Грег Беър
Вечност (43)

41.

Хавай

 

— За мен ще бъде чест, ако останете тук — рече Каназава. — Гостоприемството на този дом не е каквото беше, когато бе жива жена Ми, но все има какво да ви предложа.

— С удоволствие ще останем — кимна Ланиер. — Утре рано потегляме за Орегон, сетне ще летим за Мелбърн и обратно у дома — в Нова Зеландия. Нямаме много време. Настаниха се на верандата, за да се любуват на залеза, който озаряваше в огненочервено отсрещния бряг, където преди войната бе имало военноморска база.

— Това какво са? — посочи Ланиер белезникавите петънца отвъд района на базата.

— Гробища. Тук ги има твърде много — каза Каназава. — Понякога си мисля, че след всичко преживяно би трябвало да се разбираме по-добре — а не е така.

Ланиер се усмихна съчувствено.

— Говориш за онези горе, нали?

— По дяволите, Гари, ти си работил с тях, дори беше от първите, които ги срещнаха. Сигурно разбираш по-добре мотивите им.

— Може и да си прав.

— Защо тогава се отнасят с нас като с малоумни? Не сме ли равностойни партньори?

— Ние сме по-слабата страна в партньорството, сенаторе.

— Не сме чак толкова слаби и наивни, за колкото ни мислят. Можем да извършим поне шест невероятни неща още преди закуска.

— Мисля, че фразата беше „да повярваме в шест невероятни неща преди закуска“.

— Невероятни неща! Като например този странен призрак, завърнал се от страната на мъртвите…

— Имало е и други случаи — възрази Ланиер. — Лично аз помагах в една програма за възкресяване на мъртъвци. Но сега случаят е друг.

— Добре — кимна Каназава и се загледа към обагрените в алено облаци над хоризонта. — Може наистина да сме наивни. Но помисли си само какво ще последва, когато новината обходи Земята. Ние презираме нашите спасители, Презираме ги, задето ни отнеха децата.

— Не зная дали те разбирам правилно, сенаторе. Не те са виновни, а Смъртта.

— Не. Строителите на Шишарк — те са оцелели след Смъртта, изправили са се на крака и са намерили сили да построят нова цивилизация. Сами са открили чудесата, на които сега се радват потомците им, и дори са изстреляли цял астероид-звездолет за космическо пътешествие. Те слязоха сред нас с ръце, пълни с чудеса, като родители, които носят подаръци на децата си, а понякога дори ни ги даваха насила. Не ни позволиха да повторим нито една от техните грешки…

— И слава Богу! — прекъсна го сухо Ланиер. — Инак съвсем щяхме да я оплескаме.

— Да, но не разбираш ли какво ти казвам? Моите сънародници се смущават да общуват с тези хора, смятат ги за ангели. Боят се от тях и ги почитат. Земята се превърна в гето…

— Заслужили сме го — подхвърли Ланиер,

— Станал си циничен, Гари.

— Не без причина, сенаторе. Но разбирам накъде биеш. И все пак мисля, че не бива да се отказваме. Земята трябва да надживее недоволството, презрението и горчивината, пък дори и завистта. Нужен ни е ентусиазъм, за да се измъкнем от тресавището.

— Те не ни разбират, Гари — поклати глава Каназава.

— За тях ние сме далечно минало. Герои от страшна приказка. Материал за легенди. Накарай ги да свалят маските на безразличие и да погледнат надолу към Земята. Рам Кикура и Карен приближиха към тях.

— Това, че сме смъртни, не е единственото, което ни отличава от тях — довърши Каназава.

Вечерята поднесоха роботи. Четиримата се настаниха край широката бамбукова маса с груби кръгли крака. След умората от пътуването и напрежението Ланиер и Карен почувстваха, че главите им се замайват още след първите миниатюрни чашки ром. Ланиер не беше изпадал в подобно състояние от десетилетия. Един по един стегнатите възли в душата му взеха да се отпускат и той започна да вижда Карен с други очи, очите на един по-млад Ланиер. Може би това, че отново бяха заедно и работеха по общ проблем, щеше да помогне да зараснат раните, отворили се с годините и неразбирателството.

