Грег Беър
Вечност (33)

31.

Град Шишарк

 

По причини, известни само на него и на неговия адвокат, президентът реши да не се настанява в апартаментите на Възела, разположени под централния купол. Вместо това взе временно жилище в една прилежаща сграда, наречена „Пет века Пътешествие“. Именно там, четири часа след изказването на Мирски, президентът събра на съвещание Корженевски, Олми, Ланиер и самия Мирски.

— Простете прямотата ми — пиктира в началото той, като се обръщаше главно към Корженевски, — но никога през целия си живот в Пътя и сега, в орбита около Земята, не съм присъствал на подобно предателско поведение при това от страна на изтъкнат гражданин на Хексамона.

Корженевски се поклони хладно.

— Отправих молбата си неохотно, под тежестта на неизбежните обстоятелства — заяви невъзмутимо той. — Това, предполагам, беше очевидно за всички,

— Ако питате мен, целият Възел се нуждае от един освежаващ талситов сеанс — отвърна Фарен Сидиом, притиснал с пръст точката между очите си, президентът погледна равнодушно Ланиер, после премести очи към Мирски. — Може и да имаме някои ограничения… но Хексамонът се смята за доста напреднало общество. Ето защо ми е трудно да повярвам, че работата ни би могла да доведе до подобни катастрофални последствия в далечното бъдеще.

— Намирате се на кръстопът — вметна Мирски,

— Така твърдите вие. Но ние също не сме пълни невежи. Помня например дребната измама, до която прибягна сер Олми преди години, когато ни върна Инженера. Той винаги е служел вярно на надеритската идея. Дали и това не е някоя измама, добре замислена манипулация?

— Правдивостта на моя разказ е повече от очевидна — заяви Мирски.

— Не толкова очевидна за някой, прекарал последните десет години в борба с различни защитници на отварянето на Пътя, Борба, в която изцяло бях подкрепян от Инженера. Нещо, което ми е трудно да си представя сега.

Ланиер преглътна мъчително.

— Мога ли да седна? — попита той.

— Но разбира се — разпери ръце Силиом. — От раздразнение забравих маниерите си. — Президентът инструктира декора да създаде кресла за Ланиер и останалите, — Чака ни дълъг разговор — обърна се той отново към Корженевски. — Аз съм прагматичен човек. Толкова прагматичен, колкото може да е един политик, ръководещ нация от мечтатели и идеалисти. Поне за такъв се смята Хексамонът от векове насам. Но освен това ние сме хора твърдоглави, силни, и волеви. Веднъж вече посрещ-нахме предизвикатедството на Пътя. Но едва не изгубихме войната с джартите, а сега те са разполагали с десети-летия, за да усъвършенстват тактиката си. Никой от нас не си прави илюзията, че джартите са напуснали Пътя, нали? Ланиер беше единственият, който не изрази съгласието си. Чувстваше се като джудже сред гиганти. Отново го споходи неприятната мисъл, че е излишен. — Разбирате ли объркването ми? — обърна се Фарен Силийм към Корженевски. — Да, напълно, сер президент.

— Тогава изяснете ми едно нещо. Твърдите, че са ви убедили да защитавате тази идея. Но можете ли да се закълнете тук, пред мен, в името на Добрия човек, Звездите, Съдбата и Светия Дух, че не сте въвлечен в някой гнусен замисъл за отваряне на Пътя и цялата тази история не е някоя долна машинация?

Няколко секунди Корженевски разглежда мълчаливо мрачното лице на президента. Сетне кимна. — Да, сер, кълна се.

— Съжалявам, че поисках това от вас. Но трябва да съм абсолютно сигурен. И никога не сте предполагали, че Мирски или някой друг може да се завърне?

— Напротив — имах известни предположения. Трудно е да се каже обаче, че вярвах в тях.

— Значи сте убеден, че Пътят представлява заплаха за някого?

— Не точно заплаха — намеси се Мирски. — По-скоро пречка.

— Каквото и да е. Убеден ли сте? — Президентът не откъсваше поглед от Корженевски.

— Да.

