Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (10)

8

Алиша се събуди с главоболие. С напредването на деня болката в главата й се усили много и тя цялата се превърна в струна. Разбираше, че за пръв път в живота й се предлагаше нещо, което Хуанита наричаше хубаво бачкане. Каква по-хубава работа от тази да имаш възможност да се появиш на киноекраните? Болката от главата се разля върху врата и плещите й, когато се замисли как да поднесе необичайната оферта на Дезмънд Кординър в най-благоприятна светлина пред гордия си съпруг. Тази вечер доктор Йънг работеше до късно и чак след десет часа успя да приключи работата си. Беше като подлудяла от желанието да го сподели с Бари.

Той лежеше върху леглото; голям жълт бележник с линирана хартия беше опрян на бедрата му. Пишеше в него трите си есета върху някаква книга за вестника, издаван от колежа.

Той й проговори, без да вдигне глава:

— После ще говорим, сладур, тъкмо ми е дошла музата.

Добре планираната й стратегия пропадна. Тя приседна до него на леглото и изтърси:

— Чичо ти беше тук.

Бари изтърва химикалката.

— Чичо Дезмънд?

— Да.

— Кога?

С внезапно забързан и по детски пронизителен глас тя описа посещението, пропускайки единствено споделените тайни.

— Изобщо не беше като вчера. В действителност беше много мил. Бари, аз, такова, си мислех нещо… Как мислиш, дали не е глупаво? Искам да кажа, дали бих могла да бъда статистка?

— Не се изисква никакво въображение или умение за да бъдеш — отвърна той с високомерен тон. — Статистите не са актьори.

— Значи ти нямаш нищо против?

— Това си е твоя работа.

Стотиците аргументи, които беше трупала мислено, в миг се разлетяха и се пръснаха всички.

— Значи няма да имаш нищо против?

— Нали току-що ти казах — изсумтя той. — Това си е лично твоя работа.

И тя разбра по реакцията му, когато той не я погледна, а се наведе да вдигне молива си от пода, че се надяваше решението й да бъде положително.

 

 

На следната сутрин Алиша позвъни в Магнъм Пикчърс. Секретарката на Дезмънд Кординър каза, че шефът й бил зает на някаква конференция, но тя била предупредена да приеме съобщение.

— Бихте ли му предали, че… а… съпругата на племенника му е готова да приеме офертата му от вчера.

 

 

В понеделник, една седмица след деня на посещението на Дезмънд Кординър, младото семейство на Бари Кординър се премести да живее в обзаведен ергенски апартамент в една разнебитена част на западен Холивуд. Бари отброи наема от първия до последния месец от спестяванията на Алиша и после младоженската двойка отиде до най-близкия супермаркет на Ван Влайът. Когато касиерката им върна рестото, Алиша си поигра с двете парцаливи еднодоларови банкноти и монетите. Това им беше цялото останало богатство. Несигурността на финансите им не изглежда да впечатли Бари, който иначе се тревожеше много за парите. Той й помогна да разместят хранителните продукти в старомодния вграден хладилник, изсмя се, когато разбра, че фурната в старата висококрака печка не работи, и се вгледа отблизо във всяко ъгълче на кухничката и банята.

След като изядоха хамбургерите, предложи да разпънат дивана.

Не я беше любил от онази нощ преди уикенда в Нюпорт. Алиша пое вината върху себе си; все пак, нередовността на сексуалните им взаимоотношения нямаше връзка с външния й вид. Сексуалното желание на Бари, и без това ниско, беше паднало съвсем от вида на грозната им и дъхаща на белина стая.

След като свършиха, той потъна мигновено в неизменния си сън. Алиша се изправи да ползва вагиналния крем, — вече открито го оставяше върху рафта в банята. Бари беше във възторг от това, което той нарече двойно подсигуряване. Болезнените й гърди изглеждаха странно уголемени; ръката й се плъзна към черния триъгълник… Тялото й сякаш очакваше още много. С въздишка тя реши, че изобщо не я бива за съпруга.

 

 

Изминаха три дни. Дезмънд Кординър не се беше обадил от деня на посещението си в семейство Йънг и сега тя не можеше да потисне мрачните си мисли. Дали беше разбрала неправилно офертата му? Дали наистина беше възнамерявал да й помогне да стане статистка? А дали пък секретарката не беше забравила да му предаде съобщението й? Дали не беше объркал нещо с новия им адрес? Или е променил решението си? Най-големият й и най-неотстъпчив страх беше, че той е замислил някаква злобна игра, за да я накаже загдето не беше приела подкупа му. За нея Дезмънд Кординър беше твърде сложна и могъща личност, за да я проумее. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ако нещо благоприятно не се случеше скоро, щеше отново да й се наложи да търси работа по колоните с обяви във вестниците. А това вече означаваше действителният крах на брака им — тя дори и не беше подозирала отвращението на Бари от живота в гаражната стая, до момента, в който се пренесоха в новото жилище.