Рам Кикура категорично отказа да вкуси ром.

— Чувала съм за алкохола — съпротивляваше се тя. — Това е наркотична отрова.

— Горе на Шишарк да няма сух режим? — засмя се Каназава.

— Не, разбира се. Просто алкохолът при нас играе твърде малка роля. Още в началото на Пътешествието моите сънародници са проявявали по-голям интерес към пряката мозъчна стимулация. Сега този метод е значително усъвършенстван и напълно безвреден, с негова помощ помагаме на пристрастени към наркотици и други химични препарати и тук, на Земята… Но алкохолът никога не се е превръщал в обществен проблем. Мисля, че в някои от кухините дори се отглеждат специални сортове грозде, за вино… — Всички я слушаха заинтригувани да научат нещо повече за историята на астероида. — Сетне, когато бил отворен Пътят и започнал активен търговски обмен с други цивилизации, талситът и неговите производни напълно изместили нашите собствени стимуланти. Да не говорим за възможността от пълно прехвърляне на съзнанието в Градската памет, където са постижими всякакви удоволствия. Алкохолът и останалите токсични вещества естествено били забравени като твърде примитивни средства.

— Примитивните средства също притежават свое очарование — отбеляза Каназава.

— Не обичам да се правя на глупачка — рече троснато Рам Кикура. Потопи пръст в чашата с ром и го поднесе към носа си. — Естери и кетони. Много силни.

— Направо унищожават мозъка — засмя се Карен. — Ще взема да поискам една бутилка.

— Алкохолът — обяви Рам Кикура — е проблем на земните жители. Не съм ли права?

— Абсолютно сте права — потвърди Каназава. — Той е балсам за нашите рани.

— Мразя да губя контрол над себе си — упорстваше Рам Кикура. Карен се наведе към нея.

— Хайде, пийни. Много е приятно на вкус. Може само да опиташ.

— Зная какво е на вкус. Поръчвала съм си биохрони в Градската памет.

— Биохрони? — вдигна вежди Каназава.

— Били са популярни навремето — обясни Ланиер. — Симулатори на човешки опит. Пресят, естествено. Просто изживяваш нечий друг живот.

— Майчице! — възкликна изумено Каназава. После започна оживена дискусия за това дали биохронният секс може да се сравнява с действителния и Рам Кикура незабелязано придърпа чашата към себе си. Гари виждаше, че е заинтригувана от питието: изглежда, намираше в него връзка с миналото. Спомни си, че когато за първи път се срещнаха, Рам Кикура бе пиктирала американското флагче над рамото си, горда със своя древен произход, за който знаеше толкова малко. Ето че сега до нея бе частица от това минало. А и биохронните спомени сигурно не бяха така добри като реалните.

— Добре де — въздъхна тя, протегна ръка и вдигна чашата. — За това да си човек! — И отпи доста по-голяма глътка, отколкото би й препоръчал Гари. Очите й се разшириха, тя се закашля и се задави. Карен я тупаше уплашено по гърба,

— Уф, в името на Звездите! — изстена накрая Рам Кикура. — Тялото ми ненавижда тази течност!

— По-кротко — каза й Каназава. — Твърде силно е да го отпивате наведнъж…

Рам Кикура размаха засрамено ръка, изтри сълзите си и вдигна отново чашата.

— Кажете някой тост — помоли се тя.

— Да пием до дъно — предложи Ланиер.

— Само като го чуя и ми се свива гърлото — оплака се Рам Кикура и отпи скромна глътка.

— Не разбирам — вдигна рамене Каназава. — Ромът е чудесен. От моя район.

— Тук всичко е твой район — захили се Ланиер. — Чудя се дали опиваш всички гости?

— Няма да се напия — успокои ги Рам Кикура. — Разполагам с имплантирани метаболизатори, които превръщат алкохола в захар по-бързо, отколкото мога да го поглъщам.

— Колко жалко — подхвърли Каназава.

— Бих могла да забавя темпото, с което работят — успокои го тя. — За да почувствам поне мъничко…

Каназава погледна многозначително Ланиер. Карен въздъхна.

