с надеждата да подслуша разговора им.

— Сигурно си гладна, Алисия — изрече Хеп само с приятелски тон. — Искаш ли да поръчам да ти донесат мляко?

— Да, моля те, и нещо сладко.

— Един голям шоколад с бадеми.

— Не си забравил — каза тя.

— Не съм забравил нищо — каза той.

Уморена повече от всякога, с бясно пулсиращ крак, Алисия отпи от млякото, но се оказа, че не може да преглътне дори и късче шоколад. Тя се изтегна с дрехите в леглото, опитвайки се да прецени значението на краткия разговор с Хеп. Но взорът й упорито отказваше да се раздели с подмятаното от водата тяло на Дилър.

 

 

Тя примига изненадана при появата на златното слънце, победоносно промушващо се между процепите на щорите. Преди да заспи си мислеше, че ще изкара цялата нощ будна, но се оказа, че се е лъгала.

Нечие почукване на вратата я беше събудило; последва го друго. Това сигурно бе Хуанита.

— Секунда, моля — каза тя.

Свали верижката и отключи.

На прага се изправи Максим.

Тя инстинктивно се опита да затвори.

Той обаче пъхна крак между вратата и касата.

— Трябва да говоря с теб. Моля те.

— Ако не си тръгнеш, ще закрещя.

В кой ли филм на Сен-Симон беше произнесла тази реплика?

— Не съм облякъл костюма на Джак Изкормвача. Кълна ти се, че не съм в настроение да опитвам нищо. Не съм мигнал цяла нощ. Само размишлявах, както би се произнесла ти. Ти си единственият човек, който ще ме разбере.

— Аз? За мен ти си една абсолютна мистерия. Не мога да проумея нищо от поведението ти.

— Алисия, ако не си изясним някои идиотски недоразумения между нас, направо ще се пръсна. Моля те.

Очите му бяха зачервени, а сенките под тях почти черни.

Дилър ме помоли да не го ненавиждам!

Тя уморено отпусна вратата. Той прекоси стаята и се тръшна в креслото с басмена покривка.

— Какво стана на скалите? — запита той. — Онова, което се случи между нас там, ми е доста мътно.

— Наистина ли не можеш да си спомниш?

— Накрещях доста гадости за Дилър, а и ти накрещя обратното. И после изведнъж се озова на земята. Да не съм те ударил или какво?

— Държа ме над ръба на скалите.

— Аз какво? — Налетите му с кръв очи бяха изпълнени с недоверие.

— Ти ме повдигна във въздуха и ме залюля над ръба на скалата.

— Господи!

— Струваше ми се цяла вечност, макар че едва ли продължи и повече от минута. Една от патериците ми падна в морето.

— Знам, че нещо превъртях, но не съм и предполагал, че съм стигнал чак до там.

— Още ли не си спомняш нищо?

Той поклати глава.

— Сякаш нещо вътре в мен се скъса — като спукан балон, — когато го видях там долу, подмятан от вълните подобно на някакво морско животно в оная проклета кола.

— Беше ужасно. — Тя потрепери.

— За мен той означаваше страшно много — каза Максим. — И това направо ме подлуди. Бях имал и други преди него, много. В леглото, по време на акта, бях на върха на щастието и едновременно с това умирах от страх как ли щеше да реагира уважаваният ми татко, ако можеше да ме зърне отнякъде. Когато се запознах с Дилър, той се превърна в единствения човек, от когото бях зависим… а аз се нуждаех страшно от него. Нямам предвид само секса, макар че Господ ми е свидетел, съм неутолим. Исках да бъда до него всяка секунда. Не можех да спра да не му причинявам болка. Но ти трябва да ми повярваш, Алисия. Той непрекъснато ми повтаряше, че няма да преживее раздялата ни, но никога, повтарям, никога не съм и допускал, че той е способен да излети над скалите.

— Нито пък аз.

— Не ти ли звучи това като опит за оправдание? Когато казах, че съм ужасен от представата за себе си, имах предвид, че може би нямаше да бъда това, ако не беше татко.

— Максим, ти си се страхувал от баща си? Кой не се страхува?

— Затова и имах нужда от брак плюс заверени нотариално свидетелства от всички начинаещи звезди в Холивуд, твърдящи, че на света няма по-надарен мъж от Максим Кординър.

— Нима има нещо неестествено в това да се опитваш да се прикриваш?

— Няма нищо в живота ми, което да е било естествено, Алисия. Освен ако не броиш любовта ми към Дилър. Когато дойдох във Франция да те ангажирам за Скитания, и когато те видях в онзи полуразрушен хамбар, навлечена в роклята си от синьо кадифе с фалшивите сапфири, аз си помислих: В това парче има нещо. Може би, ако се позабавлявам малко с него, ще се излекувам от увлечението си към Дилър. Но точно тогава започнах да виждам в него частица и от теб. Това бяха очите. Неговите и твоите притежаваха тайнствена дълбочина. Не бях безразличен към теб. Не като към Дилър, ти разбираш това — аз никога не бих могъл да обичам жена по този начин. Но в мен проблесна едно истинско чувство. А ти ме отхвърли.

Тя въздъхна.

— Онзи блясък в очите ти не беше за мен.

— Да, твоят интерес е към най-доблестния Кординър от всички. — Той направи пауза. — Както и да е, от моя страна, без значение дали си ме отхвърлила или не, аз започнах да гледам на теб като на сексуалната избавителка в моя осъдителен живот. Продължавах да трупам чувства към теб. И да руша това, което изпитвах към Дилър. Господи, какво ли не съм му казвал? И какво ли не съм му причинявал? Казвах му, че е педал. Казвах му, че е крайно време да се пусне на пиацата. Казвах му — а, по дяволите, какво ли не съм му казвал на бедното мъртво копеле?

Той закри лице в дланите си.

Тя се придвижи до креслото и седна до него.

— Всичко свърши.

— Свърши? — изрече Максим с приглушен глас. — Точно в този момент те са долу на брега и извличат колата с тялото му вътре.

— О, Максим! — Тя обви с ръка неговия тресящ се гръб. — Максим, Максим.

— … Как ще живея отсега нататък?

Дилър й беше задал същия този въпрос в същата тази стая. А тя му беше отговорила, че хората се справят. Този път не предложи същото студено и равнодушно успокоение. Тя го остави да я прегърне и когато той зарови мокрото си от сълзи лице между гърдите й, тя го целуна по разрошената коса.

— Как ще живея отсега нататък? — изхълца той.