— Давате ли си сметка, че значителна част от членовете на Възела ви вярват безпрекословно и че бихте могли с лека ръка да изгубите доверието им? Всеки знае, че сте отдали значителна част от живота и силите си за създаването на машините в Шеста кухина. Вероятно изпитвате гордост при мисълта, че вашето откритие е променило съществено историята на Шишарк. Съвсем разбираемо е, ако се чувствате до известна степен забравен след възкресяването ви и след Разделянето. И все пак лично аз не вярвам, че толкова лесно бихте се съюзили с неогешелистите. — Малко поуспокоен, президентът разпери ръце към останалите и седна, — Сер Олми, ако отворим Пътя, чака ли ни нова война с джартите?

— Мисля, че да.

„Ето, това е“ — помисли си Ланиер,

— Сер Мирски, ако не отворим Пътя и по този начин не преустановим съществуването му от нашата страна, ще попречим ли на благородните намерения, които движат нашите далечни потомци?

— Не само наши, но и на всички разумни същества във вселената. Отговорът е да.

Фарен Силиом се облегна в креслото и притвори очи.

— Да си призная, все още ми се мяркат някои от образите, които така живо представихте одеве. Сигурен съм, че и другите участници се чувстват така, — Той се намръщи, — Гласуването ще е доста затегнато. Вероятно ще е необходимо пълно мнозинство. Наясно ли сте с всички тези проблеми?

Мирски поклати глава.

— Ще ви запозная поне с част от тях. Първо — нашата обществена система се отличава съществено от тази на Земята. При вземане на подобни важни решения гласуват всички граждани — не само телесните представители, но и тези в Градската памет. За подготовката ще са ни нужни няколко месеца. Всеки от обитателите на паметта ще трябва да създаде свой частичен, който да го представя в mens publica. Частичните постепенно се обединяват в една обща, монолитна маса, която има право да гласува за не повече от две до три секунди, макар по закон времето за обмисляне на вота да е значително по-дълго. При необходимост гражданите могат да подменят частичните си в рамките на един ден, с цел отразяване на евентуални промени в позицията им. Това естествено е само техническата страна. В политически аспект отварянето на Пътя само за да бъде унищожен от нашия край, създава сериозни проблеми с всички противници на една нова война с джартите. Да не говорим за малцинството, което настоява Хексамонът отново да окупира Пътя. Освен това едва ли можем да се съмняваме, че джартите ще възпрепятстват всякакви наши усилия в тази насока. В края на краищата, те са заложили далеч повече на Пътя, отколкото ние. Прав ли съм, сер Олми?

— Да.

Фарен Силиом скръсти ръце.

— Не зная как ще погледнат на въпроса нашите земни съграждани. И дали въобще ще са в състояние да преценят важността му в този момент. За повечето от тях Пътят е само някаква мъглява физическа концепция и нищо повече. Земните все още нямат пряк достъп до библиотеките и Градската памет. Подозирам обаче, че неогешелистите ще предизвикат вълнения и дори ще настояват Земята да не участва в гласуването… А това ще е крайно неприятно.

— Земните сенатори ще се борят със зъби и нокти — кимна Ланиер.

— Доколкото познавам настроенията в Хексамона — продължи президентът, — силите на поддръжниците и противниците на отварянето ще са приблизително равни. Въпреки очевидното надмощие на неогешелистите през последните години във Възела. Но защо ви занимавам с всичко това? Тези проблеми са повече мои, отколкото ваши. От друга страна, именно вие ми ги създадохте, така че няма какво да ви щадя. Все някой ден ще трябва да пуснем духа от бутилката и никой не може да се обзаложи какъв ще е изходът…

Фарен Силиом се надигна, но пиктира към останалите знак да почакат още малко.

— Господа, моля за още няколко минутки от времето ви. Сер Мирски, поканил съм един ваш стар приятел и очаквам всеки момент да се присъедини към нас. Навремето, преди Разделянето и всички останали събития, двамата сте били добри приятели, колеги по служба от армията на Съветския съюз… преди Смъртта. След Разделянето той се е завърнал на Земята и досега живее там.

Мирски кимна. Изглеждаше заинтригуван. Ланиер се помъчи да си припомни някой от оцелелите руснаци, които навремето работеха с Мирски. Имаше един, с птиче лице, ах да, злобният замполит Белозерски… увереният, но вечно тъжен Виелгорски, старши инженерът Притикин.

Над вратата блесна предупредителен сигнал.

— Господа — обяви тържествено президентът, — позволете да ви представя сер Виктор Гарабедян.