На четвъртата сутрин, след като Бари тръгна към университета, стана от леглото толкова изтощена, че дори нямаше сила да оправи дивана. Седна на разхвърляната постеля и изпи още една чашка вкиснато кафе. Внезапно почукване по вратата замалко не я задави и тя подскочи.

Пред вратата стоеше високо момче с ориенталски черти, облечено в джинси. Каза, че е пратеник на Магнъм. Тя се разписа в книгата му и получи един голям кафяв плик с логото на Магнъм — леопардова глава в горния ляв ъгъл. Отвори го с разтреперани пръсти и намери членска карта за Гилдията на сценичните статисти, издадена на името на Алиша Лопес, и едно смачкано със съвсем автентичен вид кръщелно свидетелство, издадено от щата Тексас на името на Алиша Елена Лопес, с дата 2 юли, 1941 година. Закачена с кламер, към документа за самоличност имаше една напомнителна бележка, написана на ръка.

Не можеш да използваш името Кординър.

Подпис нямаше, но тя знаеше, че острият, почти нечетлив почерк можеше да принадлежи само на един човек — Дезмънд Кординър. По-късно бележката щеше да я доведе до бяс и последващо отчаяние, но сега, хълцаща от облекчение, тя я смачка и захвърли в пластмасовата торба за отпадъци, която държеше под кухненската мивка.

Имаше също така и бележка, напечатана на машина, която обясняваше, че Алиша Лопес е регистрирана за преференциално обучение в Магнъм. Трябва да се обади незабавно на отдела за разпределяне на ролите. Имало работа за нея. И накрая, вместо подпис, бе написано: Диктувано, но непрочетено от Дезмънд Кординър.

Младото семейство не можеше да си позволи телефон и Алиша се запъти към булевард Санта Моника, където имаше улични автомати.

Номерът, даден в писмото, звъня поне петнадесет пъти, преди един рязък и неприятен глас да отговори:

— Отдел по разпределяне на ролите.

— Имате ли в списъка си работа за Алиша Лопес?

— Няма нищо — излая гласът.

— Трябва да има. Може би към Магнъм Пикчърс.

Последва дълга пауза.

— Да, Лопес. Ще играете в Парижки любовници. Утре да бъдете в Магнъм точно в осем сутринта, сцена четиринадесета.

— Какво да облека?

— Дрехи. — Телефонът замлъкна.

 

 

В седем и тридесет Бари се промъкваше по задръстената лява ивица на платното по Гауър. Алиша, която до този момент не беше виждала студио, се вглеждаше през сутрешната разредена мъгла, в една висока и измазана постройка много дълга, боядисана в нещо наподобяващо нюанс на жълтото. Бари натисна спирачката пред вратата, през която се точеше безкрайна върволица автомобили. Високо над главите им върху желязната арка беше закрепено логото на компанията, леопардова глава, и надпис с готически букви: MAGNUM PICTURES.

— Ще те чакам тук в пет и половина — каза той, като се привеждаше да я целуне по бузата.

— Ще ми пожелаеш ли късмет?

— Сладурче, казах ти и пак ще го повторя: недей да се тормозиш за глупости. Ще бъдеш просто едно от многобройните момичета в масовите сцени.

Колите зад тях засвириха пронизително с клаксоните си и Алиша изскочи от колата. Проследи с поглед старото де Сото как изчезва зад ъгъла на Сънсет булевард. Пое си дълбоко дъх и се отправи към желязната арка. После забеляза една въртяща се врата, а до нея прозорец. Над прозореца беше ясно изписано: СТАТИСТИТЕ СЕ РЕГИСТРИРАТ ТУК.

Зад зарешетения прозорец седеше пълнобузесто старче.

— Как се казваш, сладур?

— Аз съм Алиша Лопес, работя в Парижките любовници.

— Лопес? — Той се консултира с бележника си. — Аха, ето те и теб.

Усмихна се и й подаде една разписка.

Тя я прочете.

— Къде се намира павилион четиринадесети?

Той махна с ръка на един красив с добре оформена уста шофьор, смътно познат отнякъде, и се обърна към Алиша.

