Грег Беър
Вечност (84)

82.

Тимбъл

Олми по-скоро почувства, отколкото видя затварянето на вратата. Въздухът наоколо изпука от насъбралото се статично електричество. Краката му опряха в червеникав пясък. Тишина. Шепот на вятър.

В началото се боеше, че ще види още един завладян от джартите свят, поредната планета, подложена на фанатично „съхраняване“ и „запазване“ за „потомственото управление“. Но джартите никога не бяха нападали Тимбъл. Дори не бяха отваряли вратата, през която бе преминал Олми.

Стоеше под изпепеляващите заслепяващи лъчи на тимбълското слънце, но на лицето му грееше щастлива усмивка. Кожата му беше модифицирана така, че да понася повишени и дори смъртоносни дози ултравиолетово лъчение. Чувстваше се толкова приятно, сякаш се беше излегнал на припек под земното слънце. Не го безпокоеше дори това, че няма представа колко време е изминало на Тимбъл. Винаги щеше да си остане негова втора родина.

Намираше се на върха на невисок хълм. На север се простираше широко павирано поле, гладко като стъкло и в идеално състояние — въпреки липсата на машини от Хексамона. Навремето тук бе главната врата на Тимбъл. Тя бе прекратила съществуването си по време на Разделянето, когато Хексамонът бе напуснал Пътя.

Олми погледна на запад и зърна сияещата синева на океана. За миг небосводът бе пресечен от тъничка огнена диря, която веднага бе посрещната от ярък разрушите лен лъч. Значи кометният дъжд все още продължаваше и все така ефективно бе отблъскван от защитните инсталации, монтирани някога от Хексамона… Все пак не беше изминало чак толкова време.

Олми знаеше, че ще срещне на Тимбъл и немалко граждани на Хексамона — емигранти, предпочели да останат тук след затварянето на вратите. Нямаше да изпитва недостиг от човешка компания. Но не това очакваше сега. Всеки посетител на Тимбъл трябваше да бъде посрещнат лично от някой франт, за да получи официално разрешение за пребиваване.

В по-ранния период от своето развитие, когато Тимбъл все още бе търпял ежедневни съкрушителни дъждове от огнени комети, франтите бяха усъвършенствали способността си да контактуват помежду си и непрестанно да обменят натрупания опит. Така в общата маса се съдържаха мислите и спомените на всеки отделен член. Завърнеше ли се някой франт от други светове, съзнанието му незабавно биваше абсорбирано и интегрирано с останалите съзнания.

Което означаваше, че всеки зрял франт на Тимбъл би трябвало да познава добре Олми, Франтите, с които бе работил навремето, бяха споделили с останалите всички съвместни спомени. Един свят, където всеки срещнат щеше да е негов добър приятел.

Не мислеше, че заслужава чак толкова, но така или иначе, вече беше тук.

Спусна се надолу по хълма и пое на изток, към полюшваните от вятъра полета със синьо-жълтеникави растения, зад които се виждаха покривите на най-близкото селище. По пътя си застигна неколцина тукашни младежи, които го изгледаха безизразно — явно младежите все още не го познаваха. Срещна първия възрастен франт точно на входа на пазарния сектор.

Франтът седеше на една каменна пейка — висок и мършав, с тясно лице с изпъкнали от двете страни рибешки очи, с прегърбени, увити в церемониален плащ рамене.

Той вдигна глава и известно време го разглежда мълчаливо.

— Радвам се да ви видя, сер Олми — каза франтът. — Каква приятна изненада.

— Удоволствието е мое — отвърна Олми.