Грег Беър
Вечност (15)

13.

Шишарк

 

Проходът към Шишарк приличаше на черен бездънен кладенец в самия център на една неголяма падина в южния полюс на астероида. Противоположният полюс, „северният“ — според условната координатна система, тъй като астероидът нямаше собствено магнитно поле, зееше като изригнал кратер на вулкан, а седмата кухина се съобщаваше направо с космоса. С помощта на кораби, екипирани с тракционни полета, Хексамонът беше почистил околността от по-едрите скални парчета, останали след Разделянето, така че кратерът сега можеше да се използва като космопорт и гигантска ремонтна работилница за орбиталните тела.

Но за малки кораби като совалката, която бяха наели, входът в южния полюс бе далеч по-практичен.

Ланиер почти не забеляза погълналия ги мрак на прохода. Умът му беше на друго място. Все още не можеше да успокои мислите си и това го ядосваше. Затвори очи и въздъхна, но след миг ги отвори, стреснат от скачването на совалката с ротационния док.

— Май пристигнахме — обяви руснакът.

Първата кухина почти не беше претърпяла промени.

Сериозните катаклизми, които бе преживял Шишарк непосредствено преди Разделянето, не бяха оставили следи във вътрешността й. Ако се изключеше, естествено, дебелият слой прах, покриващ пода. Когато излязоха от кабината на асансьора, откъм южния полюс на кухината ги лъхна хладен вятър. Високо над тях, на около двадесет километра над „пода“, ослепително трептеше плазмената тръба, която тук заместваше Слънцето.

Кухината се простираше от двете им страни, равна като тепсия, на протежение от десетина-петнадесет километра, а след това бавно, почти лениво се извиваше, затваряйки кръга високо горе, над сиянието на плазмената тръба. След толкова много години — колко ли бяха от последната му визита: десет, дванадесет? — измеренията на кухините в Шишарк отново пробудиха изумлението на Ланиер. Постепенно си припомни чувствата, които го владееха в онези далечни времена, преди Смъртта, когато бе пристигнал тук с изследователския екип. Тогава Камъкът го бе омагьосал със своята тайнственост и огромното количество съхранени познания. Наричаха го „вкаменяване“.

Вълната от спомени не можа да разведри мрачното му настроение. Чувстваше се малък, смазан от величието на Камъка. Сигурно пак се беше „вкаменил“.

Посрещна ги висок мършав мъж с плешива глава — асистент на Корженевски.

— Казвам се Свард — представи се той. — Сер Корженевски помоли да предам съжалението му, задето е възпрепятстван да ви посрещне лично. — Той огледа с любопитство руснака и ги поведе към транспортьора. — Инженерът разполага със собствена изследователска лаборатория в центъра на долината и ви кани да го посетите там.

Транспортьорът, осемместно превозно средство, изработено в Шишарк, което се плъзгаше над повърхността с помощта на генератор за тракционно поле, беше с изящна форма. Перленобялата кабина беше с мека вътрешна тапицерия с променлива форма, която се подчиняваше както на звукови, така и на графични команди.

Свард носеше вграден в колие пиктор. За Ланиер изкуството на графичната реч, или пиктирането, открай време си оставаше неразгадаемо. Свард поведе разговор за незначителни неща. Ланиер кимаше уморено, докато плъзгаше поглед из местността наоколо — пясъчни дюни, обрасли с ниски шубраци, сред които се мяркаха оазиси от плодородна почва.

— С какво е зает Корженевски? — попита той. — Не сме разговаряли от доста време.

— С изследвания — както обикновено.

— За Хексамона?

— До известна степен. Но най-вече, за да задоволи собственото си любопитство.

— И кой плаща сметката? Свард се усмихна през рамо.

— Какви ги говорите, господин Ланиер? Нима не знаете, че сер Корженевски има — как му казвахте по вашему — карт бланш да харчи огромни средства, както парични, така и в ресурси. Получил е тази привилегия още преди смъртта си и, изглежда, дори в наши дни никой няма желание да му я отнема.

— Разбирам — кимна Ланиер.

След малко пред тях изникна комплекс от ниски постройки, затворени между няколко високи дюни. Въздухът над изследователския комплекс трептеше като мираж — дали заради горещината, или по някаква друга причина, Ланиер така и не намери отговора.

Транспортьорът спря на десетина метра от най-южната сграда и се отпусна с тиха въздишка върху песъчливата повърхност. Вратата се отвори автоматично и първи навън пристъпи Мирски, следван от Ланиер. Руснакът огледа долината и вдигна глава към плазмената тръба. „Той познава Камъка — помисли си Ланиер, който следеше внимателно реакцията му. — Бил е тук и преди. Но спомените му не са от приятните.“

— Оттук — насочи ги Свард. — Сер Корженевски е в квартирата си.