— Май не те бива много за купони, скъпа — рече тя.

Нощното небе над Хавай беше изпъстрено със звезди досущ като в „Звездна нощ“ на Ван Гог. Каназава измъкна отнякъде лазерно фенерче. Седяха на тревата пред верандата, ядяха бразилски шоколади и пиеха ром.

— Това е моят собствен планетариум. — Сенаторът вдигна разперени пръсти към небето. — Нищо горе в космоса не може да се сравни с него… Той ми носи щастие.

Каназава включи фенера и насочи лъча към звездите.

В небето се появи тънък червеникав стълб.

— Познавам всички съзвездия — продължи той. — Японски, китайски и западни. Дори някои вавилонски.

— Красиво е, наистина — призна Рам Кикура. Беше позволила известно количество алкохол да проникне в кръвта й и сега се чувстваше приятно отпусната. — Небето тук долу е по-човешко. По-приятелско.

— Мен пък ме плаши — заяви Карен. — Още от съвсем мъничка.

— Моят собствен планетариум — повтори Каназава. — Мога да си соча из него с фенерчето и никой няма да ми направи забележка. Техните проблеми — той прокара лъч по небосвода — не са наши проблеми. Знаеш ли, Гари, хубаво е, че се видяхме отново. Пък и на приятелите ти се радвам. Живеем толкова отдалечени, родители и деца…

— Кои са родителите — попита Карен — и кои децата?

— Вие сте родителите — рече Рам Кикура.

— И децата също — довърши Карен и удари чело в рамото на Ланиер.

— Ох — извика Ланиер. — Какво има?

— Просто те чукнах, дърто копеле — изкиска се тя. — Прощавай. Трябва да е от рома.

— Ами чукни ме пак тогава — захили се той. Рам Кикура протегна ръце.

— Ще ми се сега тук да има деца. Щастливи, здрави земни деца. Обичам да гледам от прозореца на моя апартамент в Аксис Евклид как децата играят. Карен, защо не опитахте още веднъж?

— Бях твърде заета — отвърна Карен и прехапа устни. — Как може да си твърде заета, за да имаш деца?

— По естествен път или както го правите горе в Хексамона? — попита Карен. Беше изтикала болката нейде назад.

— Е, като нас, от Хексамона. Синът ми, Тапи, направо е старомоден. — Тя се усмихна и поклати глава. — Съвсем скоро ще се яви на изпита за превъплъщаване. Намислил е да върви по стъпките на баща си… на Олми — добави тя.

— Не знаех, че имаш син — каза Ланиер.

— О, да, имам. И ужасно се гордея с него. Не смятам да го раждам по стария начин. Важното е да имаш дете — какво от това, че е заченато в Градската памет. Да го оставиш да поникне като цвете, да греши…

— И да умре — добави Ланиер със затворени очи. Карен замръзна и се отдръпна от него.

— На Шишарк също има гробища — продължи Гари като избягваше погледа на Рам Кикура. — Твоите сънародници знаят какво е смърт — знаели са.

— Смъртта е неуспех — заяви малко ядосано Рам Кикура.

— Смъртта е завършек — каза Ланиер. — Смъртта е безвъзвратна загуба.

— Виж, с това и аз съм съгласна — кимна Карен и отново го бутна с чело. — Да пием за живота.

— Робърт! — посочи го с пръст Ланиер. — Искам да чуя твоето мнение! Какво е смъртта — завършек или загуба?

— Тази вечер отидохме доста далеч от темата, не мислите ли? — попита Каназава.

— Хората гледат различно на смъртта, когато самите те трябва да умрат. Те я преобличат, танцуват с нея и слагат черни дрехи, за да покажат, че ги е страх. Може много неща да не ми харесват в Хексамона, но уважавам това, че предоставят на всеки правото на избор. Повечето от тези гробове са от времето след Смъртта. Не малко от моите сънародници се надяваха на вечен живот. Може би някой ден ще го имат. Смъртта не е неуспех. Може наистина да е завършек, но само тогава, когато решението е в наши ръце.

— Правилно — кимна Карен.

