Грег Беър
Вечност (53)

51.

Усъвършенствана Гея

Рита продължаваше да се чувства като затворено в клетка зверче. Вече не искаше да знае истината. Носеше се право към Родос, където щеше да се сблъска с нея — в цялата й страшна откровеност. Беше затворена в сферата с едно пребито и смачкано до неузнаваемост чудовище, което по-скоро наподобяваше счупена кукла, отколкото човешко същество. Чу го да се изправя зад нея, но не посмя да се обърне. Затвори очи, стиснала с побелели пръсти перилата, сетне ги отвори наново, като си повтаряше; „Нали това искаше да видиш? Гледай сега.“

Отдавна беше изчерпала всичките си резерви от сила и търпение. Помъчи се да проговори, но от гърлото й се изтръгна само дрезгав стон. Главата й се люшна безпомощно, тя напрегна мускули и бавно се изправи, почти увиснала на перилата.

Точно под нея се виждаше търговското пристанище на Родос и дългата тясна земна ивица, която го свързваше с Камбисийската крепост, в чието подножие се гушеше военното пристанище. Самият град Родос бе изчезнал и на негово място се виждаше подравнено кафяво петно.

— Къде е? — прецеди през зъби тя.

Навсякъде из острова стърчаха познатите вече каменни колони с позлатени шапки. Приличаха на огромни кошмарни видения.

— Защо? — проплака тя, — За какво са?

Тифон проговори, но нищо не се разбираше. Тя не посмя да го погледне. Не беше той — а то.

Слънцето залязваше право зад тях. Сферата направи широк кръг и се спусна точно към мястото, където някога се издигаше тяхната къща — къщата на Патрикия. Стори й се, че къщата все още е там — и наистина се оказа права, само дето беше заобиколена с някаква метална ограда.

— Тук наблизо е и храмът — осведоми я Тифон. Гласът му и шумът от стъпките в тясното пространство предизвикаха вълна от тръпки по гърба й: имаше неща по-страшни и от смъртта и едно от тях бе да подчиниш волята си на тези чудовища. Тя избърса припряно лицето си, извърна се и впери поглед в придружителя.

— Защо сте ги запазили?

— Защото значат нещо за вас — отвърна Тифон. Пресегна се и намести с ръка сплескания връх на главата си. Рита преглътна, сдържайки с мъка желанието да повърне. Беше й останало само едно нещо, за което все още можеше да се държи, и това бе собственото й достойнство.

— Целият този свят значи нещо за мен — произнесе тя. — Искам да го върнете такъв, какъвто беше.

Тифон изхърка нещо, сетне речта му стана съвсем ясна и разбираема.

— Невъзможно. Вече надхвърлихме определения енергиен лимит. Твоят свят не е безполезен, нито е унищожен. Той е превърнат в музей и всеки, който желае да изучава историята на Гея, може да дойде тук и да го стори. А междувременно ще служи и за лагер, където да се отглеждат и възпитават млади попълнения.

— Всички мои сънародници ли са избити?

— Всъщност мъртвите са съвсем малко. Трябва да отбележа, че ако не бяхме пристигнали навреме, броят на жертвите щеше да е много по-голям. Повечето от тях сега са в хранилищата. Уверен съм, че не се чувстват нещастни. Някои от моите съзнания също са живели там и спомените им са доста приятни. За разлика от смъртта, хранилището не е окончателно, а само временно убежище.

Тя поклати глава, изтръпнала от ужас, изгубила желание да слуша повече.

— Къде са моите спътници? Нали каза, че ще ги прехвърлиш тук?

— Те са тук. — Сферата пресече просторната градина на Патрикия. Дръвчетата бяха разцъфнали. Приближаваха се към къщата, а от другата й страна Рита забеляза още няколко сфери — в едната беше Деметриос, във втората Луготорикс, а в третата — Орезиас. Всеки имаше придружител.

Луготорикс стоеше неподвижно, скръстил ръце и стиснал здраво очи. Тифон мълчеше. Сферите започнаха да кръжат една около друга в градината. Луготорикс, изглежда, долови присъствието й, защото внезапно отвори очи, погледна право към нея и на лицето му се изписа радост и облекчение. Деметриос само кимна, избягвайки да срещне погледа й. Орезиас сякаш нямаше сили да вдигне глава.

Поражение. Окончателно и пълно. Без възможност за отстъпление.

Какво ли би сторила Патрикия? Ако беше тук, изгубила два свята… далеч от родния дом. Рита не се съмняваше, че старата наместница просто щеше да се хвърли на земята и да умре. Това, което ставаше, надхвърляше възможностите на човешкия мозък.

— Целият този свят е мъртъв — произнесе тя.

— Не — поправи я Тифон.

— Млъквай — отряза го тя. — Мъртъв е! Този път придружителят предпочете да замълчи. Опита се да заговори другите, но стените на сферата не пропускаха никакъв звук. Тя се извърна рязко и погледна Тифон. За миг на лицето му се мярна тържествуващо изражение — кратко, но достатъчно изразително. Вече не се съмняваше, че са я докарали тук, за да измерят дълбочината на своята победа. Като пленници на парад. Покорни, сломени под чуждата сила. Нямаше да й позволят дори да умре. Сигурно и нея бяха съхранили. Може би някой ден хората, които бяха създали Пътя, отново щяха да започнат война с джартите, да ги отблъснат или дори разгромят, а после да я намерят — нея и спътниците й — като записи в кутии, или каквото е там, и да им върнат първоначалния облик. Трябваше ли да се надява? Струваше й се почти невероятно.

Но Патрикия би се хванала и за най-тънката сламка… Рита погледна спокойно и нареди на Тифон:

— Върни ни обратно.

— Това нищо ли не значи за теб? Тя поклати глава.

— Не желаеш ли да посетиш храма?

— Не.

— Искаш ли да умреш? — попита я с простодушно любопитство Тифон.

— Предлагаш ли ми го?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава ме върни.

— Ясно.

Вътрешността на сферата се изпълни с фосфоресциращ дим. Тялото й внезапно олекна, изчезна усещането за притегляне.

„Сега ще ме съхранят — помисли си тя. — Ще ме сложат в кутията. Но някои ден отново ще се върна.“

Вече не се боеше от забравата, дори я чакаше с нетърпение — там щеше да намери утеха.