Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЕЧНОСТ. 1996. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.30. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eternity, Greg BEAR]. Формат: 125×195 мм. Страници: 368. Цена: 140 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички
  3. — Добавяне

35.

Шишарк

 

— Не очаквах да те видя отново — пиктира Сули Рам Кикура към Олми. Символите й бяха оцветени в студени сини и зелени оттенъци. Олми се усмихна загадъчно и последва Корженевски и Мирски в гостната-на апартамента, който обитаваше Рам Кикура. Стаята беше декорирана в стил „двайсети век“ с тръбна мебел, дървени кресла, голи бели стени и просторен телевизионен екран в единия край.

— Извинете за примитивните условия — произнесе на глас Рам Кикура.

— Защо, всичко тук пробужда много приятни спомени — отбеляза със задоволство Ланиер. Вече беше доловил охлаждането в отношенията между Олми и адвокатката. Самият Олми посрещаше промяната стоически.

— Нашите земни гости все още са в Градската памет — поясни Рам Кикура. — Опитваме се да поправим едно пълно фиаско. Карен ще бъде тук само след няколко минути. Доколкото научих от нея, през последните няколко дни е бил създаден нещо като потаен съюз. Възелът е решил да отвори наново Пътя, нали? — Тя целенасочено избягваше погледа на Олми.

— Да — кимна Корженевски, все още изправен до едно от креслата. — Въпросът ще бъде поставен на всеобщо гласуване от Хексамона. Всъщност само кварталите и Шишарк.

— Значи Земята пак ще бъде дискриминирана. Не зная ще се отървем ли някога от наследството на Възстановяването — поклати горчиво глава Рам Кикура. Имаше изморен вид, но инак си беше съвсем същата като преди четири десетилетия, когато Ланиер я видя за пръв път. Дори стилът на дрехите й изглеждаше непроменен.

Олми заобиколи бавно голямата маса.

— Запозната ли си с разказа на Мирски? — намеси се той.

Рам Кикура кимна.

— Дотолкова, доколкото можах да издържа. Ужасна история.

— Ужасна? — погледна я изненадано Мирски.

— Знаете ли, аз съм родена и израснала в Пътя… но струва ми се, че намеренията ви са кощунствени. Да отворите Пътя отново и да го оставите така, това е повече от глупост. Това е истинско зло.

— Хайде да не изпадаме в крайности — предложи Корженевски.

— Моля за вашето извинение — сви устни Рам Кикура.

— Стига си хленчила — пиктира между двамата Олми. Използваше силно концентриран лъч. Тя го погледна с изцъклени очи. — Тези хора са тук, за да молят за помощта ти. Също и аз. Няма какво да се горещиш, преди да научиш какво мислим ние. Или в какво вярваме.

Всичко това бе казано за не повече от частица от секундата. Ланиер бе единственият, който успя да долови част от графичната реч, при това не беше сигурен, че я е изтълкувал съвсем правилно. Рам Кикура отпусна рамене и се загледа в килима.

— Моля за извинение. Сер Олми е напълно прав в забележката си. Бях излишно рязка. Но тези неща открай време са предизвиквали гнева ми. И най-вече след като прекарах последните няколко десетилетия в ликвидиране на последствията от Смъртта.

— Искам да отбележа, че винаги съм се възпротивявал на отварянето на Пътя — продължи Корженевски. — Но точно сега натискът от страна на Хексамона е неудържим. А и завръщането на сер Мирски…

— Простете, сер Корженевски — прекъсна го Мирски. — Все още съм любопитен защо тя нарича историята ми „ужасна“.

— Ако може да ви се вярва, Пътят задушава нашата вселена като някаква змия — натърти Рам Кикура.

— Не точно. По-скоро създава непреодолими затруднения пред една изключително важна задача, с която са се нагърбили нашите потомци. Но никой от тях не би посмял да определи Пътя като „ужасен“. Те го смятат за чудо. Направо изумително е, че между звездите може да съществува подобна материална нишка, позволяваща да се осъществява връзка между различни светове и да постига толкова много! Подобни конструкции съществуват и в другите вселени, но нито една от тях не е сътворена от същества в толкова начален стадий на развитие. За нашите потомци Пътят е като египетските пирамиди или Стоунхендж за нашите прадеди. Ако зависеше само от тях, те щяха да го съхранят като паметник на човешкия гений. Но това е невъзможно. Пътят трябва да бъде разрушен — от този край.