— А ти искаш ли да живееш вечно? — попита го Ланиер.

— Не — отсече Каназава.

— Защо?

— Твърде лично е.

— Хайде вече да сменим темата — предложи Карен.

— Не, за мен е важно — обади се неочаквано Каназава.

— А и вие сте ми приятели. Може и ромът да помага. Но не мога да забравя някои неща. Неприятни спомени. Не мога например да използвам талсит или псевдоталсит, колкото и прекрасни да са тези средства. Защото държа на спомените си, те са неделима част от мен. Понякога ме навестяват през целия ден. Разбираш ли за какво говоря, Гари?

— Амин — рече Ланиер.

— Когато умра, тези спомени ще изчезнат завинаги. Аз също ще изчезна и вероятно някой по-добър от мен ще застане на мястото ми. Ще гледа да не повтаря грешките ми и ще разбере онова, което аз не успях.

— Амин — прошепна отново Ланиер.

— Вие наистина сте чудесен човек, сенаторе — рече Рам Кикура. — Вашата смърт ще е голяма загуба, Каназава кимна в знак, че оценява комплимента.

— Ние не умеем да плачем — продължи Рам Кикура.

— Изпитваме същите чувства, но се издигаме над тях. Медитираме, за да ги преживеем. Възприемаме всичко наоколо и се стараем да запазим онова, което е в нас, но… — Тя поклати енергично глава. — Не мога да разсъждавам! Този проклет ром!

— Заобиколени сме с прекалено много смърт, за да оценим обективно смъртта на един отделен човек — произнесе замислено Каназава. — Карен, одобряваш ли възрастта на твоя мъж?

— Не — каза Карен след дълга пауза.

— Вече не съм млад като нея — допълни Ланиер.

Тя сведе поглед от звездите към тъмната трева.

— Не е в това въпросът. Не искам да те загубя. Не желая и да се пожертвам, за да бъда редом с теб.

— Много говорим — намеси се Каназава. — Пиянски приказки. In vino veritas.

— Колко благородно — каза Рам Кикура. — И съвсем човешко.

Карен скочи и изтича в къщата. Ланиер се изправи, отърси панталони и рече:

— Време е да си лягаме. Ще ида при Карен. Каназава кимна с мъдър вид.

Ланиер изкачи стълбите, намери спалнята и застана на прага. Карен се събличаше.

— Помня, когато за първи път се любихме — рече той. — В тръбохода. Тя не отговори. Тъкмо си разкопчаваше сутиена.

— Трябваха ми доста години, за да те приема в себе си. Много след като се оженихме.

— Моля те, млъкни — рече Карен. Гласът й звучеше спокойно.

— А после ми беше толкова нужна, сякаш си част от мен. Мислех, че винаги ще бъдем заедно. И ще решаваме заедно. Толкова много те обичах, че забравих, че не си част от мен.

— Утре ни чака работа. А и ти не си единственият с лоши спомени. Аз се върнах в Хунан. Помниш ли? Видях родния си град, помирисах смъртта. Гари. Из пътя бяха разхвърляни скелети на деца, които бяха там от месеци, или от години — може би родителите им ги бяха изоставили, защото просто не са могли да ги нахранят. Знаеш колко малко успяхме да спасим. Ти не си единственият с лоши спомени!

— Зная — отвърна Ланиер, все още подпрян на вратата.

— Аз се научих да живея с тях. Научих се да ценя обичта си към теб. Искам само да останеш при мен. Мразя дори мисълта, че някой ден можеш да ме напуснеш.

— Зная.

— Върни се при мен тогава. Все още можеш да бъдеш млад. Имаме още толкова много работа да вършим. Векове наред.

— Не мога да постъпя така. Бих искал да ме разбереш.

— Аз пък искам да разбереш моите… страхове.

— Ще се опитам. Но сега работим заедно, Карен. Тя потрепери, вдигна уморено рамене и седна на леглото.

— Какво мислиш за Мирски? — попита го след време.

— Наистина ли ще доведе боговете сред нас? Това ли ви обещава? Той е нещо ужасно, Гари.

— Не мисля така. Тя поклати глава.