Едва сега Ланиер почувства лекотата, с която се придвижваше. Гравитацията тук, на Камъка, бе по-слаба от земната — една от малкото особености, които намираше за приятни. Спомни си, че преди десетилетия — преди Смъртта — имаше навика да се занимава с гимнастика.

На стотина метра източно от главния комплекс от пясъка стърчеше малка прозрачна раковина, която приличаше на разцъфнала роза. Свард ги поведе по бетонната пътека към раковината, спря пред вратата и пиктира стандартен поздрав към входния монитор. На вратата се появи изображение на светеща зелена ръка, която ги подканваше да влязат. Вратата се отмести встрани. В коридора ги очакваше самият Конрад Корженевски, облечен в обикновено тъмносиньо сако.

Ланиер не беше се срещал с него от тридесет години. Инженерът почти не се беше променил за изминалото време — същото добродушно, засмяно лице, същите посивели коси, остър нос и проницателни очи. Не, очите бяха малко по-различни. Откакто се беше слял със Загадката на Патриша Васкес, онази част от човешката личност, която не може да бъде синтезирана изкуствено, Корженевски носеше в себе си и частица от самата нея. Ланиер не можеше да откъсне поглед от тези очи, сякаш го бяха омагьосали. Как ли се чувстваше Корженевски, след като най-важната част от ума му, свръхматрицата, принадлежеше на Патриша?

Още преди Смъртта сърдечните трансплантации на Земята бяха често използван и общодостъпен метод. Но как ли се чувстваше човек, на когото са трансплантирали част от нечия друга душа?

— Радвам се да ви видя отново, сер Ланиер — произнесе тържествено Корженевски и раздруса ръката му. Почти не погледна към Мирски, отнасяше се с него по-скоро като с необясним куриоз, отколкото с дълго чакан гост. Покани ги да влязат и да се настанят. Мебелировката естествено беше безцветна, аморфна, променяща се свободно според желанията на посетителите. Инженерът вдигна ръце, произнесе няколко кратки команди и на пода се оформиха три широки меки кресла. Руснакът се настани в най-близкото, кръстоса крака и се огледа с невъзмутимо изражение. Нямаше и следа от безпокойството, което Лалиер бе забелязал на лицето му, когато слязоха от транспортьора. Скръстил ръце на гърдите си, Корженевски го разглеждаше като рядък екземпляр от колекция.

— Ето една интересна задача, сер Ланиер — промърмори той. — Наистина ли пред нас стои Павел Мирски, или само неговата имитация? Вие знаете ли отговора? — Той погледна строго Ланиер.

— Не.

— А какво ви подсказва интуицията?

— Трудно ми е да отговоря. Ако въобще съм я съхранил с годините, сега сигурно е замъглена от мисълта, че това, което виждам, е напълно невъзможно.

— Зная със сигурност, че Павел Мирски е заминал с другата част от Аксисград, преди да бъде затворен Пътят. Зная също така, че оттогава към Земята не е била отваряна врата. Следователно, ако този човек е Павел Мирски, той е пристигнал тук по някакъв друг начин, за който не можем дори да гадаем.

Руснакът се намести в креслото, отпусна ръце върху коленете си и кимна, че е съгласен.

— Изглежда доволен от ситуацията — продължаваше Корженевски. — Надявам се, че няма да ни се разсърди за проявеното любопитство. Първите резултати от изследванията показват, че е напълно материален и по нищо не се отличава от обикновения човек — чак до атомно ниво. Не е дух нито в стария, нито в новия смисъл на думата, не е и проектирано изображение по някой от известните ни начини. Неговата генетична структура напълно съвпада с тази на Павел Мирски, записана в библиотеката на Трета кухина. Вие наистина ли сте генерал Павел Мирски?

— Най-простият отговор е „да“ — отвърна руснакът. — Мисля, че той е и най-верният.

— По собствена воля ли пристигнахте тук?

— Отново да, с някои необходими уточнения.

— По какъв начин пристигнахте?

— Това е малко по-сложно.

— Имаме ли време да го изслушаме, сер Ланиер?

— Аз имам. — кимна Гари.

— Бих желал сер Олми да присъства на срещата — каза Мирски.