— За първи ден си, така ли? Ей там, онези големи сгради са павилионите. Върви направо покрай тях, после завий наляво и подмини още два. Третият вдясно е четиринадесетият павилион. Късмет, сладур.

Тя го дари с ослепителна усмивка на благодарност и се завъртя през вратата. Мина покрай големите здания и слезе по няколко циментови стъпала. Блъсна една тежка метална врата и остана с отворена уста.

Намираше се в някаква висока и безкрайна подземна пещера. От лявата й страна в далечината имаше някакъв много силен светлинен източник. Докато вървеше към него, видя опънато огромно брезентово платно, имитиращо град на хоризонта. Отпред се намираха изкуствени треви, изкуствени храсти, криещи грозни дървени сандъци, от които растяха истински дървета, и една малка въртележка. Около този щедро осветен псевдопарк се бяха пръснали около стотина души, повечето нормално облечени мъже и шепа жени. Четирима сценични работници носеха паркови пейки, двама електротехници вървяха по едно високо скеле, но никой друг не изглеждаше да е ангажиран с някаква работа. Алиша се озърташе сред тълпата — мъже, пиещи кафе, мъже, четящи обяви за покупки и продажби, мъже, приказващи и смеещи се, като се мъчеше да разбере на кого трябва да се обади. Забеляза една сивокоса жена с майчински вид, която плетеше.

Алиша я приближи и запита учтиво:

— Извинете ме, мога ли да ви запитам къде трябва да бъдат статистите?

— По дяволите! Изтървах една наметка! — Тя изгледа злобно Алиша. — Вие статистка ли сте?

— Да.

— Тогава къде ви е гримът?

Алиша, която бе прекарала на разсъмване повече от час пред огледалото в банята, полагайки грим толкова, колкото бе счела за необходимо за пред камерата, внезапно проумя, че лицето на жената пред нея беше покрито с оранжев крем, и дълги изкуствени мигли трепкаха над блестящите малки очички.

— Мислиш си, че си звезда, а? И си мислиш, че ще имаш и персонална гримьорка, май, а? Е, нека да ти го кажа тогава направо — ние, останалите, сме готови да си заработваме парите, когато дойдем тук, така да знаеш.

И жената отмъстително заби дългата стоманена кука в кълбото прежда. Алиша се дръпна назад. Забеляза едно малко момиче седнало на един стол. Детето имаше на главата си голяма светеща конусовидна шапка, а лицето му гледаше право нагоре със затворени очи, докато през това време една червенокоса гримьорка налагаше с пудра дребното му носле.

Алиша изчака момиченцето да се отдалечи и се приближи до жената. Преглътна с усилие и запита:

— Мога ли да ви помоля за малко грим?

— Новичка си, а? — запита сърдечно жената. — Хайде, сядай. Ще ти покажа как се прави.

Няколко минути по-късно, устните на Алиша вече бяха гримирани, се чу мъжки глас:

— Окей, момичета, елате всички тук!

— Това е помощник-режисьорът, вика статистите за прослушване.

Алиша си пое дълбоко дъх и стана от стола.

До едно сложно съоръжение с монтирана върху него камера беше застанал Хеп. В чиста и бяла риза, с навити до лактите ръкави, изглеждаше невероятно строен и красив.

— Хеп — повика го тя тихо.

Той рязко се обърна.

— Алиша! Какво правиш ти тук?

— Аз съм статистка. Но и ти ме изненада здраво.

— Приятно ми е да се запознаем, аз съм вторият помощник-оператор — каза той.

Сега вече си спомни, когато Бари й каза, че Максим и Хеп работят в Магнъм, докато ПД бил в отдела по договаряне в Парамаунт, смисълът на информацията му беше в това, че двамата с Бет били единствените двама от братовчедите с повече от една година в колежа. Тя си спомни още и забележката на Максим в Нюпорт, че целта на Хеп била да стане филмов режисьор.

— Хеп — извика мъжът зад камерата. — Трябва ни още филм.

— Веднага — отвърна Хеп. Той се обърна към Алиша. — Бягай на сцената, но само да се уговорим за обяда, а?

— Чудесно — каза тя и побягна.

Двадесет или повече статистки се бяха събрали около помощник-режисьора, един кльощав и нервен мъж в сив костюм. Възложената й задача беше да се придвижва по пътеката в парка от ляво надясно. Коленете й се подгънаха и тя падна. Повториха епизода. Този път помощник-режисьорът я посъветва да забави малко темпото, тя не била на спринтьорски състезания на сто метра.