Рам Кикура забрави за гнева си. На лицето й се четеше любопитство.

— Значи не ви интересуват нашите дребни политически боричкания, така ли? — попита го тя.

Мирски потропа нервно с пръсти по облегалката на креслото. Ланиер почти се забавляваше от ситуацията.

— Политиката… никога не е дребна работа за онези, които е оплела в мрежите си, А лично мен ме интересува само дотолкова, доколкото е в състояние да помогне за разрушаването на Пътя.

В този момент се появи и Карен и побърза да целуне Ланиер по бузата. Гари взе ръката й в своята и я стисна.

— Сер Корженевски? — обърна се той към Инженера. Нямаха много време за приказки.

— До шест седмици Пътят може да бъде отворен. Опасявам се обаче, че с разказа си сер Мирски дава много важен коз в ръцете на неогешелистите. Възелът вече гласува решение за отварянето. Никой не се съмнява какво ще последва — имам предвид, ако там наистина ни чакат джартите. Но освен войната, която е неизбежна, се откриват нови възможности за връзка и търговия с други светове. Обзалагам се, че в най-скоро време ще последва дъжд от молби за преференции в търговията с талситяните… Възстановим ли търговските си взаимоотношения с тях, за затваряне няма да става и дума. Талситяните са невероятно опитни търговци, а и това, което предлагат, се ползва с огромен интерес сред жителите, на Хексамона… Сер Олми?

— Дори надеритите нямат нищо против методите за продължаване на живота. До края на това десетилетие поне няколко милиона ще трябва да.се разделят с телата си и да се преселят в Градската памет… или да умрат. Надеритите, знаете, ненавиждат мисълта да обитават постоянно Градската памет. За тях Градската памет е нещо като геена, като ортодоксален ад.

— Всичко това ми звучи доста лицемерно — произнесе сухо Ланиер.

— И е точно така — потвърди Корженевски. — Научих, че в Градската памет съществували специални, наскоро сформирани изследователски комитети на неогешелисти, които изучавали възможността джартите все още да държат под контрол Пътя. Целта им е не толкова да възпрепятстват, колкото да забавят отварянето, докато бъдат създадени достатъчно мощни средства за защита — и дори за водене на настъпателни действия.

— Божичко! — възкликна Карен. — Значи ли това, че ни предстои нова война с джартите?

— Дори и оптимистите не се съмняват в това — рече Корженевски.

— Ами ако джартите ни очакват напълно подготвени? — попита Ланиер.

Корженевски направи кисела физиономия.

— Това е един от най-често спохождащите ме кошмари — особено в последно време. Разположил съм няколко частични в различни участъци на Градската памет, които следят хода на дебатите. Искам да съм в течение, в случай че ми наредят да взема участие в подготовката на отбраната…

— Но как ще се отбраняваме? — прекъсна го Карен.

— Е, това вече е тайна, при това строго секретна — заяви Корженевски. — Която ще стане обществено достояние веднага щом възникне необходимостта. Разполагаме с оръжия с невероятна мощ, складирани на различни места в Шишарк. Толкова мощни, че употребата им беше забранена дори в пределите на Пътя. Но нито един военен не би се отказал от подобни оръжия, предвид възможността някой ден да му послужат отново… Затова ги прибрахме в хранилища дълбоко в астероидните стени. Древни, но все още ефикасни, бих казал смъртоносни.

— Рам Кикура клатеше изумено глава.

— А ни беше казано…

— Всички политици лъжат — прекъсна я Мирски, — когато им е изгодно. Точно това очакват от тях хората,

— Оръжия? — повтори с пребледняло лице Ланиер.

— Запаси от последната воина, струпани в тайни хранилища — добави Олми.

— И от дълго ли са там? Били ли са, когато ние пристигнахме? — попита Ланиер.

Олми и Корженевски кимнаха. Рам Кикура следеше разговора с мрачна насмешка.

— Ами ако ние ги бяхме открили?… — Той не довърши въпроса.

— Нямаше да избегнете Смъртта — каза Корженевски. Сетне махна с ръка да сменят досадната тема. — Дори и джартите да държат Пътя под контрол, бихме могли да изградим предмостие. Мисля, че това беше военната формулировка.

