Грег Беър
Вечност (50)

48.

Земята

 

— Беше ли тук Павел Мирски? — попита Ланиер, когато Карен се върна.

Тя спря, погледна го изненадано и отвърна малко раздразнено:

— Не. Пак си сънувал.

Той преглътна и кимна. Сигурно беше права.

— Колко дълго спах?

— Не беше сън — рече тя. — Бяха те подложили на реинтеграция. Преди два дни въведоха последните възстановяващи микроби в кръвта ти. Почти си беше отишъл… Той протегна ръце и ги завъртя в масажиращото поле. Преди около два месеца,

— Виж ти.

— Стана, както си седеше на верандата. Бях съвсем близо до теб. Ти… се надигна и падна до креслото. — Тя поклати бавно глава. — Понякога те мразя. Понякога…

— Нямах представа, че ще се случи — прекъсна я той.

— Ами баща ти?

— Аз не съм той.

— Държеше се така, сякаш искаш да умреш,

— Може и да съм искал. По не можех да те загубя.

— Искал си да дойда с теб, така ли? Не съм готова за това.

— Зная.

— Изглеждаш достатъчно стар, за да си мой баща.

— Благодаря.

Тя хвана брадичката му с пръсти и внимателно я за въртя, после докосна подутината в основата на тила.

— Поставиха ти временен имплантат. Можеш да го премахнеш по-късно — стига да пожелаеш. Поне засега Хексамонът се грижи за теб.

— Защо? Те ме излъгаха… — Той опипа подутината.

Това било значи. „Яд ме е… страшно ме е яд.“

— Хексамонът те иска жив. Сенатор Рас Мишини временният управител на Нова Зеландия… той нареди да те съживят на всяка цена и да ти сложат имплантат въпреки нежеланието ти. Ти си герой. Гари. Какво ще помислят земните жители, ако умреш?

— И ти им позволи?

— Научих по-късно. Не ми дадоха възможност да избирам. — Гласът й лекичко трепереше. — Казах им какво е желанието ти. Те се съгласиха с мен, но после пристигна Рас Мишини… уж само на посещение… — Тя обърса влажната си буза. — И нареди да ти поставят имплантат. Каза, че трябвало да остане, докато премине кризата.

Ланиер отпусна глава и затвори очи.

— Прощавай — рече той.

— Аз мислех, че си мъртъв. Мислех, че никога вече няма… че ние…

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Стига… успокой се. Наистина се държах като егоист.

— Не, ти си човек с принципи. Аз те уважавам, но се боях за себе си.

— Човекът с принципи също може да бъде егоист — възрази Ланиер.

Тя поклати глава и стисна ръката му.

— Ти ме караше да се чувствам виновна. След всичко, което направихме на Земята… сякаш се готвех да й изневеря.

Гари погледна през прозореца. Навън беше нощ.

— Как върви животът? — попита той.

— Мисля, че не ни казват всичко. Скоро ще се свържат с Пътя.

Гари направи опит да се надигне от леглото, но откри, че е твърде слаб.

— Трябва да говоря с този твой чиновник — заяви той.

— Щом съм толкова важен, че да ме запазят жив, сигурно ще се съгласи дя се срещне с мен.

— Той не иска да говори с нас. Въобще не говори, Толкова е надут. Гари, боя се, че започвам да ги мразя.

„Какъв шок е било всичко за тях — мислеше си Гари, седнал на терасата и увит с чаршафи, въпреки че въздухът бе топъл. Лято. Земята неизменно следваше своите сезони, разорана, изпълнена с нещастие, красива и грозна. — Какъв шок! Да напуснат своя великолепно устроен, рационален свят на Пътя и да се спуснат тук като ангели на посещение в далечното минало.“ Той вдигна бележника и прегледа записките си върху миниатюрния екран. Едно-две неща го подразниха и той побърза да ги изтрие.

„Те не се нуждаят от нас — продължи да пише Гари. — Всичко, което им е нужно, е на Камъка — в Шишарк — и когато отворят Пътя, те отново ще притежават повече, отколкото им трябва.“

— Ако не и повече, отколкото са в състояние да контролират — промърмори той, докато треперещите му пръсти бягаха по клавишите.