— Кошмар.

— По-скоро привидение — поправи я Ланиер. — Почакай и ще видиш.

— Страх ме е — отвърна простичко тя. — Поне това позволяваш ли ми?

— Разбира се. — Ланиер си помисли, че ако сега отиде при нея и я прегърне, тя няма да се съпротивлява, може би дори ще му е благодарна.

— Спи ми се. — Карен се отпусна на широкото легло.

Той я наблюдава известно време, после угаси светлината, обърна се и пристъпи в тъмния, притихнал хол. Отвън на тревата Каназава и Рам Кикура продължаваха разговора.

— За мен ще бъде чест, ако споделите леглото ми тази нощ — тъкмо казваше Каназава.

— Нима изглеждам чак толкова пияна, сер Каназава? — Попита Рам Кикура.

— Ами аз?

— Всъщност… с удоволствие — отвърна Рам Кикура след кратко мълчание.

Когато Ланиер се върна в спалнята, Карен вече спеше дълбоко, заровила глава в меката копринена възглавница.

На сутринта Ланиер излезе да се разхожда по брега още преди Карен да се е събудила. На около километър по-нататък забеляза Рам Кикура. Адвокатката крачеше бодро по изхвърлените на пясъка водорасли, висока, стройна, в компанията на цял рояк чайки. Ланиер я доближи и двамата вървяха мълчаливо известно време.

— Как се чувстваш? — попита я Ланиер.

— Никога досега не бях се любила със земен — произнесе почти замечтано Рам Кикура. — И хареса ли ти?

— Някои неща са си същите… зависи от гледната точка. — Тя помълча и добави: — Сер Каназава направо е бесен. Никога досега не бях виждала толкова ядосан човек… макар снощи да не го показа. Решил е да свиква на извънредно съвещание всички земни сенатори. Смятат да поискат отменяне на насрочения референдум. Мисля, че мога да им помогна — познавам добре законите.

— Ще спечелите ли? — попита я Ланиер.

Тя се наведе и вдигна една стъклена японска плавка.

— Чудя се, от колко време лежи тук? Правят ли ги още?

— Не зная. Мисля, че да. Ще спечелите ли?

— Едва ли — отвърна тя. — Хексамонът не е това, което беше. — Тя вдигна плавката, любувайки се на малките въздушни мехурчета, замръзнали в стъклото. Сетне я изпусна на пясъка.

— Президентът май предпочита да кара по вятъра — подхвърли Ланиер. — Макар да обяви, че е против отварянето на Пътя.

— Такъв си е. Пък и какво може да направи, когато Възелът е на друго мнение. Опасявам се, че като капитан на един разбунтувал се кораб, той няма да се поколебае да отреже Земята от всякаква възможност за участие, за да спаси каквото може.

— Но джартите…

— Веднъж вече ги накарахме да отстъпят, при това не бяхме подготвени за срещата с тях.

— Говориш така, сякаш подкрепяш отварянето. Тя се намръщи, после поклати глава,

— Адвокатът трябва да знае как се чувства опозицията. Аз съм почти толкова бясна, колкото е Каназава. — Тя приклекна и вдигна парче от строшена бутилка. — А това колко ли е старо, как мислиш?

Ланиер не отвърна. Спомни си колко бе изненадан Мирски, когато научи за отказа на Възела да изпълни молбата му.

— Какви са шансовете референдумът да отхвърли идеята?

— Почти никакви. Особено след като Земята няма да Участва,

— Тогава какво търсим тук? Мислех, че има поне малка възможност. Че можем да окажем известно въздействие.

— Можем поне да опитаме — каза Рам Кикура. — Да се вкопчим в проклетите им подметки и да ги задържим с всички сили. Май идва приливът, а?

— Това ли ще им кажем в Орегон?

— Навсякъде, където е нужно.

Двамата се обърнаха и поеха обратно към къщата. Когато се прибраха, останалите вече бяха седнали на масата и роботите поднасяха закуска. Каназава и Рам Кикура се държаха приятелски, но нищо повече.

