Грег Беър
Вечност (32)

30.

Гея

Ключицата се озова в ръцете й и веднага я завладя спокойствие. Познаваше я и за момента това бе напълно достатъчно. После някой я издърпа и Рита усети празнота от загубата й.

Почти веднага, ала всъщност много по-късно, ключицата я информира, че вратата е разширена докрай в размери, достатъчни за „търговски обмен“. Имаше и други врати. Последното я разтревожи допълнително.

Луготорикс стоеше съвсем гол между две сияещи змии-саби, които го докосваха на различни места. Познаваш ли този човек?

Да. Имаш ли нужда от него?

Да. А другите?

Тя си спомни за Деметриос и Орезиас.

Пощадиха и тях.

Зачуди се какво ли ще стане с останалите.

Фактът, че е център на нечие внимание, не й беше никак приятен. Известно време те бяха много, накараха съзнанието й да се раздвоява и подлагаха дубликатите на тягостни преживявания. Това беше всичко, което помнеше. Тялото й не беше наранено.

Нито за миг не я оставяха сама.

Разпитваха я дали Атине е отваряла врати към Гея, а също Изис и Астарт. Рита отрече. Не вярваше, че тези висши създания, тези богове, са съществували някога, Това ги заинтригува.

Тези божества да не са само въображаеми спътници, които ви дават утеха от неизбежната смърт?.

Не знаеше какво да отговори.

Ти не си направила ключицата.

Тук отговорът беше излишен.

Как я намери?

Тя им разказа.

Повярваха й.

Останаха много заинтригувани от наместницата.

Тя е мъртва, съобщи им Рита.

Ти произхождаш от нея.

Отново нямаше нужда от отговор.

Последва период на интензивни, почти болезнено неприятни усещания.

Но все пак времето течеше и тя го усещаше.

Лишена от спомени, Рита се озова на някакво непознато място, под синьо небе и застинало като мрамор море.

Тази картина изчезна, върна се отново, но този път Рита беше съвсем малка и се намираше в подножието на светилището на Атине Линдия. Сега вече си спомняше всичко, целия си живот. До нея стоеше млад красив мъж, макар че лицето му изглеждаше някак неясно. Зачуди се дали не й е приятел, или може би любовник.

— Хубаво ли ти е? — попита я той. — Моля те, отговаряй честно.

— Поне не боли.

— Надявам се, не ни се сърдиш, че се натрапваме. Не сме имали много възможности да работим директно с вашата раса. Предишните ни опити бяха неуспешни.

Рита не отговори. Беше твърде объркана.

— Може би предпочиташ да ме наричаш с име?

— Но аз не те познавам.

— Искаш ли да останем тук?

Струваше й се най-правилно да каже „да“. Тя кимна, усещайки приятната топлина на слънцето по кожата си и хладния повей от вътрешността на изоставения храм зад тях. Не вярваше, че действително се намира на това място.

„Аз съм Рита — повтаряше си тя. — Жива съм. Може би са ме пренесли през вратата. И може би Патрикия ще дойде от Хадес.“