Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (74)

68

Беше вече късен следобед, когато тя се реши да потърси Иванович.

Жена с неприятен глас се обади по телефона.

— Съжалявам, но той временно е извън града.

Алисия, която бе решила да задейства детектива, усети, че нервите пак щяха да й изневерят. Успя да произнесе само едно безцветно:

— О?

— Ние работим заедно — каза жената. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, това е поверително. Обажда се Алисия дел Мар.

— Така и предположих. Веднага, щом се прибере, ще му предам, че сте го търсили, мис Дел Мар.

 

 

Той не се обади. След пет дни Алисия беше крайно изтощена от нетърпението, отчаянието и безсънието.

Режимът й от последно време, в който влизаха задължително петнадесет часа сън, беше драстично променен и сега тя рядко надхвърляше нормата от три часа. Загуби още тегло. Иванович се криеше от нея, избягваше я и тя не знаеше как да се справи с това. Убийство — мислеше си тя, докато разсичаше с резки движения повърхността на това тъпо езеро под формата на сърце. — Убийство, и никой от четиримата не иска да си мръдне пръста. Но аз не искам така, не мога така. Защо не се обажда това астматично копеле?

 

 

— Какво ще кажеш да опитаме пак? — запита Хуанита.

Вечеряха в патиото.

— Вече опитах шест пъти. Онази жена, която му е съдружник или нещо от този род, все ми повтаря, че отсъствал от града.

— Алис, не ми харесва вида ти. Може би наистина ние двете с теб сме тези, които трябва да си отидат.

 

 

Същата вечер звънчетата на вратата издрънчаха точно в десет часа. Алисия и Хуанита, които гледаха телевизия във всекидневната, се спогледаха.

— Никой не идва толкова късно — каза Хуанита.

— Може би е Бари с някакви документи за подпис.

— Или някой от онези кукувци — измърмори Хуанита.

Адресът и телефоните на Алисия дел Мар бяха строго пазена тайна и въпреки това след пороя от злобни публикации, последвал смъртта на Хеп, се бяха случили няколко неприятни инцидента. Два пъти нощем им бяха докарвали незнайно откъде боклук и го бяха стоварвали пред входната врата. Някакъв глас с неустановен пол звънеше по всяко време на денонощието и изпищяваше в слушалката: Покайте се, покайте се!, докато не издържаха и прехвърлиха номера в телефонната централа да поемат обажданията. А предния ден, когато Хуанита бе отишла да вземе пощата, бе намерила един смачкан лист хартия. Тя не можеше да чете и не разбираше написаното, но съдейки по думите и миризмата, която се разнасяше от тях, те бяха надраскани с екскременти. Тя набързо напъха краката си в чехлите и каза:

— Аз ще отида.

Беше Иванович.

Алисия изтича в коридора още щом чу гласа му.

— Джон, къде беше? Цяла седмица непрекъснато те търся!

— Да, и много се извинявам, че не ви се обадих — каза той, без да откъсва погледа си от Хуанита.

— Аз ще бъда в стаята си, мисис Кординър. Ако ви потрябвам, извикайте ме — каза Хуанита.

Алисия поведе Иванович към червените кресла, подредени край камината.

След дълго и хрипливо издишване той обяви следното:

— Казаха ми да зарежа случая.

Тя естествено беше очаквала нещо от този род.

— От Ланг?

Още при първото посещение на Иванович тя му бе разказала за кръвната вражда между Хеп и Ланг.

— Имена не бяха споменати. Една жена, с която понякога ми се налага да работя; тя е една много скъпа кол-гърл, ми предаде съобщението, че този случай не е от моята компетенция.

— Самият Ланг призна пред всички нас, че е заповядал да убият Хеп.

— Така ли?

— Не с преки думи, но го направи достатъчно ясно.

Иванович отново въздъхна.

— Е, всичко пасва, мис Дел Мар.

— Алисия.

Той сведе поглед към ръцете си с издути вени.

— Алисия, аз ви казах какви случаи поемаме. Аз не съм Майк Хамър или Лу Арчър. Аз съм един привикнал на скромен живот домошар, човек на средна възраст с две деца в калифорнийския университет в Лос Анджелис и съпруга, която работи заедно с мене. Никога досега не сме поемали да разследваме убийство. А Ланг е престъпник от голям мащаб.

— Затова ли дойде толкова късно? Страхуваш се, че държат под наблюдение агенцията ли?

— Те я наблюдават.

Тя усети внезапен пристъп на гняв.

— Можеше поне да ми се обадиш по телефона!

— Телефоните се подслушват.

— Никой не е идвал тук.

