Грег Беър
Вечност (27)

25.

Град Шишарк

 

Подтикван от желанието за разнообразие, Ланиер промени декора на апартамента, в който го настаниха. За Целта беше достатъчно да се разходи из стаите и да даде необходимите инструкции. „Полинезийски стил“ — каза той в столовата, която беше обзаведена в строг класически стил. Декорните проектори преровиха за частици от секундата паметта си и възпроизведоха вътрешността на церемониална колиба, озарена от трепкащите светлини на множество свещи и постлана с меки кафяви рогозки, върху които бяха подредени дървени паници. Стените бяха сковани от палмови трупи и обвесени с нанизи от изсъхнали листа.

— Много добре — кимна той. Докато се забавляваше с тези чудеса, можеше поне за малко да забрави грижите.

Корженевски беше отишъл да свиква пълна сесия на Възела, Мирски се намираше в апартамента си, идентичен с този на Ланиер, и Гари с изненада откри, че няма с какво да се занимава. Чувстваше се излишен. Изглежда, го смятаха малко стар, за да поеме изцяло тежестта на подобен проблем. Не му се щеше да го признае, но като че ли през последните години беше поизгубил жаждата за предизвикателства и свързаните с тях вълнения. Вече не искаше да се надпреварва с живота, а да си отдъхне, да се откъсне от всичко и да…

Никога досега не беше осъзнавал, че всъщност не би имал нищо против да е мъртъв.

Той огледа за последен път декора на столовата, но мислите му бяха другаде. Опита да си представи какво би означавало това. Закономерен край на целия му дълъг живот и опит. Мрак и пълен покой, и никакви изкуствени опити за продължаване на съществуванието. Идеята изглеждаше примамлива, но най-странното беше, че не изпитваше никакъв страх. Той потърка изненадано брадичка, огледа се и въздъхна огорчено. Смяташе се за човек, който не се отказва лесно, а ето че сега обмисляше тъкмо тази възможност — да се откаже от живота.

Хайнеман например никога не би се отказал. Вярно, че предпочете да е смъртен, но той обичаше живота до самия си край, макар да беше получил от него много повече удари, отколкото Ланиер. Ами Карен? Тя дори не помисляше за смъртта и още от първия ден беше приела безрезервно огромните постижения за продължаване на живота, които предлагаше Хексамонът.

Нищо чудно, че пътищата им се бяха разделили. И всичко започна малко след смъртта на Андия… когато я обзе маниакалната идея, че някой ден ще открият изгубения й имплантат. Той пък каква вина имаше за това?

Стаята обяви, че пред вратата чака посетител. Ланиер изпъшка уморено и се надигна. Точно сега не му беше до гости, но и не биваше да отказва.

— Да влезе — нареди той. Тъкмо когато стигна преддверието, което наподобяваше петметров стоманен мост над бездна, заобиколен от грубо изсечен метеорен кристал, част от декора се плъзна встрани. На прага стоеше Павел Мирски с обичайната си иронична усмивка.

— Преча ли?

— Не — рече Ланиер, за кой ли път изненадан от привидно нормалния изглед на руснака. Защо поне не се е облякъл като някое божество? Една-две светкавици да бляскат в косата му…

— Не можах да заспя, а и ми се стори скучно да се ровя из библиотеката. Щеше ми се да си побъбря с някого. Надявам се, че не ви досаждам?

Ланиер кимна вяло. „Остава и да не му е скучно — помисли си той. — Даже и огромната библиотека на Камъка за него е като детска играчка.“

Двамата пресякоха просторната гостна и застанаха пред прозореца, от който се виждаше северният полюс на Шишарк. Точно в този момент част от небосвода беше закрита от сияещия диск на Луната.

— Приятно е за окото, нали? — попита Мирски, Приличаше на запленен от пейзажа хлапак.

Ланиер седна в едно от креслата и покани с ръка руснака. Диванът срещу него беше застлан с дебели пухкави възглавници и Мирски отскочи несръчно, когато се отпусна върху тях.

— Да си призная — заговори той, — бях ужасно объркан, когато заминавах оттук. Но едно нещо помня съвсем ясно. — Мирски втренчи в него поглед. Ланиер не издържа и се покашля смутено. — Възхищението ми пред вас. Имах чувството, че сте човек с необичайна сила. Не можех да си обясня как не сте се побъркали, след като сте знаели за всичко това от самото начало.

Ланиер поклати глава, сякаш не беше съгласен с оценката за себе си,

— Това бяха ужасно трудни времена.

— Меко казано. Толкова по-странно се чувствам сега, след като трябваше да се появя сред вас с подобна мисия. Имах нужда да поговоря с някого. Знаете ли, ние с вас

— Доста си приличаме.

— Дори сега?

Мирски леко пребледня.

— Виждам, че сте изгубили предишния си ентусиазъм.

— Добре де — кимна Гари, завладян от желание да бъде откровен. — Уморен съм. Живях твърде дълго. Вие сте надживели вселената и въпреки това нито сте уморен, нито ви е скучно.

