Грег Беър
Вечност (39)

37.

Град Шишарк

Случваше се Рам Кикура да се замисли как ли би се чувствала, когато се озове в Градската памет, без възможност за връщане, изолирана от живота, в един непрестанно менящ се свят без постоянни форми и с почти неограничени възможности за духа. Понякога Градската памет й се струваше рай, друг път я оприличаваше на ад или чистилище — в зависимост от настроението, в което се намираше.

Вярно, че и тя бе родена в Градската памет, отелесена така, както щеше да стане със сина й съвсем скоро, и си даваше сметка, че предразсъдъците й са колкото наивни, толкова и глупави. По закон имаше-право на още едно превъплъщение, животът й в никакъв случай не беше изпълнен с неочаквани рискове, би могла да просъществува хилядолетия, преди заплахата да стане реална…

Ала мисълта за пренасянето в Градската памет бе толкова неизбежна, колкото и страхът от смъртта при земните жители. Само че никой от тях вече не вярваше в задгробния живот, докато тя знаеше със сигурност, че поне съзнанието й ще продължи да съществува — вечно.

Също като Олми, Рам Кикура се кореше, че рядко навестява своя нероден син в паметта. В края на краищата пет минути от реалното й време се равняваха на месеци във виртуалното. Последния път, когато се срещнаха, тя придружи Тапи на една забележителна, макар и въображаема разходка по поречието на Амазонка. Симулацията, създадена съвсем отскоро, все още се радваше на голямо търсене от страна на обитателите на паметта. За Тапи тя бе почти като награда.

Но този път срещата им щеше да е съвсем кратка. Рам Кикура проникна в Градската памет на Аксис Евклид дистанционно, през Шишарк. Това ограничаваше както времетраенето, така и възможностите за пребиваване.

Щом се озова в личното пространство на Тапи, тя откри, че синът й е погълнат от крайно неприятен, почти болезнен, но необходим процес. Той „ограничаваше“ пределите на своето съзнание, за да съумее да го побере в размерите на нормалния човешки мозък при предстоящото отелесяване.

— Чувствам се отвратително — оплака й се Тапи. — Тук разполагам с неограничена свобода. Реалният свят ми се струва като затвор!

— Понякога е точно така.

— Чудя се, дали превъплъщаването наистина е привилегия…

Тя се завъртя из личното му пространство и огледа онези части, с които беше решил да се раздели до момента.

— Мъдър избор — похвали го тя. Повечето бяха копия на модифицирани съзнания, които Тапи бе използвал при изучаването на различните абстрактни реалности на Паметта и които никога нямаше да му потрябват в реалния живот.

— Толкова много от мен ще изчезне — заяви объркано Тапи. Използваше възможността да се оплаче на майка си, пред Олми никога не би посмял да го стори. Рам Кикура почувства известна гордост.

— Не виждам нищо, което наистина да е важно — успокои го тя.

— Няколко гласа по-малко в общия хор. Вече имам известна представа как ще изглеждам. Мисля, че Олми ще ме одобри. Ти как смяташ?

— Той среща ли се с теб? Тапи кимна.

— Преди известно време. Каза, че е доволен.

— Баща ти познава добре свършената работа.

— Мисля, че има някакви неприятности.

— Всички ги имаме.

— Неговите са по-големи, отколкото си мислиш. Тя огледа изображението на сина си — почти приличаше на избраната телесна форма.

— Да е споделял нещо… неочаквано? — Не — отрече Тапи. Не му се щеше да приказва много по тази тема.

— Безпокоя се за него.

— Аз също.

— Избра ли вече къде искаш да се родиш?

— Да, в Шишарк. Искам да знам одобряваш ли това, с което смятам да се занимавам след превъплъщението? — Нямам право нито да одобрявам, нито да възразявам. Ти ще си напълно самостоятелен.

— Все пак искам да зная мнението ти.

— По-важното е да знаеш, че каквото и да правиш, винаги ще се гордея с теб. Сега вече разбирам, че наследството на баща ти е твърде силно. Няма съмнение, че си негов син.

Изображението на Тапи засия. Той я прегърна.

— А ти — рече Тапи, — си войник, също като татко. Само че водите различни битки.

Докато беше сред приятелите си, Олми чувстваше, че има пълен контрол, и не беше толкова обезпокоен от онова, което ставаше в него, колкото очакваше. Ала въпреки това се почувства добре, когато остана сам — макар и за няколко часа. Липсваше му изолацията, която му даваше гората в Четвърта кухина.

Този път не се върна в апартамента си в град Шишарк, а взе временно жилище близо до купола на Възела. Дори и да го държаха под наблюдение, знаеше, че няма начин да узнаят какво има в имплантатите му.