После пред камерата застана Хеп и захлопна две дъсчици с тебеширени надписи, които той прочете високо на глас:

— Сцена двадесет и втора. Първи епизод.

Камерата я заследи. Глезените й се полюшнаха несигурно над хубавите й обувки. Този път, когато падна, видя, че се беше събрал целият снимачен екип.

 

 

— Моят пръв работен ден — изрече тя с нервен смях, — и работата отива натам, да бъда включена във всички черни списъци на филмовата индустрия.

— Защо? — запита Хеп. — Погледнах те през обективите — ти изглеждаше страхотно; разбира се, тайната на успеха на статистките е да стоят по-далеч от камерата. Ако изпъкнеш в масовите сцени, а ние ги гледаме всяка вечер, повече няма да те извикат за снимки.

Алиша съхрани ценната информация в паметта си.

— Има толкова много да уча — въздъхна тя. — Но ти нали ме видя как падах през цялото време.

Хеп замислено смъкна обвивката на двете салати, които току-що им бяха сервирали. Алиша бе очаквала трапезария, достойна за филмово студио, но вместо това се беше озовала в кафене с под от линолеум и голи стени. Пластмасовите маси бяха нащърбени. Някои хора носеха всекидневни дрехи като нея, имаше и няколко в каубойски костюми, но имаше също така и художници в измазани с боя комбинезони, възрастни жени, които изглеждаха като секретарки, но всъщност бяха скриптерки, сценични работници и електротехници.

— За какво си мислиш, докато камерата снима? — запита Хеп.

— Да стигна до другата страна на сцената — за какво друго?

— А може би това е момиче, което се наслаждава на слънцето и мисли за любимия си?

— Ммм — произнесе тя, кимайки. — От теб наистина ще стане голям режисьор.

Той се усмихна.

— А сега ми кажи как се сдоби с тая работа.

— Баща ти.

Хеп откъсна край от френското хлебче и го намаза с масло.

— Когато си тръгваше от Нюпорт, мислех, че всеки момент ще пламне.

— Сигурно е взел душ.

Хеп отново се усмихна.

 

 

Същият следобед, когато минаваше пред камерата, тя се отпусна и тръгна с ленива походка, представяйки си, че е момиче замечтано за любимия си.

Малко преди четири и половина режисьорът викна:

— Снимаме!

Беше вече твърде късно да се започва следващият епизод, така че актьорският състав и снимачния екип бяха освободени.

Нажеженото осветление около и над сцената бавно угасваше, хората събираха вещите си, навсякъде звучаха сбогувания и стъпки отшумяваха в здрача. Алиша имаше да убива цял час преди идването на Бари и седна на един сгъваем стол в сенките.

— Да си виждал по-рано онази чернокосата статистка? — запита нечий мъжки глас в мрака.

— Онази, дето се спъна ли? Не. Че как ще я забрави човек? Сълзичка, а?

— Ух! Това вълшебно дупенце и ония ми ти гърди… Не ти ли се иска…

Лицето й беше цялото поруменяло докато гласовете бавно се стопиха в мрака, но тя не можа да сдържи усмивката си.

— Алиша?

Тя подскочи, но после се успокои, като видя, че е Хеп.

— Здравей, Хеп.

— Какво правиш тук?

— Бари ще дойде да ме вземе чак в пет и половина.

— Аз ще те откарам. Само му се обади по телефона.

— Ние, а-а, нямаме телефон.

— Тогава ела да пийнем по едно кафе.

— Хеп, онази жена, гримьорката Мадж, ми каза, че на булевард Сънсет имало магазин, където продават професионален грим…

— Гауър Козметикс — каза той. — Ще се радвам да те откарам там.

Върнаха се пред входа на студиото точно преди да пристигне Бари. Докато й отваряше вратата да влезе в колата, Хеп каза:

— Хей, Бари, след като двамата с Алиша ще работим в един и същи филм пет или шест дни, спокойно мога да я докарвам до вас и да ти спестя разкарването. Къщата ви е точно по пътя ми.

— Чудесно — каза Бари.

Той вече бе привършил с трите статии за Дейли Бруин на тема Купувачът на деца и бе започнал нещо, което той наричаше новела, но което можеше да се разтегли до повест, като крадеше време от съня и учението си, за да пише.

Докато колата се промъкваше с мъка през претовареното движение, Алиша седеше отпусната на седалката. Цял ден бе обмисляла как да разкаже на Бари как се снима филм: другите статистки, различните гримьорки, режисьора; и въпреки това сега седеше мълчалива и втренчена във фаровете на колите от насрещното движение и мислеше за Хеп.