Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eternity, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ВЕЧНОСТ. 1996. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.30. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eternity, Greg BEAR]. Формат: 125×195 мм. Страници: 368. Цена: 140 лв.
История
- — Корекция
- — Оправяне на кавички
- — Добавяне
63.
Пътят
В онези редки моменти, когато не я подлагаха на изследване, разпити и всички онези необясними, странни и ужасни неща, които джартите вършеха с нея, Рита се опитваше да разбере всичко, което някога й бе казвала Патрикия. Отдавна вече бе осъзнала, че се е изправила пред стена, с каквато наместницата никога не беше се сблъсквала — стената на невежеството, с която се бяха заградили джартите. Какво всъщност правеха с нея? Сякаш бяха отделили мислите й от съзнанието и ги държаха в отделни килии. Не чувстваше истинското си тяло, или поне не вярваше вече да е свързана с него. Някои от илюзиите, които й представяха, бяха много убедителни, но тя се беше научила да не вярва на привидните реалности.
Къде съм?
Нямаше съмнение, че са я върнали обратно в Пътя, а също и че процесът, който бяха започнали на Гея, все още не е завършил. От това заключи, че не би могла да остане на родната планета, а и за тези, които я изследваха, беше по-удобно да я държат в близост до тялото й. Умът й можеше да бъде навсякъде. Не знаеше дали Тифон все още е един от онези, които се занимават с нея. Пък и това вече нямаше значение. Джартите, изглежда, бяха постигнали пълна взаимозаменяемост.
От време на време в процеса на изследването й връщаха част от спомените, изглежда, за да проверят какво ще направи с тях, или да открият онова, което им беше нужно.
Най-често я поставяха в различни социални ситуации, в които за участници служеха фантоми-хора. Отпърво тези фантоми не включваха нито един от познатите й в Александрия. Рита участваше охотно в сцените, докато не разкри, че са фалшиви, но дори тогава част от нея позволяваше да бъде излъгана, докато друга се отдръпваше и следеше всичко със скептичен поглед.
А после започнаха срещите с Патрикия. Разиграваха една и съща сцена, отново и отново. Караха я да извиква в паметта си и най-малките подробности и да ги преглежда отново, под най-различни ъгли, а джартите я наблюдаваха.
Когато и това приключи, я върнаха отново в Александрия, в кратките месеци, през които беше студентка. Беше се записала за часовете по математика и инженерство, където дидаскалос бе Деметриос. Нямаше представа дали в сцената участва истинският Деметриос, или това е само поредната фалшификация, както смяташе по-скептичната част от съзнанието й.
Всичко наоколо изглеждаше толкова истинско, че не след дълго Рита си позволи да се отпусне. Замлъкна дори постоянно нашепващият скептичен глас. Малко преди да изчезне, той отправи към нея прощалното си предупреждение:
„Най-сетне преодоляха и последната ти защита.“
А след това Александрия стана съвсем истинска, макар и на моменти обрисувана в щрихи.
Не помнеше нищо-за пътешествието из степта.
Рита успя да спечели повечето от академичните сражения. Деметриос проявяваше към нея интерес, далеч надхвърлящ обичайното внимание на преподавател към някой даровит ученик. Свързваше ги нещо общо, което никой от тях не можеше да определи.
Дните минаваха, дойде зимата, суха и хладна, и както обикновено двамата решиха да слязат с лодка надолу по Мареотис, По пътя Деметриос й призна, че я е научил на всичко, което знае, извън политическите познания:
— За последното не те биваше особено — рече й той. Тя не възрази: открай време смяташе, че честността струва повече от всякаква политика, и побърза да му го каже.
— Не и в Александрия — възрази той. — Особено за внучката на наместницата Патрикия.
Докато се плъзгаха надолу по равната повърхност на реката, Рита се мъчеше да си спомни нещо много важно, което непрестанно й убягваше. А може би просто беше притеснена от вниманието на Деметриос. Разбира се, че й беше приятно — Деметриос беше привлекателен мъж, но все пак като че ли имаше още нещо… дали не беше срещата с царицата? За кога ли е насрочена?
— Не зная кога ще бъде срещата ми с Клеопатра — произнесе тя с надежда да научи повече. Деметриос се засмя.
— Баща ти ли я уреди?
— Така мисля.
— Иска да измести библиофилакса.
— Не мисля, че това е причината… просто всеки, който иска аудиенция при царицата, трябва да чака дълго.
— Съвсем оправдано. Тя е доста заета.
Рита притисна бузите си с длани. Имаше чувството, че не са съвсем материални.
— Искам да се върна на брега — рече тя. — Не ми е добре.
Едва в този момент дълго и грижливо подготвяната илюзия започна да се разпада. Грешката не беше в нейните похитители, по-скоро нещо в психиката на Рита не бе наред. Чувстваше се все по-объркана, невъзможно й бе да въведе какъвто и да било ред в мислите си.
Минаваха дни. Тя продължаваше следването, а нощем потъваше в сън, който по-скоро наподобяваше пропадане в бездна.
Понякога сънуваше едно малко момиче, което чука на вратата на баба си. Кое беше това момиче, позволило си да отнема от скъпоценното време на Патрикия? После момичето изчезна, но тропай ето по вратата остана — кухо, изпълнено с отчаяние.
Патрикия така и не позволи на момичето да влезе. Затова пък Рита най-сетне бе допусната на аудиенция при царицата. Когато влезе в личните й покои, се оказа, че в един от ъглите стои Орезиас и чете някакъв плътен дебел пергаментов свитък. На стената бяха изрисувани сцени от погребението на Джамал Атта.
А след това някакъв едър червенокос келт я въведе в най-свещеното място — будоара на царицата — тясно помещение с каменни стени, закрити от плътни завеси. Рита погледна озадачено келта и промърмори смутено.
— Струва ми се, че знам името ти.
— Влизай — рече й той. — Името ми няма значение. Влизай при царицата.
Царицата беше болна, това си личеше веднага. Лежеше в просторно легло с балдахин, завита с кожи от непознати животни, осветена от няколко позлатени лампи. Беше стара, много стара, отслабнала, с бяла коса, облечена в черна нощница. Рита спря до леглото и царицата втренчи уморените си очи в нея.
— Ти не си Клеопатра — рече Рита. Царицата не отговори, само я гледаше.
— Искам да говоря с Клеопатра. Рита се обърна и забеляза Луготорикс — едва сега си спомни името му — застанал недалеч от нея.
— Сбъркала съм мястото — каза му тя.
— Така е с всички ни — отвърна келтът. — Спомни си! Опитвам се да ти помогна, да те направя силна! Спомни си!
От тъмния ъгъл излеае Тифон, все още с подпухнало от боя лице и големи, мъдри, всезнаещи, човешки очи.
— Сега вече ти е позволено да си спомниш — рече й той.