— За съжаление сер Олми не отговаря на запитванията. Предполагам, че е в Шишарк, но не зная точно къде. Изпратих частичен да го открие и осведоми за причината, поради която го издирваме. Но това не означава, че той ще пожелае да се присъедини към нас. Бих искал да чуя вашата история колкото се може по-скоро. — Корженевски седна в едно от креслата и погледна очаквателно Мирски.

Руснакът въздъхна, втренчил поглед в някаква невидима точка на пода.

— Готов съм да започна. Ще ми позволите ли да използвам един от вашите проектори? Опасявам се, че ще напредваме твърде бавно, ако ви описвам всичко с думи.

— Разбира се — кимна Корженевски и посочи мястото, където бе поставен най-близкият проектор. — Нуждаете ли се от интерфейс?

— Не мисля — поклати глава Мирски. — Аз съм малко повече от това, което виждате. — Той докосна с пръст огледалната повърхност на проектора.

Стаята изчезна, изместена от нещо, което в първия миг Ланиер не можа да възприеме — сбито графично пресъздаване на Пътя, Аксисград, първите няколко дни от пребиваването на Мирски в Дебрите на Централния град, пътешествието по Пътя, постепенното ускоряване…

Проектираната информация постъпваше с нарастващо темпо. Ланиер изгуби всякаква представа за време. Мирски им разказваше своята история, а двамата с Корженевски не само присъстваха на този разказ, но и го изживяваха.

Наречете го бягство, най-великото бягство на всички времена. Бягство от ужасното минало, от моята собствена смърт и от смъртта на моята родна планета. Ако можете да наречете „бягство“ полета на един огромен, макар и разделен наполовина град, обитаван от десетки милиони души и може би поне десет милиона телесни човешки същества, по един безкраен тунел от време-пространство, преследван по петите от яростното изригване на цяла звезда…

Тунелът може да се оприличи на червей с невъобразими размери, който прояжда отвътре материята на вселената и чието тяло е изпъстрено с пори към други вселени, също толкова реални, колкото е нашата, и към други времена… С преминаването си ние изгаряхме тези пори, а тунелът непрестанно се менеше под въздействие на огромната ни скорост, свиваше се и се разширяваше, използвайки за опорна точка момента на собственото си създаване. Бихте ли могли въобще да си представите тази невероятна сцена? Сигурен съм, че няма да успеете. Самият аз трябваше да се променя, за да го разбера, и то неведнъж, а десетки и стотици пъти по време на полета. Слях се с много други хора, опознах ги и те ме опознаваха, бъбрехме си за какво ли не, докато се ровичкахме из дълбините на съзнанията си. Не след дълго престанах да бъда Павел Мирски, а се превърнах в един от обитателите на гешелисткия квартал на Аксис Надер и Централния град. Гражданин на новия свят, адаптирал се успешно към това странно обкръжение. А също така безпомощен наблюдател на онова, което ставаше навън, зад пределите на Аксисград…

Наблюдавах еволюцията на другите човешки същества, между които и на онези, които също като мен бяха дошли по своя воля да живеят тук, гледах как се разсипват и смесват в общия басейн, как изчезват, превръщайки се в частици от останалите.

А пътешествието продължаваше и продължаваше, векове наред от наша гледна точка. Знаете какво безценно понятие е времето: човек пропуска да го осъзнае на младини, но с годините през които го опознава все по-добре, започва да го уважава.

Живях в много различни времена — във времето, през което градът се носеше вътре в Пътя с релативна скорост; моето собствено време в Градската памет, многократно надвишаващо по темп „реалното време“; времето, прекарано в директно общуване и сливане с другите обитатели, така, както го правя сега с вас. Времето се нагъваше и извиваше като спирала. Ако всички тези времена се изтеглят в една-единствена хронологична нишка, ще излезе, че съм живял десет хиляди години по вашите представи…

Отдавна бяхме подминали онази точка от Пътя, откъдето можехме да надзърнем към последните мигове от нашата вселена. Ако бяхме отворили врата там, нещо, което едва ли можехме да сторим, щяхме да присъстваме на свършека на всичко, което някога сме познавали, и всичко, което — по един или друг начин — е било свързано с нас… А ние продължавахме да се носим напред. Този път избягах от собствената си вселена.

Пътят се превърна в огромен извит тунел. Посоката, която следвахме, не отговаряше на. нито една от представите в рационалната геодезия. Нямаше вече нито поток, нито сингуларна в средата, градът вече не можеше да черпи енергия от поточните генератори и започна да я всмуква от разредената, пелена микрочастици и блуждаещи атоми вътре в Пътя. Тази причина наложи да забавим скоростта си… много бързо. Само след десетина години вътреградско време вече се движехме със скорост под тази на светлината.

