Грег Беър
Вечност (62)

60.

Град Шишарк

Корженевски се разхождаше из парка, наречен на негово име — в средата се издигаше собствената му монументална статуя.

Беше дошъл тук, за да се срещне и разговаря с Олми, но пристигна близо час по-рано. За известно време, докато военните приключеха с оборудването на Шеста кухина, присъствието му там не беше наложително. Преди няколко часа евакуацията на Шишарк беше завършила успешно.

Парк „Корженевски“ заемаше стотина акра от вътрешността на град Шишарк. Докъдето му стигаше окото, се виждаше само свежа трева, покрита с ярки цветя и гъсти дъбови и орехови горички. И до ден днешен паркът беше любимо място за отдих на всички жители на града. Беше построен малко след началото на Пътешествието по проект на Инженера, който се бе постарал да създаде хармония между градската архитектура, животинския и растителен свят. Всъщност крайният резултат бе атмосферата на покой.

Човек можеше да се разхожда тук по всяко време на годината — продължителността на сезоните съвпадаше с тази в Англия. За парка постоянно се грижеха автоматизирани градинари — неуморни труженици, които отделяха мъртвите и загиващи растения, подпомагаха израстването на останалите и поддържаха реда. В цикъла бяха включени дори насекомите и микроорганизмите.

И всичко това бе негово дело. От известно време му беше трудно да определи с точност кой или какъв е, но продължаваше да живее със спомена, че е Инженерът, живата история, възкресената легенда, епицентър на всеобщо уважение — и подозрение, както от надеритите, така и от неогешелистите. Но каква част от него отговаряше на онзи Конрад Корженевски, създателя на целия този сложен свят, и каква бе наследил от Патриша Луиза Васкес — ето въпроса, който го измъчваше.

Всъщност това нямаше особено значение. Историята продължаваше своя ход и някой ден споменът за него щеше да се загуби като прашинка над океана. Съвсем скоро Хексамонът щеше да се завърне отново в Пътя. Съществуваше сериозна опасност настоящите му обитатели да се възпротивят с всички налични сили и дори да унищожат Шишарк — тогава създателят щеше да загине заедно с творението си.

Веднъж вече беше напускал този свят — убит при заговор на ортодоксалните надерити.

Наказан, задето ги бе обрекъл на Пътешествието.

Вечен смутител на реда.

Това като че ли обясняваше всичко.

Корженевски навлезе в кръглия лабиринт от храсталаци, изпълващ централната част на парка. Лабиринтът не беше особено сложен, особено за хора, чиито мозъци са подсилени от имплантати. Идеята за построяването му също беше негова. Той погледна към празното място в средата на лабиринта — там вече го очакваше дребна човешка фигура. Като по команда двамата тръгнаха един към друг, заобикаляйки препятствията. Корженевски, който познаваше чудесно разположението на фигурите в лабиринта, се придвижваше по-бързо.

Намираха се на двайсетина метра, разделени от последния, най-вътрешен кръг, когато Корженевски вдигна глава и втренчи изненадан поглед в лицето на другия. За един кратък миг му се стори, че се е върнал във времето на Разделянето, преди четиридесет години…

Човекът, който бе дошъл на срещата, бе Ри Ою, старши портопроходец на Безкрайния Хексамон. Присъствието му тук бе също толкова невъзможно, колкото и появата на Мирски — и двамата бяха заминали с гешелистките квартали по Пътя.

— Здравей — извика Ою и помаха с ръка. Сетне кимна към някого зад гърба на Корженевски, показвайки му, че не са сами. Инженерът се обърна почти неохотно и видя, че Олми е застанал в другия край на вътрешния кръг.

— Каква е тази конспирация? — ядоса се той. — И ти ли си в бандата на Олми?

— Никаква конспирация няма. Той въобще не ме очаква. Просто сметнах, че моментът е удобен да поговоря и с двама ви. Какво ще кажеш, ако скъсим пътя на сер Олми? Този лабиринт е чудесен, но едва ли е най-подходящото място за сериозни разговори. Имаме си достатъчно проблеми, че да решаваме и него.

— Хубаво — каза Корженевски. Стараеше се да изглежда спокоен.

— Не ми изглеждаш изненадан — подхвърли Ри Ою.