— Освен ако не са се усъвършенствали повече от нас — подхвърли пресипнало Рам Кикура.

— Така е. Именно затова останах като съветник на Възела по военните въпроси. Въпреки че никак не ми харесваше тази длъжност. Затова пък имах достъп до най-различни сведения и разработки. Мисля, че проблемът сега е как да повлияем на колективния разум на Хексамона…

— Заобиколете Възела — посъветва ги Рам Кикура. — Обърнете се направо към гражданите, включително и земните жители.

— Без Земята мнозинството ще подкрепя отварянето

— рече Ланиер. — Извършихме пробно моделиране. Всъщност направи го сер Олми.

— А Земята защо я забравихте? Защото са твърде невежи, така ли? — подхвърли язвително Карен.

— Земята е като далечна провинция, която живее само със своите проблеми — отвърна Корженевски. — Но дори това не е оправдание. Мисля, че тях също ги засяга заплахата от война с джартите. Ето, сера Рам Кикура правилно посочи, че е възможно расата на джартите да ни е задминала далеч в техническо, а това означава и военно, отношение. Именно затова е необходимо абсолютно всички страни в Хексамона да вземат отношение.

— Деликатна история — намеси се Мирски, настанен удобно в едно от креслата. — Не смяташ ли, Гари?

Карен погледна учудено мъжа си. Ланиер също беше изненадан от неочакваната фамилиарност.

— Павел настоява Пътят да бъде разрушен.

— И ако това не стане? — попита Рам Кикура.

— Ще стане — отвърна Мирски. — По един или друг начин. Макар че лично аз не очаквах подобни затруднения. Но ако се проваля в мисията си, последиците може Да са катастрофални.

— Това заплаха ли е? — попита Рам Кикура.

— Не. Увереност.

— И колко катастрофални?

— Все още не зная. Не съм размишлявал по въпроса. А и сигурно няма да съм в състояние да схвана цялата им сложност в своята настояща материална форма.

— Твърде много проблеми — подхвърли Корженевски с нещастен вид. — Сер Мирски, когато историята ви стане достояние на всички, как мислите, колцина ще ви повярват и колко ще сметнат, че сте дегизиран провокатор на ортодоксалните надерити, опитващ се да ни свърже вовеки с окови за майката Земя?

— По-убедителен от това, което вече показах, не мога да бъда — разпери безпомощно ръце руснакът. — Не ми ли вярвате? — Той огледа присъстващите с вдигнати вежди.

Карен мълчеше объркано. Корженевски, Олми и Ланиер не се поколебаха да потвърдят, че му вярват. Рам Кикура го гледаше с известно съмнение,

— Тогава да обмислим тактиката си — предложи Ланиер. — Трябва да създадем достатъчно достоверна картина, която да бъде приета както от обикновените хора, така и от сенаторите. Рам Кикура ще поеме правната страна. Така ще ударим от две посоки.

— Мисля, че ще е най-добре, ако започна от Земята — заяви Рам Кикура. — След няколко дни има среща на Земния Хексамонов съвет. Преди това трябва да знам — каква част от историята е строго поверителна?

— Всичко — произнесе лаконично Корженевски. — Никой няма право да споделя информация с други хора, докато не бъде взето окончателно решение.

— Това също не е редно от юридическа гледна точка — отбеляза Рам Кикура. — Виждам, че неогешелистите вземат връх в политическия живот. Изненадана съм, че Фарен Силиом е готов да ги следва…

— Предпочита да се занимава лично с тях, вместо да ги остави на опонентите им — рече Ланиер.

Рам Кикура пиктира някакъв сложен, неразгадаем за Гари символ.

— Ще избягвам споменаването на оръжията. Инак могат да ме привлекат под отговорност за разгласяване на тайни, свързани с отбраната — а по тази част не съм експерт.

— Знаете ли, докато не обитавах това тяло и умът ми заемаше огромни пространства, все си мислех, че всички рационални хора ще се съгласят — рече Мирски. — Каква изненада — да си отново човек!

Ланиер се засмя,

— Отново с дървена глава, а?

— Въпросът не е в това — рече руснакът. — А във всичките тези интриги, уловки…

— Амин — прекъсна го Карен и погледна към Рам Кикура. — Хората си остават същите.