А Пътят продължаваше да се разширява. Следяхме внимателно темповете на това разширяване и вече можехме да предвидим какво ни очаква… Обширен мехур от пространство-време, който затваряше, но не прекъсваше Пътя…

Бяхме навлезли в яйцето на новата вселена. Невъзможно бе да оцелеем като материални същества вътре в това яйце. Щяхме да бъдем разтворени от зараждащата се плазма от потенциална маса и енергия, както солта се стапя във водата. Но с течение на времето открихме как да противодействаме на тази заплаха.

Целият град, всички негови жители, работеха върху собствената си трансформация. Знаехме, че всеки миг можем, да загинем, защото бяхме като деца, изправени пред пламтяща пещ. Но имаше и друга възможност, много далечна…

Възможността да се адаптираме към това яйце-пещ, да живеем в него и да му помогнем да узрее до нова вселена. А след това яйцето щеше да прекъсне връзката си с Пътя и да отплава в свръхкосмоса, а вътре в него нашите преродени тела щяха да разгърнат криле и да познаят повторно свободата.

Нескромно ли ще бъде, ако призная, че се готвехме да станем богове? Нямахме друг избор. Бяхме стигнали края на Пътя, ако въобще имаше край, и не можехме да се върнем… Нямахме друг избор освен да създадем собствена вселена.

За да успеем, първо, налагаше се да се отърсим от материалната си обвивка, С други думи, да пребиваваме във времето и пространството под такъв вид, че да бъдем независими от енергията и материята и недосегаеми за докосването на плазмения амнион.

Наблюдавах как моите спътници се. превръщат в ярки, грамадни, розови прозорци от светещи личности, замъглени по края, като използваха масата на града за временна котва, за да не бъдат отнесени надалеч от теченията или просто да се разтворят. Лъчите на нашите светлини се пресичаха взаимно. Бяхме като опиянени от това ново единение. Това беше като оргия с неописуеми мащаби. Едва не изгубихме крайната цел, която си бяхме поставили, потънали в неизмеримите дълбини от нови, непознати чувства. След това се хвърлихме право в сърцето на нагорещената пещ… Но запазихме контрол и успяхме да направим следващата стъпка,

Крайният резултат от нашето пълно сливане беше една тънка и чуплива нишка от мисли, която обгръщаше отвън и се просмукваше вътре в останките на нашия град. Постепенно разперихме тази нишка като мрежа във вътрешността на Пътя, където сега бе много по-топло заради близостта на яйцето. Набрахме сили, съсредоточихме усилията си и най-накрая съумяхме да се промъкнем на следващото ниво на съществувание, отвъд това на светлината и енергията.

Подчинявайки се на волята ни, цялата налична маса вътре в гигантското зародишно космическо яйце, включително и градът, започна да се превръща в енергия. Черупката на яйцето продължи да нараства и да изстива, а плазменият й амнион — да се сгъстява и да приема нови очертания.

Така ние станахме скулптури на светове. В началото решихме да повторим раждането на нашата собствена вселена, да създадем нови галактики и слънца и да започнем всичко отначало. Но съвсем скоро стигнахме до заключението, че не можем да го направим. Тази вселена беше далеч по-скована и недоразвита, отколкото бе нашата. Защото корените й, ако мога така да се изразя, идваха не от материята на свръхкосмоса, а от един чудовищно раздут ръкав на Пътя. Тя щеше да бъде много по-малка, с по-опростен строеж, не толкова амбициозна. И въпреки това, уверени бяхме, че можем да я превърнем в едно великолепно място, в огромна лаборатория, където да покажем всичко, на каквото сме способни… стига да сме достатъчно предпазливи.

Да си бог е много по-трудно, отколкото можехме да си представим. В началото смятахме, че едно-едничко съзнателно желание — нашето желание — е в състояние да променя и контролира процесите във вселената, Ние съсредоточавахме волята си в някое конкретно място, създавахме и преустройвахме, настройвахме и променяхме по начини, които, разбира се, сега не съм в състояние да ви опиша, защото не мога да си ги припомня в тялото, което обитавам в момента, нито пък бих могъл да побера в мислите си.

За известно време ни се струваше, че всичко върви добре. Умението ни нарастваше с практиката. Бяхме като деца, попаднали на огромна по рода си детска площадка. Стигнахме дотам, че започнахме да оформяме еквивалентите на живи и мислещи същества, подготвяйки ги да станат наши събратя по разум и дори след време да се превърнат в носители на нашите „души“. Все още мечтаехме за материални форми. Такова е наследството, което носим, в себе си.