— Вече нищо не може да ме изненада. — Той изчака Ою, за да продължат заедно. — Ти да не си поредният призрак-пророк?

— Никакви пророчества. Боя се, че съм тук в ролята на строг настойник. — Ще ме подлагате ли на разпит, за да потвърдите самоличността ми?

— Стига вече. — Корженевски махна уморено с ръка. — Предавам се. Ясно е, че самите богове са се загрижили за дребните дела на простосмъртните. — Той се засмя, но лицето му остана загрижено.

— Значи не се съмняваш в това, което твърдя, че съм?

— Ни най-малко — отвърна Корженевски. — Нито пък в това, в което си се превърнал.

Някогашният портопроходец пиктира одобрението си към това мъдро заключение. Междувременно Корженевски забеляза, че сер Ою не носи проекторно колие — изглежда, бе открил някакъв друг способ за пиктиране.

— Дойдох тук с една трудна молба към теб и Олми — поде той.

— По-скоро заповед — отвърна Корженевски.

— Иска ми се да ви убедя в абсолютната й необходимост.

— Аз бях съгласен с Мирски — въздъхна Корженевски. „Поне отчасти“ — добави мислено той. — И подкрепих всички негови усилия.

Ри Ою се усмихна многозначително.

— Ти положи огромни усилия за отварянето на Пътя. — Гласът му не прозвуча обвиняващо, но това не беше необходимо, като се имаха предвид обстоятелствата и душевното състояние на Корженевски.

Инженерът безпомощно завъртя глава.

— Само изпълнявах дълга си пред Хексамона.

— Нямаше ли други мотиви?

Корженевски не отговори. Или по-скоро не знаеше отговора.

— В теб се съдържа копие от Загадката на една определена жена. Лично аз уредих прехвърлянето. Сега работиш за нея, нали?

— Щом така казваш…

— Така е.

— Предполагам, че работя в нейна полза. Но това, което тя иска, не противоречи на моя дълг.

— Загадката не е еднаква с пълноценната личност. Особено ако нещо не е било наред в процеса на прехвърлянето. Резултатът може да е доста различен от очакванията.

Корженевски почувства студената ръка на отчаянието.

— Имаше моменти, когато бях като… обладан — призна той. — Действах под чужда воля…

— Не се тревожи. Всичко е за добро.

Корженевски имаше желание да избяга, да зареже всичко и да прехвърли отговорността върху първия срещнат. Върху някого, на когото поне може да се разчита.

— Можеш да се възползваш от гениалността й — поне от тази част, която е у теб — посъветва го Ри Ою и същевременно пиктира няколко приветствени изображения към Олми, когото вече бяха наближили. Олми кимна невъзмутимо.

— Никой не се изненадва да ме види — отбеляза намръщено Ою.

— Сега е сезонът на чудесата — рече Олми със странно променен глас. Привидно беше спокоен, но си личеше, че това му струва огромни усилия на волята. „Какво ли пък го мъчи сега?“ — зачуди се Корженевски.

— Вие двамата изповядахте ли се вече един пред друг? — попита Ри Ою,

— Нищо не съм изповядвал — рече Олми. — Но предполагам, че не можем да имаме тайни пред Последния Разум.

— Не бих отишъл чак толкова далеч в предположенията си. Ще отбележа само, че сега е най-удобният миг за един малък откровен разговор.

— И мястото май е удобно — кимна Корженевски. Помисли си, че портопроходецът изглежда почти толкова обладан, колкото и той. — Можем да пиктираме в концентрирани лъчи.

— Правилно. Омръзнаха ми тези приказки. Време е да сложим край на глупостите. Сер Мирски, изглежда, е пипал твърде меко. Или не е бил достатъчно изобретателен. Идвам с предложение за вас двамата — нещо, което може да реши всички наши затруднения с изключение тези на Хексамона. Земята и Хексамонът ще трябва да се научат да живеят в разбирателство. Готови ли сте да ме изслушате?

— Слушам ви — произнесе смирено Олми. — Вие сте пратеник на потомственото управление,

— Това пък какво означава? — ококори се Инженерът.

Седнаха на една каменна пейка сред цъфналите рози.

— Ти не си единственият обсебен от духове — осведоми го Ою. — Но първо нека ти обясни сер Олми, а сетне ще ви направя предложението…