Ланиер беше увесил нос. Кой знае защо, след разговора целият му ентусиазъм се беше изпарил. Струваше му се, че ще е съвсем различно, ако бе позволил да го подмладят. Все пак имаше една малка надежда. Хрумна му, че Мирски — и съществата от края на времето — все още не са извадили всички козове.

Събраха набързо багажа и Рам Кикура размени няколко думи с Каназава, докато го пренасяше до малката совалка. Когато влезе в кабината, автоматичният пилот изобрази яркочервена пикта, за да привлече вниманието му.

— Говорете английски, ако обичате — каза леко раздразнен Ланиер.

— Наредиха ми да изчакам с излитането, докато пристигне полиция от кварталите.

Ланиер остави чантите на пода, седна и го погледна изумен.

— Полиция от кварталите? Да не е земната полиция?

Пилотът не отговори. Светлината в кабината намаля и придоби мек синкав оттенък.

— Все още ли функционирате? — попита го Ланиер.

Отново никакъв отговор. Той се надигна, стиснал ядосано юмруци, показа се от вратата и извика на приближаващата се Карен:

— Мисля, че сме задържани.

Рам Кикура и Каназава дотичаха от къщата.

— Проблеми ли има? — попита сенаторът.

— Идва полиция от кварталите. Лицето на Каназава стана сурово.

— Ето това няма да позволя.

— Стига да можете — рече Рам Кикура. Каназава я погледна, сякаш го беше зашлевила. — Положението май е сериозно, Гари. Как смяташе да…

Карен погледна към морето. Отвъд рифа, право към тях се носеха три блестящи точки на фона на мрачносивите облаци. Летателните апарати направиха широк завой и се спуснаха почти хоризонтално над просторния двор пред къщата на сенатора. Зад колелата им останаха кални дири.

— Сер Ланиер — разнесе се усилен от високоговорител глас от първия апарат. — Моля, отговорете.

— Аз съм Гари Ланиер. — Той излезе пред другите.

— Сер Ланиер, вие и жена ви трябва незабавно да се върнете в Нова Зеландия. Наредено е всички земни да се завърнат по родните си места.

— По чия заповед? — попита Рам Кикура. — И на какво основание? — Тя сниши глас и добави: — Нямат право.

— Въз основа на Ревизирания акт за Възстановяването. И лично по нареждане на президента. Моля качете се на совалката. Летателният й план вече е променен.

— Не отивайте — посъветва ги Каназава и размаха юмрук към трите апарата. — Аз съм сенатор! Настоявам за незабавна среща с президента и президент-министъра!

От апарата не последва никакъв отговор.

— Няма да се качвате на совалката — заяви Рам Кикура, — Всички оставаме тук. Едва ли ще посмеят да приложат насилие.

— Гари, те казаха, че всички земни се връщат по родните си места. Дали това важи и за онези, които имат разрешение за временно пребиваване на орбиталните тела? — попита Карен. Изглеждаше объркана и изплашена като малко дете.

— Не зная — рече Ланиер. — Сенаторе, струва ми се, че можем да направим повече, когато сме на своя територия… стига да не ни поставят под домашен арест. — Той се обърна към Рам Кикура. — А ти най-добре иди на Шишарк.

— Стига да ми позволят — произнесе мрачно тя. — Сега вече може да се очаква всичко.

— Ако го направят — заяви Карен, — ще си имат сериозни неприятности.

„Виж, в това се съмнявам — помисли си Ланиер. — Силата е на тяхна страна. Решили са да играят по свои правила и ще го сторят.“

Трите летателни апарата изчакваха безстрастно решението им. Слънцето блестеше по металните им обшивки. Рам Кикура вдигна мокрия кичур от челото си.

— Няма какво да стоим тук като наказани деца — предложи Ланиер. — Сенаторе, благодаря, че ме изслуша. Ако имаме още една възможност да поговорим…

— Моля, качете се незабавно в совалката — прогърмя познатият глас.

Ланиер хвана ръката на жена си.

— Довиждане — каза той на сенатора и Рам Кикура. — И успех. Съобщете на Корженевски и Олми за това, което става тук.

Рам Кикура кимна. Качиха се на совалката и вратата зад тях се затвори.