Грег Беър
Вечност (16)

14.

Гея

Вечерта на четвъртия ден от пребиваването й в Александрия, след седем часа безуспешни опити да се ориентира из лабиринта от сгради, лекционни зали и учебни стаи, Рита се прибра в квартирата си и докато дъвчеше поредното непознато и лишено от всякакъв вкус ядене, си позволи за първи път, откакто пристигна, да я завладее носталгия и тъга. След като си поплака няколко минути, тя седна в леглото и се зае да обмисля положението си.

До момента нямаше никаква вест от Клеопатра. Не беше се срещнала и с механикос Деметриос, човекът, когото бе посочила за свой дидаскалос. При един от разговорите им Ялос беше подхвърлила, че според правилника трябва да се запознае със своя дидаскалос в срок от една седмица след пристигането си тук, в противен случай губи възможността да започне обучение при него. Чувстваше се объркана и дори малко уплашена. Беше си уговорила среща с Деметриос още седмица преди да потегли от Родос, но вече няколко дни секретарят в западното крило на Музейона отвръщаше на запитванията й с едно и също обяснение: „3амина на конференция в Крит. Ще се върне до един месец.“

Отчуждението беше по-лошо дори от самотата и оскърбеното достойнство. Никой не я познаваше, никой не се интересуваше от нея. Жените — с изключение на Ялос — демонстративно я отбягваха. Що се отнася до последната, тя се държеше с Рита като с простодушна. селянка, която непрестанно се нуждае от помощ и съвет. Социалното й положение беше загадка както за нея, така и за околните. От една страна, тя бе „островно момиче“, сиреч идеше от провинцията, от друга пък — произхождаше от знатно семейство, с което се превръщаше в благоприятен обект за всевъзможни клюки. На първо място сред тях естествено беше поставена „връзката“ й с нейния „островен любовник“ — келта.

Последното беше породено единствено от завист. Липсваше й свободата. Не можеше да напусне Музейона и да се скита на воля из улиците на Александрия, защото знаеше какво може да се случи с едно „островно момиче“ навън. Би могла, разбира се, да повика мрачния навъсен келт, но това само щеше да опорочи разходката.

Не беше виждала океана от деня, когато напуснаха пристанището.

Рита тъгуваше по Род ос, по веселия смях на вълните или грохота на прибоя след поредната отминала буря, по прашния мирис на маслинените дръвчета и игривите облачета в синьото небе. Но това, което най-много й липсваше, беше компанията на приятелите й — простовати, лекомислени и безгрижни.

Може би наистина беше само едно „островно момиче“.

Рита въздъхна, отвори очи, извади електронния тевкос, останал й в наследство от Патрикия, и започна да прелиства съдържанието. Изведнъж си спомни къде се намира и на какви рискове е изложена, затъмни екрана и провери дали вратата е затворена. Нито веднъж от пристигането си не беше пускала някое от музикалните кубчета — опасяваше се, че последствията могат да бъдат крайно неприятни. Не беше изключено дори администрацията на Музейона да конфискува Инструментите. Или да я обвинят в нарушаване на вътрешния ред — кой знае?

Рита ненавиждаше този мрачен, неразбираем и чужд Музейон с неговите древни, наподобяващи лабиринти коридори…

Чувстваше се изолирана сред студентското множество, събрано тук от целия цивилизован свят. За своя изненада беше забелязала, че някои младежи носят странни кожени дрехи, с каквито се обличаха жителите на Неа Каркедон. Това бяха деца на заклетите врагове на Ойкумения. Каква странна и перверзна прищявка на дипломацията беше позволила да пристигнат в Александрия? Имаше също така и студенти с одеждите на латинските племена. Не че изпитваше някаква лична ненавист към едните и другите — Родос бе твърде отдалечен от всичко това, а и заниманията й в областта на историята я бяха научили да гледа на конфликтите между народите по друг начин.

Рита спусна завесата на прозореца и се настани в леглото. Кой знае защо, й се стори, че това е най-безопасното място в квартирата. Отново включи екрана и прегледа съдържанието. Беше чела и препрочитала всичките двеста и седем книги, съдържащи се в паметта.

Този път погледът й се спря върху едно непознато заглавие. Готова бе да се закълне, че го вижда за пръв път. Носеше простичкото название: „ПРОЧЕТИ МЕ СЕГА“. Тя го повика на екрана.

Индексът в началото на документа я осведоми, че дължината му е триста страници — около сто хиляди думи, освен това беше написан на елински, а не на английски, както книгите в паметта. Тя премести курсора до следващия ред след описанието и попадна на ограничителна заповед: „Съдържанието на документа да не се показва на екрана преди 4/25/49“.

От тази дата бяха минали само два дни.

Рита удари клавиша и извика първа страница.

Скъпа внучке,

Ти носиш името на моята майка. Дали ще се сбъдне мечтата ми един ден да я срещнеш? Сигурно като малка си ме смятала за побъркана старица, но все си мисля, че ме обичаше. Ето че сега пак ще можем, да разговаряме с помощта на това, което държиш в ръцете си. Някои казват, че да умреш значи да си отидеш у дома, но аз едва ли ще попадна там.

Представи си света, за който ти разказвах и където са написани всички книги, които ти дадох да прочетеш. Ти си моя внучка, ние сме от една плът и кръв и искам да запомниш нещо, което смятам за много важно. Този свят не е измислен. Всичко е вярно — до последната дума. Мястото, наречено Земя, наистина съществува. Не съм се появила от небесата.

Имаше моменти, когато този ком-панел и блоковете, взети по чиста случайност, бяха единственото, което поддържаше вярата ми в моята собствена история. Но на този свят всички неща са свързани помежду си, дори толкова отдалечени места като моята Земя и твоята Гея. Дойде време ти да продължиш търсенето на онова, което аз не успях да открия. Мечтата ми може. да се окаже съдбоносно важна както за теб, така и за Гея. Ако наистина има врата, все някога ще бъде отворена — сигурна съм. На, няколко пъти ключицата долавяше появата й, но тя изчезваше почти веднага, като пустинните демони. Кой ли се надсмиваше над една изтощена старица?

От време на време, в предварително определени дни, ще намираш по нещо за четене от мен — все едно че разгръщаш навит пергаментов свитък. Така с времето ще научаваш все нови и интересни неща.

Колкото и да се опитваше, не можа да принуди машината да й покаже останалата част от съдържанието на документа. Накрая се отказа, изключи компанела и притисна слепоочията си с юмруци. Никога нямаше да се освободи от Патрикия. Животът й беше неразривно свързан с наместницата.

Но ако наистина вратата съществуваше…

Сигурно съществуваше! Иначе откъде щяха да се вземат всички тези чудновати предмети и стотиците книги за един въображаем свят?

Ако я имаше вратата, значи отговорността, която й предстоеше да понесе на плещите си, щеше да е много по-голяма, отколкото тази на Патрикия. Съдбата на цяла Гея можеше да се окаже в ръцете на Рита.

Едва сега започна да си дава сметка какво би означавала вратата за нейния свят. И не всичко, което си представяше, беше приятно. Тя щеше да донесе промени, огромни промени…