Изкушаваше се веднага щом се прибере да се излегне в леглото и да насочи вниманието си към своя вътрешен свят, за да проследи развоя на събитията. Но си наложи преди това да се поупражнява известно време в хипнотичните стъпки от „релсосо“ — древен танц от света на франтите, който бе научил преди няколко века на Тимбъл, тяхната родна планета. Разперил ръце, Олми следваше строгия ред на движенията, стараейки се да компенсира разликата в гъвкавостта между тялото на човека и това на франта. Все пак владееше добре повечето от основните движения. Което беше напълно достатъчно за да почувства ефекта от танца. Когато свърши, се чувстваше отпочинал и изпълнен със сили.

— А сега ще поседя и ще повегетирам — произнесе той на глас и приклекна в средата на почти пустата стая.

Според поредния доклад на частичния обмяната на информация между него и затворения в имплантата джарт течеше гладко, без сътресения. След няколко часа се очакваше през бариерите да премине нов голям пакет от сведения.

Но дори това, с което вече разполагаше, беше значително по обем и съдържание. Каналите, които използваше, даваха признаци за задръстване, самите имплантати бяха запълнени почти до границите на своя капацитет. За разлика от свръхвисоката скорост, с която протичаха процесите вътре в имплантатите, изучаването на придобитата информация вървеше бавно и мъчително, но в това също имаше известни предимства — така отделните сведения можеха да се съпоставят и проверяват многократно.

Олми затвори очи и се потопи в атмосферата на джартовата философия. Да се преведат джартовите житейски концепции на езика на хората беше трудно, понякога невъзможно; друг път обаче почти веднага откриваше сходни аналози. Все пак не биваше да се изключва възможността джартът съзнателно да подбира подаваната информация, представяйки един привлекателен, но недостоверен облик, което си беше чиста пропаганда.

Олми инструктира частичния да отвръща с реципрочно количество културна и философска информация.

Оказа се, че по природа джартите са ненаситни завоеватели, също както и хората. Ала докато хората се интересуваха предимно от търговия, джартите поставяха на първо място господството и пълното подчинение. Те не желаеха да делят властта си с нито една от останалите раси и допускаха изключения само тогава, когато нямаха никакъв избор. Талситяните например търгували с джартите още във времената преди хората да завладеят първия милиард километри от Пътя. Джартите бързо разбрали, че е почти невъзможно да бъде завладяна и подчинена тази загадъчна раса. Сигурно са знаели, че талситяните са представители и посредници на една много по-древна и неизмеримо по-загадъчна раса — във всеки случай много по-развита от самите джарти.

Въпросът беше, защо тази ненаситност? Какво се криеше зад неукротимото желание да се завладява и подчинява всичко живо?

Управлението изпълнява своя дълг съобразно разпорежданията на > древно управление < — Събирай и съхранявай — на всички нива, винаги и навсякъде. Едва след осъществяване на > последния дълг < от > потомственото управление < ще настъпи отдих за всички изпълнители и други и тогава отново ще станем такива, каквито сме били, лишени от бремето на дълга, разкрепостени > изображение на лишени от вътрешно напрежение материали < — ето я същината на нашето съществуване. Защо и хората не постъпват така?

Олми се опита да разшифрова този очевидно ключов пасаж. Официалният тон подсказваше, че може би в него са включени цитати от някакво нравствено или полурелигиозно литературно или научно произведение. Още в началото правеше впечатление новото словосъчетание — „потомствено управление“, разкриващо нови страни от еволюцията на джартовата раса, ориентирана към вътрешна и външна трансформация. Странно, но тук присъстваше и Епмек за възможно сътрудничество между джартите и останалите космически раси и за разпределяне на отговорността. Обединяващото звено, изглежда, бе идеята за крайна трансформация. Самото потомствено управление надхвърляше представите за отделни личности и, изглежда, беше нещо далеч по-мащабно и всеобхватно.

„Събирай и съхранявай“. Този лозунг, придружен с цяла верига от образи, беше особено любопитен. Олми насочи вниманието си към неговото непосредствено обкръжение, разтваряйки един след друг информационните слоеве. Оказа се, че джартите са колекционери, но и нещо повече — те трансформираха онова, което събират, надявайки се по такъв начин да преодолеят процесите на естествено остаряване и саморазрушаване на събираните предмети, същества, култури и планети. Те разглеждаха природата като процес на постоянно разложение и отмиране, който трябва да бъде поставен под контрол, а след това преустановен напълно, а съхраненият обект да бъде запазен за „потомственото управление“.