Ланиер бе решил, че е дошло времето да напише за всичко, което е преживял. Щом са намислили да го държат встрани от сцената на историята, тогава ще съхрани поне онова, което вече е видял. След реконструкцията паметта му се беше изострила и в началото това почти го дразнеше. Но поне имаше работа и така времето минаваше незабелязано. Може би записките му щяха да заинтригуват някои от хората с влияние. Ако вече не го бяха забравили.

„Какъв ли шок — започна отначало той — е било за тях да открият, че миналото е пълно с хора, които не знаят нищо за психологическата медицина, хора с изтерзани, уродливи и дори извратени умове, рожби на своето време и на обстоятелствата, също като техните изтерзани и уродливи тела — прегърбени, грозни, повехнали, вкопчили пръсти в своите разпарцаливени личности, издигнали в култ малките си желания и болестите, уплашени от възможността да бъдат подложени на някакви непознати и стандартни медицински процедури, след които всички ще станат напълно еднакви. Хора, твърде невежи, за да видят, че има и други, нормални начини на мислене, съвсем различни от техния собствен мироглед. Свободата се корени в контрола и промяната — ето за какво си е давал сметка новосъздаденият Земен Хексамон, но каква непосилна задача! Наоколо само лъжа и измама, интриги и недоволство и постоянна борба с наследството от Смъртта, както и с причините за световната катастрофа. Всички ние, участниците в нея, бяхме като прекършени гребла и само Хексамонът виждаше ясно какво трябва да се направи…“

И какво е то? Да се върнат добрите стари дни? Онзи свят, който те познаваха толкова по-добре от нас? Старите идеали и философии? Решението за Разделянето беше твърде прибързано, също както сега беше решението за отварянето. Тъмни петна в иначе гладката история на Хексамона. Пукнатини върху лъскавата повърхност.

Карен беше казала, че сега ги ненавижда, Ланиер не споделяше чувствата й — въпреки гнева и отчаянието си той все още им се възхищаваше. Защото най-сетне бе видял онова, което десетилетия наред пропускаше или не желаеше да признае — че и те, също като него, са хора, способни на грешки.

Някакво движение привлече зареяния му зад прозореца поглед. Блестяща точка, която бавно се спускаше към хълмовете и скоро се изгуби зад тях. Гари погледна часовника.

— Карен — повика я той. — Идват.

— Доставки? — попита тя. Тъкмо бе излязла с подноса.

— Предполагам.

— Колко мило. Дано поне този път измъкнем някоя новина.

Малката совалка излетя над дърветата и се спусна върху покрития със свежа трева двор. Сблъсъкът бе омекотен от автоматично задействаното тракционно поле. През люка в носа й се показа млад хомоморф неогешелист. Никога досега не го бяха виждали. Ланиер събра чаршафите, преметна ги на облегалката и се надигна, все още с бележник в ръка, за да го посрещне.

— Здравейте — провикна се младежът. В държането му имаше нещо странно познато. — Казвам се Тапи Рам Олми. — Сер Ланиер?

— Здравей — отвърна Ланиер. — Това е жена ми, Карен.

Младежът се усмихна.

— Донесох ви разни неща. — Тапи се огледа и каза малко смутено: — Простете неловкостта ми. Аз съм новороден. Само преди три месеца преминах тестовете за отелесяване. Истинският свят е толкова… ярък.

— Защо не влезете? — предложи Карен.

— Благодаря. — Той изкачи стълбите на терасата, извади малка сребриста пръчица от джоба си и прокара пръст по светещата зелена линия от едната й страна. — Къщата ви не се наблюдава. Само околността.

— Изглежда, не ги интересува какво си говорим — обясни Карен.

— Е, това е чудесно. Нося ви пакет от татко.

— Вие сте синът на Олми и Сули Рам Кикура, нали? — попита Ланиер.