— Да, освен човека по борбата със селскостопанските вредители, държавния пощенски служител, шофьора на камиона за доставки по домовете, двете прислужници, градинаря, човека, който се грижи за басейна.

— Добре, добре, може би се подслушва! — съгласи се тя.

Но гневът й изстина за миг.

— Джон, нима не разбираш? Ние разговаряме за човек, който беше всичко за мен. А те го убиха. Най-хладнокръвно го убиха.

— Аз не поемам убийства, Алисия, но имам добра представа какво става. Има случаи, които се потулват. Ще бъдете страшно изненадана, ако разберете колко често семейството на жертвата помага активно за тия прикривания.

— Не, те не биха го правили, ако не им е все едно.

— О, в началото винаги водеща е жаждата за отмъщение и наказание. После обаче слизат на земята и семейството почва да проумява какво означава едно официално разследване. Надзъртане в личния живот на всеки близък човек, включително и в този на жертвата. Сексуалните му партньори, тоалетните му навици… но едва ли е необходимо тъкмо на вас да обяснявам, че за масмедиите няма нищо свято.

— Можеш ли да ми препоръчаш някоя друга агенция?

Той поклати със съжаление глава.

— В случая, не мога…

— Значи изобщо няма да ми помогнеш?

За момент гордостта й се прекърши и тя рухна в креслото.

Иванович каза меко:

— Знам как боли, когато трябва да се откажеш, Алисия, но повярвайте ми, така е най-добре за всички.

Тя се съвзе, докато го изпращаше до вратата.

— Ще се обадя утре на бизнес мениджъра си да ви изпрати чека. Колко ви дължа?

— Аз съм ваш почитател. Услугата е безплатна.

Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и измъкна два листа хванати с кламер един за друг. Бяха топли и леко влажни от тялото му.

Тя се върна до креслото с безизразно лице и ги разгъна. Първата страница беше информация, събирана от Иванович в Калифорния. Тя прехвърли набързо гъсто изписаните редове, научавайки, че макар Хеп Кординър да е бил малко потаен, приятелите и познатите му много са го обичали. Хвалеха го с всички известни холивудски клишета. Алисия измъкна и втората страница.

Нашият африкански кореспондент получи смесени доклади. Населението на Лунда, също както и това на близките населени места, е било подучено да фалшифицира фактите. Един пример за това е работата на разследвания обект. Три различни информатора използваха една и съща фраза: че бил дошъл „да прави планове за един холивудски филм“. Артър У. Клийфелд, дипломиран лекар, директор на близкия безплатен здравен център, казал на нашия сътрудник, че обектът нямал вече никакъв интерес в правенето на филми и възнамерявал да се заеме единствено с развитието на центъра.

Самият доклад на Клийфелд също така е малко мъгляв. Клийфелд твърди, че обектът напуснал здравния център сутринта на 17 април, 1980 година, с ясното твърдение, че ще прекара нощта в Лунда, и следователно докторът не изпитал тревога, когато обектът не се върнал същата вечер. Едва на следващия ден, следобед, Клийфелд се разтревожил и тръгнал да го търси. Намерил мястото на нещастния случай и донесъл обратно тялото на обекта. Според изказано по-рано твърдение на обекта той уредил епископална погребална служба в центъра.

Това влиза в противоречие с твърденията на двамата работника от здравния център и самия епископален свещеник, Джеймс Ибоу. Трябва да се отбележи, че тези показания са взети поотделно. И тримата твърдят, че ковчегът вече бил запечатан, когато отец Ибоу пристигнал да отслужи опелото. Освен това готвачът, мистър Питър Мзели, твърди, че Клийфелд бил много потаен по отношение на трупа на обекта, като не позволил на никого да го види, и го поместил сам в ковчега.

А сега за вашата информация за някакви външни кенийски лица в областта. Полицията заявява с абсолютна сигурност, че чужденци по това време в района не е имало. Това се потвърждава от двама местни жители и правителствените органи в Киншаса.

Самият инцидент е нещо, по което няма противоречия в показанията. Всички интервюирани са единодушни, че паднало дърво е блокирало пътя и че джипът на субекта се е блъснал в него с голяма скорост, което причинило запалването и избухването на двигателя и…

* * *

Алисия в миг беше обзета от старото чувство на гадене. Само да прочетеше още една дума от текста и щеше да повърне. Тя смачка в ръката си листовете и приседна върху мраморната плоча на камината. Ръката й трепереше и тя изхаби три клечки кибрит, докато успее да запали листовете.

За миг пред погледа й се сляха горящата хартия и представата й за горящия джип. Какъв беше смисълът да излага на опасност Максим, Бари, Бет, ПД?

Той е мъртъв.

 

 

На следващия ден двете с Хуанита напуснаха страната.