Олми бе завладян от странна смесица на ужас и възхищение. Не егоистична алчност движеше джартите, а по-скоро неизмеримо дълбоко състрадание, присъщо само на една изпълнена с неясни противоречия и същевременно много напреднала култура, и това нямаше почти нищо общо с’човешките представи за благоденствие и прогрес. Джартите се мислеха за посредници между всички разумни същества и евентуалния им трансцедентен край. Те вярваха, че ще получат право на отдих едва след като изпълнят задачата си, когато поднесат прилежно „замразения“ пакет от съхранени галактики (каква маниакална амбиция!) на тази загадъчна общност, наречена „потомствено управление“, и за награда самите те бъдат „събрани и съхранени“. Но какво ли ще прави „потомственото управление“ с пакета?

Този въпрос не беше от компетентността на джартите.

Във всеки случай не и на един обикновен изпълнител, пък бил той и модифициран.

Олми откри списък на абсолютно забранените действия и бездействия. В борбата за окончателно съхраняване беше разрешено да се унищожава — така, както джартите унищожаваха хората, за да запазят контрола си над Пътя, — но да се унищожава безцелно и без това да е необходимо беше непростим грях. Никъде в джартовата философия не съществуваше концепцията за жестокостта, нито пък за радостта от победата, задоволството от добре свършената работа или злорадството от поражението на противника. Удовлетворението беше допустимо едва след поднасяне на съхранения пакет.

Олми се съмняваше, че подобна нравствена извисеност е възможна при всички — това беше по-скоро идеал, но неговата всеотдайност и твърда решимост правеше смешни жалките стремежи за усъвършенстване и прогрес, които движеха човечеството. Развитието тук не беше заради самото развитие, а за по-бързото постигане на абсолютната цел, прогресът се явяваше дълг на всички членове на обществото — от обикновения изпълнител до управлението.

Човешката история не познаваше подобен финес на социалното управление. Фиксираните цели най-често водеха до застой, периоди на сурови изпитания и накрая предизвикваха собствената си промяна. Дори в епохата на Хексамона съществуваха обединяващи философски концепции — като идеята за водещата роля на Звездите, Съдбата и Светия Дух и управлението на Добрия човек Надер, въз основа на които бяха изградени цели сложни институции, управленчески групи и идеалистични възгледи.

За джартите не беше трудно да съчетаят представата за войната и разрушенията с жизнената си философия, още повече че това не изискваше промяна на крайната цел. За хората войната беше не само извор на нещастия, но и — колкото и парадоксално да звучеше — движеща сила за прогреса, източник за нови социални промени.

Олми отново си даде сметка, че е подлаган на пропагандно въздействие, при това много ефективно. Джартът подаваше твърде малко информация за историята на своя свят. Вместо това представяше готови идеали, без да посочи колко стриктно се спазват от неговото общество.

Олми изостави философията и се насочи към онзи участък, където се разкриваше ролята на Пътя в осъществяването на грандиозния план на джартите.

След като джартите проникнали за първи път в коридора през една случайна сондажна врата, те бързо схванали принципите, стоящи зад това чудо. На себе си гледали като на създатели на тази безкрайна тръбовидна вселена — нещо, което се стори направо смешно на Олми, — а в по-късния период развили теорията, че са били въведени тук от потомственото управление, за да осъществят по-бързо своята абсолютна цел. Не след дълго били в състояние да отварят нови врати във всяка точка на вселената и дори открили способ да проникват в други вселени. Можели да пътуват до края на времето. Ако се съдеше по онова, което знаеше плененият джарт, неговите сънародници все още не бяха осъществили това пътешествие по начина, по който го бяха сторили гешелистките квартали след Разделянето… Вероятно са сметнали, че това е от приоритета единствено на потомственото управление, или са го отложили за онзи период, когато най-сетне осъществят целта, която са си поставили.

Като средство за осъществяване на тази цел Пътят съвпадал напълно с плановете им. С негова помощ джартите смятали да доставят по-бързо очаквания пакет.

Съвсем за кратко Олми съумя да надникне в образа, свързан с тази мечтана идея: една статична, съвършено управлявана вселена, в която всички източници на енергия са овладени, разкрити са всички загадки и не се извършват никакви промени — готова да бъде предоставена на потомственото управление. Напълно логичен завършек.

Въпреки наученото Олми не намираше сили да приеме джартите за братя по разум. Струваше му се, че са по-скоро някакви съвършени машини, създадени да изпълняват ролята си, безмилостни и лишени от свобода на волята, каквито бяха вирусите…

Сравнението беше твърде опростено, ала му позволяваше да бъде наясно с чувствата си. Джартите бяха врагове, които можеше едновременно да мрази и разбира.

В този момент частичният го уведоми, че е готов за прехвърляне на поредната информация.

Олми отвори очи. Не беше никак лесно да се ориентира след поредното странно пътуване. Макар и прегледал съвсем повърхностно предишния пакет информация, той го прехвърли за съхранение и разчисти пътя за нов.