Грег Беър
Вечност (69)

67.

Между

Работата в Шишарк беше привършена. Дойде време да се отправят по невидимите подпространствени канали към местата, където се съобщаваха отделните светове. Ланиер бе изгубил всякаква представа за време и нищо чудно, след като за своите близки и приятели той вече беше мъртъв. Но все още мислеше, все още помнеше и умът му продължаваше да функционира в нематериалната матрица, изградена и поддържана от Павел Мирски.

Мъртъв ли съм? — попита го гой.

Да. Разбира се.

Но къде е забравата?

Нима предпочиташ забрава? Затова ли, смяташ, са всички усилия?

Не…

Времето ни тук изтече. Чакат ни важни решения… Трябва да изберем пътя за дома,

Ланиер имаше странното желание да се разсмее. Каза го на Мирски.

Учуден си, нали? Такава свобода. Та бихме могли да се върнем така, както ще го стори Ри Ою. Или по друг, много по-заобиколен път.

И той описа на Ланиер къде ще ги отведе вторият път и какво ще видят.

Откъснат от реалността на единствения живот, който беше познавал, и преминал в тайнствения и загадъчен свят между, Ланиер поглъщаше с интерес информацията на Мирски. И двата маршрута му изглеждаха еднакво приемливи… Но вторият беше по-интересен. Никога не беше си представял нещата, които Мирски му обещаваше да види. Абсолютна и безгранична свобода, пътешествие отвъд всички пътешествия… при това със строго определена цел.

Последният Разум се нуждае от множество наблюдатели по пътя, който ще преминем, както и от постоянен приток на сведения. Ние ще осигурим този приток — от началото до края,

Няма ли да потеглим оттук? — Попита Ланиер.

Не. Връщаме се в началото. В края на краищата след като си свършихме работата, ние сме само наблюдатели, а не действащи лица. Информацията, която ни предстои да събираме, ням.а да предизвика никакви последствия върху времената, откъдето ще го вършим.

Мислите на Ланиер придобиха неочаквана яснота и той почувства, че е завладян от странна смесица между обич, носталгия и чувство за дълг.

Все още не съм прекъснал връзката си със съвременността.

Мирски потвърди тази догадка.

Не е ли време да се сбогуваме? — предложи той. — Съвсем за кратко. С всички, които обичаме.

За последен път?

Не е задължително… само за дългото време, през което няма да сме заедно.

Пак не те разбирам.

След като имаме свобода, значи можем да си позволим и някои привилегии! С кого смяташ да се сбогуваш?

Трябва да открия Карен.

А аз — Гарабедян. Какво ще кажеш, ако се срещнем след… няколко секунди?

Ланиер отново бе завладян от желанието да се разсмее.

Готово. След няколко секунди. Колкото и да ни отнемат те.

И двамата се понесоха през подпространствените канали, запазени за съобщения между всички миниатюрни частици във време-пространството.

Карен крачеше в компанията на трима земни сенатори по прясно боядисаната улица на Мелбърнския лагер.

— И на това му викат лагер — възмущаваше се сенаторът от Южна Австралия. — За мен пък е дворец. Нашите сънародници могат само да мечтаят…

Карен бе слушала подобни реплики цяла сутрин и вече беше започнало да й омръзва. Изглежда, й предстоеше дълъг и уморителен ден, през който още много пъти щяха да й напомнят, че е по-близо до маймуната, отколкото са жителите на астероида.

Тя спря, почувствала неясно изтръпване на коленете. Изведнъж я обгърна някаква странна вълна от любов, радост и възторг — радостта беше заради дългите години, които бе преживяла с любимия си съпруг. Заради онова, което бяха постигнали заедно.

Може и да не сме създадени идеални, но вършехме онова, което ни бе по силите.

— Гари — прошепна тя. Почти усещаше присъствието му, струваше й се, че се е сляла с него. „Не сега — прошепна някаква част от нея. — Не се отпускай пред тези чужди, непознати хора.“ Но усещането не я напускаше и тя протегна ръце, сякаш за да го прегърне.

Сенаторът от Южна Австралия спря и я погледна озадачено.

— Какво ви е?

— Чувствам го. Наистина е той, не си въобразявам. — Тя затвори очи и бавно отпусна ръце. — Чувствам го.

— Наскоро изгуби съпруга си — побърза да съобщи на останалите сенаторът от Нова Зеландия. — Преживя го много тежко.

Заслушана в познатия глас, Карен дори не ги чуваше. Винаги сме били добър екип.

— Обичам те — прошепна тя. „Не си отивай. Къде си? Наистина ли си ти?“ Отново протегна ръце и прегърна въздуха. За един съвсем кратък миг й се стори, че докосва пръстите му.

Чакат те още толкова много изненади — чу го да казва и след това докосването му изчезна и той сякаш се стопи в безкрайната далечина,

Тя отвори очи и втренчи поглед в изненаданите лица на спътниците си.

— Моят мъж… — опита се да им обясни с разтреперан глас. — Гари.

Отведоха я на една малка поляна между сградите.

— Нищо ми няма — уверяваше ги Карен. — Оставете ме да поседя. — Тя се огледа. Бе заобиколена от причудливи дръвчета и странни, изящно оформени къщи. Изведнъж й се стори, че се е върнала десетки години назад в миналото и че отново е на Шишарк, във Втора кухина, преди за първи път да се срещне с Гари. Преди началото…

Потрепери и въздъхна. Главата й най-сетне започваше Да се прояснява. Но срещата беше толкова реална и истинска, уверена беше, че не е халюцинация, макар че се съмняваше, че ще съумее да убеди в това и околните.

— Нищо ми няма. Наистина. Вече съм добре.