Грег Беър
Вечност (82)

80.

У дома

Рита пресече горичката, отвъд която, според Беренике, щеше да открие баща си. Не след дълго го забеляза — Рамон седеше с отчаян вид под едно маслинено дръвче, опрял гръб на стеблото му. Току-що бе приключила поредната безуспешна битка срещу управителния съвет на Академията. Ако не друго, имаше нужда поне от малко подкрепа.

— Татко — повика го тя и в следния миг отскочи назад, сякаш я бяха зашлевили. Нещо бе паднало върху нея, вътре в нея, нещо едновременно познато и чуждо. Изведнъж се видя отстрани — изчерпана от продължителни терзания, със спомени за някаква чудовищна инвазия от друг свят и постоянната мисъл за смъртта. Рита затвори очи и едва се сдържа да не закрещи. Дишаше мъчително, като изхвърлена на брега риба. Препъна се в един корен и полетя напред. Когато отново се изправи, неприятните спомени бяха изчезнали, затворени зад непробиваема стена в някаква неизмеримо дълбока част на съзнанието й.

— Рита? — извика Рамон и скочи. — Какво ти стана? Тя припряно потърси някакво подходящо обяснение.

— Зави ми се свят… може да съм се разболяла в Александрия.

Беше се прибрала у дома за ваканцията. Наистина си беше у дома, това не бе нито сън, нито илюзия. Дръвчетата, въздухът, баща й — всичко бе съвсем истинско… Нямаше ги онези отвратителни лица, видения, халюцинации. Кошмари.

— Нищо ми няма — усмихна му се Рита. — Може би ме е докоснал духът на баба.

— Виж, от това има полза — съгласи се Рамон.

— Кажи ми какво става тук — настоя Рита, седна до него и зарови пръсти в сухата, изпръхнала пръст.

„После ще мисля за това. Обещавам си, ще разбера откъде идва. Всички тези видения, образи и кошмари от светове, които не познавам,“

Наследството на наместницата. Къде ли беше сега тя? И какво правеше?

Пътят се разпадаше. Пред неизбежната катастрофа поточната станция бе напуснала поста си и бе изчезнала незнайно къде. Ри Ою изостави човешката си форма и се понесе като вихрушка от светлина над двойната врата. Все още търсеше Земята, но такава Земя, която не познава Смъртта, и за това се налагаше да прерови „геометричната колода“ далеч назад във времето, до строго определен момент.

Дори в нематериалната му форма неимоверният катаклизъм, разцепващ Пътя, заплашваше да го помете. Ри Ою побърза да се премести в пространството и се скри в една от вратите, осъзнавайки, че тя също скоро ще бъде разрушена. Полагаше огромни усилия, за да запази целостта си поне докато изпълни последната си задача…

Патриша Луиза Васкес слезе от колата на своя годеник, стиснала в прегръдките си пакетите с подаръци. Въздухът пронизваше остро гърдите й, въпреки че зимите в Калифорния никога не бяха особено студени. Тя закрачи по павираната пътека към дома на родителите си и…

Изведнъж изпусна пакетите, разпери ръце и изви глава назад, с изцъклени, болезнено разширени очи.

— Патриша! — извика Пол от колата.

Тя се строполи в тревата до пътеката, изстена мъчително и сетне тялото й замря отпуснато. Пол дотича от колата.

— Божичко, Божичко — занарежда той, наведен над нея.

Постави разтреперана ръка на челото й и се огледа безпомощно.

— Не произнасяй напразно пред мама името Господне — прошепна с пресъхнало гърло Патриша.

— Не знаех, че си епилептичка.

— Не съм. Помогни ми да стана. — Тя коленичи и започна да събира разпилените в тревата покупки. — Уф, каква бъркотия…

— Какво ти стана?

Патриша се засмя, отначало смутено, сетне тържествуващо. Накрая на лицето й се изписа изненада.

— Не ме питай — каза тя. — Не искам да те лъжа. „Ако зная къде съм — помисли си тя, — ще зная и коя съм.“ Имаше някакви неясни разпокъсани спомени за други хора, които се опитваха да й помогнат и накрая бяха успели. По-важното сега беше, че си е у дома, пред прага на малката къща, където живееха родителите и, а това означаваше, че тя е Патриша Луиза Васкес, а разтревоженият млад мъж, коленичил до нея, е Пол, за когото доскоро скърбеше по някаква неизвестна причина, също както скърбеше и за…

Тя огледа улиците и къщите, ясното небе, без следа от унищожителни пожарища. Нямаше и следа от Апокалипсиса.

— Мама така ще се зарадва — промърмори тя, все още дрезгаво. — Мисля, че току-що получих Божествено просветление. — Тя протегна ръце, обгърна шията му и го привлече към себе си.

После надникна над главата му към блещукащите звезди.

„Няма никакъв Камък в небето — рече си тя. — Каквото и да означава това.“