— Така е, но имаше и моменти, в които изпитвах безкрайна скука и изтощение. Бях напълно изчерпан от неуспеха. И не само аз, а всички, които стигнахме края на Пътя… Бяхме изплашени, смазани от идеята, че така и не постигнахме нищо. Вие се боите да не изгубите себе си, своето его. А ние щяхме да загубим нещо много по-голямо. Любопитен ли сте какво представлявам сега? — добави свенливо той.

— Всички сме любопитни — рече Ланиер малко по-меко.

— Сега съм почти такъв, какъвто бях някога. Макар че се случва и да не контролирам способностите си и тогава най-много съжалявам за предишния си живот.

Ланиер вдигна вежди. Почти не разбираше за какво се говори. Мирски продължи с откровенията си.

— Но аз дойдох да говорим за вас и за това, което ме накара да се върна. Знаете ли, аз съм в дълг пред вас. Не би трябвало да се притеснявам от това, защото миналото ми е като стара, нечетена и забравена книга. Но щом научих, че ще се върна тук такъв, какъвто бях преди, мисълта за неизплатения дълг изплува на повърхността.

— Не зная за никакъв дълг — възрази Ланиер.

— Не е нещо особено. Исках само да ви благодаря. Вие сте като светец. Вършите си работата и не чакате похвала. Вие ме вдъхновихте да поема на онова безкрайно пътешествие, а сетне да се върна отново. Във всяка една ситуация, колкото объркана и неразрешима да изглежда на пръв поглед, има зрънце от божествената истина и правота. На Камъка вие бяхте това зрънце.

Ланиер се облегна назад. Очите му бяха пълни със сълзи, нежелани, нечакани. Той преглътна болезнено, но не почувства облекчение.

— Това исках да ви кажа — благодаря — довърши Мирски.

Странно наистина, че след всичките тези години на неуморна работа не помнеше някой да му е изказвал благодарност. Беше дал целия си живот, за да помогне на хората, винаги и за всичко, от което се нуждаеха, а заради характера му, може би защото се държеше прекалено хладно, никога, никой не му поблагодари. Чувстваше се завладян от противоречиви чувства, сякаш Мирски беше отпушил вътре в него стъкленица с отдавна затворен дух.

Вдигна глава и погледна покритото с бръчки лице на руснака.

— Ние бяхме врагове — произнесе Гари пресипнало. Мирски завъртя глава и облиза пресъхналите си устни.

— Да имаш враг като вас е божия милост — каза той. — Май наистина ви отнех почивката. Ще взема да си вървя,

— Не. — Ланиер вдигна ръка. — Недейте, моля ви. Трябва да поговоря с вас, — Само за миг страхът и завистта към този човек се бяха превърнали в нещо като обич, странно усещане, каквото не беше изпитвал от десетки години. Изведнъж си спомни за Карен. Какво ли прави сега? Гари осъзна колко му липсва. Не… той е твърде стар за нея.

— Добре — рече Мирски и го докосна по рамото, сякаш за да го успокои. — Разкажете ми, какво стана след като заминахме.

— Първо исках да ви задам един въпрос… не, хиляда въпроса.

— Не мога да отговоря на хиляда въпроса.

— Тогава поне на един-два.

Мирски кимна усмихнато.

— В това ваше… представление, има толкова сила. Казахте например, че сте унищожавали цели галактики… а в тях имаше ли живот?

— Умен въпрос — рече Мирски. — Мда. Това са мъртвородени галактики… Огромни, пълни с енергия, но изгарящи, със замръзнали звезди в ядрата си… Вие ги наричате черни дупки. В тези галактики не може нито да се зароди, нито да оцелее каквато и да било форма на жи вот. Последния Разум ускорява и контролира смъртта им.

Ланиер кимаше глупаво.

— След като притежавате такава сила… защо не ни принудите? Защо не изпратите някоя армия от такива като вас… или нещо подобно?

— Никой не обича грубата сила. А и няма да е правилно.

— Ами ако се провалите? Мирски сви рамене.

— Дори и тогава.

— Какво ще се случи… между този момент и края на времето? — Ето го, интересът му към бъдещето отново се завръщаше, заедно с простото детско любопитство.

— Помня само това, което е необходимо. А дори и да зная повече, нямам право да ви кажа… всичко.

— И колко дълго ще е — до края?

— Времето означава все по-малко в тази част от историята — рече Мирски. — Ще ви дам приблизителна стойност. Около седемдесет и пет милиарда години.

Ланиер премигна, опитвайки се да възприеме тази цифра.

Мирски поклати тъжно глава.

— Съжалявам. Не бих желал да ви мамя, но просто нямам право да ви разкривам повече. Може би по-късно… когато хората се присъединят към другите общности…

Ланиер потрепери и кимна.

— Разбрах — каза той. — Извинете ме за любопитството. Сигурно и други ще ви питат. Тези, които трябва да убедите.

Мирски кимна с разбиране.

— А сега, Гари, аз също имам някои въпроси. Можете ли да ми кажеш какво е станало с гешелистките квартали, след като ви напуснахме?

— Откъде да започна?

— От завръщането на Земята.

Ланиер потърси подходяща отправна точка и поде разказа си. Беше като изповед, от каквато вече не се нуждаеше.