— Точно така. Но сега мама е в изолация. Надявам се скоро да я освободят. Те се боят от нея. Баща ми се крие, но не защото го търсят… Честно казано, не зная защо се крие. Той ми нареди да ви снабдя с изчерпателен доклад за всичко, което става в Шишарк. Да си призная, това може да ми създаде сериозни проблеми. Но аз, също като него, съм готов да жертвам кариерата си. — Тапи подаде на Ланиер няколко запаметяващи блока — от стария модел. — Няма пикти, само текст. Баща ми е превел графичната реч там, където я има. Мога да ви предам накратко…

— Но моля те, седни — покани го Ланиер. Рам Олми седна и сложи ръце в скута си.

— Тази нощ Инженерът възнамерява да създаде няколко виртуални вселени. Те ще му послужат да „улови“ прекъснатия край на Пътя. Мисля, че страничните ефекти от опита ще се наблюдават дори тук долу. Картината ще е доста впечатляваща.

Ланиер кимна. Отдавна бе престанал да се удивлява на подобни неща.

— Защитните установки са монтирани. Не са проведени пълни изпитания. Аз съм в една от групите, отговарящи за това.

— Успех тогава.

— Разбирам иронията ви, сер Ланиер. Ако всичко върви добре, връзката с Пътя ще бъде възстановена до една седмица и първото пробно отваряне ще бъде след две седмици.

— Исторически момент.

Ланиер все още беше прав. Карен стоеше зад него. Рам Олми вдигна очи към тях и на лицето му се изписа смущение. „Като млад жребец е“ — помисли си Ланиер.

— Нося ви също съобщение от Конрад Корженевски — рече Тапи. — Сер Мирски е изчезнал безследно. Инженерът ми заръча да ви кажа: „Призракът избяга“.

Ланиер кимна.

— Да седнем — предложи той на Карен. — Безпокоим момчето. Баща ти всъщност защо се крие?

— Мисля, че по този начин иска да изрази някакво неодобрение. Ние всички сме крайно загрижени заради наложената ви принудителна изолация. Не съм чувал някой от колегите ми в отбранителната секция да одобрява начина, по който се отнасят със Земята…

— Но разбирате необходимостта от това — подхвърли Карен.

Рам Олми я огледа с ясните си спокойни очи.

— Не. Лично аз не разбирам. Извънредният закон дава подобни пълномощия на Възела и президента. Те вземат решенията. Неподчинението се наказва с незабавно обезтелесяване и прехвърляне в Градската памет. Лично за мен това би означавало да се върна там, откъдето току-що излязох.

— Как се озова на тази работа?

— Просто помолих да бъда включен в групата. Никой не възрази — не съм неблагонадежден. Нали ви обясних, че не зная защо баща ми се крие. Не зная да е нарушавал някакъв закон. Никой не може да те принуди насила да приемеш команден пост. Това е просто смешно.

— А Корженевски доброволно ли сътрудничи? — попита Карен.

— Не зная какви са мотивите му. Понякога е толкова странен и неразбираем. Чух, че се справял чудесно. Лично аз не съм се виждал с него, получих съобщението от негов частичен.

— Все пак благодарим за жеста — кимна Ланиер.

— Удоволствието беше изцяло мое, Освен това исках да ви кажа… — Той се изправи. — Май е време да си вървя. Припасите вече са разтоварени. Искам да знаете, че когато всичко свърши и астероидът отново бъде свързан с Пътя, Хексамонът смята да насочи всички усилия, за да довърши започнатото на Земята. Очаквам с нетърпение този момент, защото смятам да се включа с всички сили в някой от проектите, които ще ви възложат да ръководите. И на двамата. За мен ще бъде чест да работя с вас, а сигурен съм, че майка ми и баща ми ще се почувстват горди от подобно решение.

Ланиер бавно поклати глава.

— Това никога няма да свърши — рече той. — Не и по начина, по който си го представя Хексамонът,

— За предупреждението на Мирски ли говорите? — попита Рам Олми.

— И за него. Както и за потъпканото доверие. Доста неща ще трябва да закърпва Хексамонът. Рам Олми въздъхна.