А след това всичко започна да се разпада. Вселената се разкъса, обхваната от невероятно бързи процеси на стареене и загниване. Границите й се отдръпнаха навътре, превръщайки създадения от нас ред в пламтящ хаос. Бяхме допуснали грешка. Едно-единствено желание не е в състояние да създаде цяла стабилна вселена. Необходими са още противоречия и различия.

Опитвахме се с отчаяни усилия да се разделим на срещуположни сили, за да поправим грешката. Но вече беше твърде късно.

Божеството, в което се бяхме превърнали, се провали. Бихме могли да преустановим собственото си съществуване и да се разтворим в останките на нашия провал. Но тогава чухме един друг глас. Не беше толкова ентусиазиран и екзалтиран, колкото нашия, и, изглежда, идеше някъде отдалече. Но беше много по-практичен и опитен. От първо сметнахме, че сме чули гласа на друг бог, или богове, но това се дължеше на собственото ни невежество. Макар и напреднали, ние все още бяхме невероятно наивни и невежи.

Това, което чувахме, беше гласът на нашите потомци, който идваше до нас от края на нашата вселена. Всички разумни същества, родени и съзрели в космоса, в който се бяхме появили и ние, бяха научили за нашия провал и за. клопката, която сами си бяхме поставили. Те не бяха нито по-материални, нито по-отличими като индивидуални личности, отколкото бяхме ние, но за разлика от нашия, техният разум беше значително по-усъвършенстван. С други думи, те се бяха превърнали в Последния Разум., едновременно съединени и слети и въпреки това запазили вътре в него множество индивидуални общества от разуми.

Те ни спасиха. Измъкнаха ни обратно, по все още непрекъснатата пъпна връв на Пътя, която се свързваше със загнилото космическо яйце.

Постъпката им. обаче не беше продиктувана само от благородни подбуди. Имаха нужда от нас,

Има ли смисъл да описвам чувствата на един провалил се бог? Бяхме опустошени и дълбоко засрамени. Сравнявахме се с другия разум, само за да. открием, че сме не само инфантилни, но направо незначителни и ненужни. Бяхме като младо, незряло вино.

И все пак ни. беше простено, дори ни помогнаха да се спасим и да излекуваме раните си. Посрещнаха ни с радост в това общество на. мислещи, едновременно цяло и разделено, което обитаваше края на нашата собствена вселена. От тях научихме много неща.

Аз самият бях реконструиран по моята матрица, сетне изолиран — преживяване, уверявам ви, по-лошо дори от смъртта, загубата на семейството, града или родната планета. Скърбях, изгубих разсъдъка си, а те отново ми го върнаха, дори с някои подобрения. Най-сетне, след безброй опити, ме превърнаха в стабилно и самостоятелно същество, а после ме изпратиха тук.

Сега ви нося послание и една молба — ако може да бъде наречена така. Те също имат своите ограничения, тези наши потомци и наследници на всичко разумно, което се е раждало във вселената. Имат и свои задължения, На тях се пада честта да доведат вселената до един почетен и завършен край, до естетическо спускане на завесата. Но те не разполагат с безкрайни средства,

Аз съм повече, отколкото изглеждам, но съм. много по-малко от онези, които ме изпратиха тук и ми поръчаха да ви склоня на едно нещо.

Вече ви описах Пътя като гигантски червей, който се е загнездил в червата на вселената. Както знаете, той се простира отвъд пределите на. нашата вселена. Вселената не може да умре, докато вътре в нея се намира този изкуствено създаден феномен, или по-скоро, не може да умре както трябва. Краят й ще бъде лош и именно това се опитват да предотвратят нашите потомци.

Ланиер изплува от проекцията и потърси с очи Мирски. В съзнанието му беше останала само една картина. Тя го ужасяваше. Опита се да си я припомни по-ясно, но всичко, което постигна, бе смътното впечатление, че през определени периоди някои галактики биват принасяли в жертва…

Галактики, които умират, за да осигурят енергия за онова, което се опитваше да направи Последния Разум.

Главата му бучеше и му се повдигаше, сякаш беше преял. Той изпъшка.

Корженевски постави ръка на рамото му.

— Споделям безпокойството ти — произнесе тихо Инженерът. Ланиер погледна към Мирски, който беше изключил проектора.

— Какво, по дяволите, си ти? — попита той с отпаднал глас.

Мирски не отговори на въпроса му.

— Вие трябва да отворите Пътя, а след това да го разрушите — от този край. Ако не го направите, ние ще станем предатели на собствените си деца от края на времето. За тях Пътят е болезнен паразит, непреодолимо препятствие. И ние сме отговорни за това.