— Всички слушахме съобщението на Мирски. Не зная какво да мисля за него. Специалният комитет на Възела го смята за фалшификация.

— Мирски не беше фалшификация — отвърна Ланиер, малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Той беше тук и успя да убеди Инженера, баща ти и майка ти в своята правота. Предупреждението му е съвсем сериозно.

— А къде е сега, сер?

— Не зная — сви рамене Ланиер.

— За мен ще е интересно да се срещна с него — ако се върне.

— Ако се върне. Ами ако вместо него се появи някой по-могъщ? — Ланиер се надигна и махна развълнувано с ръка. — Благодаря ти, че ни посети. Кажи на всички, които ги интересува, че сме добре. И че никой от нас не е променил становището си. Кажи го и на твоите началници.

— Да, сер. Ако имам възможност. — Тапи благодари на Карен за гостоприемството и се сбогува.

Двамата го изпратиха до верандата и проследиха излитането на совалката.

— Приятно момче — промърмори Ланиер, когато сребристото й тяло се изгуби в небето. — Но и той е с тях. С цялото си сърце и душа.

— Син на баща си — и на майка си — отвърна Карен.

Ланиер я целуна по челото.

— Какво ли представление ни е подготвил тази вечер старият магьосник? — рече той и погледна към небето.

— Ще донеса одеяла — досети се Карен. Ланиер не я чу, беше потънал в мисли. Скоро Корженевски — и може би частица от Патриша Васкес заедно с него — отново щяха да започнат своята странна игра с духовете на вселената. Карен се върна и опъна одеялото на тревата.

— Нищо няма да пропусна — каза тя. — Може и да са гадни копелета, но са невероятно умни. Ланиер кимна и я хвана за ръката.

— Обичам те — рече той и почувства, че очите му се изпълват със сълзи.

Тя само опря глава на рамото му.

Рано на следващата сутрин Ланиер написа в бележника си: „Видяхме осветената част на Шишарк, ниско на северозапад, обгърната от слабо сияние. Нощта бе топла и старите кокали не се обаждаха, умът ми бе съвсем ясен, спомените ми — все така изумително чисти. Карен лежеше до мен. Сигурно бяхме единствените хора на Земята, предупредени за събитието.

Толкова много им дължим на тези непоколебими ангели и наши далечни потомци. Докато гледах към Шишарк почувствах, че на гърлото ми е заседнала буца. Аз се боя за тях. Ами ако сбъркат и се самоунищожат? Какво ли са решили да предприемат боговете на Мирски от края на времето? И къде са сега?

Внезапно от Камъка бликнаха безброй ослепително ярки лъчи, пресякоха в миг три четвърти от небосвода и достигнаха десетки хиляди километри в космоса, заобикалящ Земята. Не зная какво бяха, защото лазерните лъчи щяха да се отразят в срещнатия прах, а в пространството край нас има толкова много прахообразни частици. Седяхме и гледахме, невежи като диваци. Светлинните стълбове угаснаха също толкова неочаквано, колкото се бяха появили, и за известно време се виждаха само звездите и Камъкът — по-ярък, преместен с още няколко градуса на северозапад. Помислих, че с това представлението на Корженевски за тази вечер е приключило.

Ала изведнъж Камъкът се превърна в епицентър на мощно виолетово-синьо сияние, което закри небето като завеса и за не повече от секунда се разпростря от единия хоризонт до другия. Вътре в завесата проблясваха неясни червеникави петна, наподобяващи сърпове на луни. Сетне завесата се покри с множество цепнатини, като старо парче плат, попаднало в средата на буен поток. На мястото й остана гигантска уродлива медуза с безброй пипала, толкова грозна и същевременно изпълнена с живот, че неволно извърнах глава. Присъствах на някакво неестествено раждане, на велико тайнство, когато законите на вселената се подчиняват на други, по-силни закони.

После небето потъмня и отново се върнаха звездите — ярки и красиви, сякаш необезпокоявани. Каквото и да се е случило по-нататък, ние не можахме да го видим.“