„Сигурно смята, че ще уличи Мирски в измама“ — помисли си Ланиер.

В стаята влезе Гарабедян, побелял, отслабнал, леко прегърбен. Ръцете му бяха покрити със страшни белези. Очите му бяха подпухнали, с провиснали клепачи. Ланиер веднага разпозна симптомите. Радиационно поражение, лекувано с прекомерни талситови сеанси… сигурно е правил опит да проникне на територията на някогашния Съветски съюз,

Гарабедян огледа присъстващите. Изглежда, не беше предупреден за срещата. Когато зърна Мирски, в очите му блеснаха пламъчета и устата му се изкриви в иронична усмивка. Мирски изглеждаше поразен.

— Другарю генерал — рече Гарабедян.

Мирски се надигна и приближи стареца. Двамата постояха така за миг, после Мирски разпери ръце и го прегърна.

— Какво е станало с теб, Виктор? — попита той на руски, като разглеждаше прегърбения Гарабедян.

— Дълга история. Очаквах да срещна старец… като мен. Не ме предупредиха, че ще изглеждаш така. Виждам, и сер Ланиер е тук.

— Необходими ни бяха няколко часа, за да открием сер Гарабедян — съобщи им Фарен Силиом.

— Живея колкото се може по-близо до Армения — разказваше Гарабедян на Мирски. — След няколко години родината ми ще бъде почистена напълно и тогава смятам да се завърна. Работех като милиционер в Съветските възстановителни сили… а после воювах на страната на Арменския фронт за освобождение срещу Хексамона. Не беше кой знае каква война. Все едно децата да се нахвърлят с тояги срещу своите учители и лекари. Когато и това свърши, станах фермер. А вие къде бяхте, другарю генерал?

Мирски огледа стаята с насълзени очи.

— Приятели, двамата с Виктор трябва да поговорим.

— Искаха да ти задавам разни въпроси — оплака се Гарабедян.

— Добре, но насаме. Гари, вие също можете да дойдете. Ще ни осигурите ли стая?

— Разбира се — кимна Фарен Силиом. — Използвайте работния ми кабинет. — Ние, естествено, ще запишем срещата ви.

Ланиер забеляза, че лицето на Мирски бе претърпяло странна промяна. Чертите му бяха изострени, напрегнати, съвсем като в онези времена преди четири десетилетия, когато се срещнаха на Камъка.

— Бих желал преди това да разменя няколко думи със сер Ланиер — заяви Корженевски.

Двамата руснаци напуснаха стаята, придружени от Силиом.

— Сер Ланиер? — попита Корженевски.

— Той наистина е Мирски — кимна Гари.

— Някакви съмнения?

— Не.

— А потвърждението на Гарабедян?

— От него се нуждаеше само президентът.

— Съмнението е негово законно право — намеси се Олми.

След като президентът се върна, Ланиер последва руснаците в кабинета. Гарабедян и Мирски бяха седнали до малка кръгла маса, заобиколена от кресла със свободна форма. В стаята ухаеше на бор и чист сняг. Стиснал обгорените си ръце, Гарабедян разглеждаше натъжено своя стар другар.

— Знаете ли, Гари — поде Мирски, — бяхме рамо до рамо с Виктор, когато щурмувахме Картофа, прощавайте — Камъка, заедно с останалите космодесантчици. Той беше до мен, когато се предадохме, помагаше ми със съветите си и в тежките времена, които последваха… За последен път се видяхме преди да замина с кварталите на гешелистите. Никак не ти е било леко и след това, Виктор.

Гарабедян продължаваше да го разглежда мълчаливо. После се обърна към Ланиер.

— Сер Ланиер — рече той на английски, — ние с вас сме остарели. Кой повече, кой по-малко. Но другарят генерал Мирски…

— Вече не съм генерал — прекъсна го Мирски.

— Той въобще не се е променил. Освен… — Гарабедян присви очи. — След като ви простреляха, станахте някак… по-решителен…

— А после изминах доста дълъг път.

— Хората, които дойдоха за мен… те не ме питаха дали искам да ви видя. Просто ми наредиха да тръгна с тях. Също както в старите времена. Как е възможно това, Павел? Та ние вече не сме деца. Вярно, че воювахме срещу Хексамона, но после страдахме. И умирахме!

— Разкажи ми какво си изстрадал, Виктор. Моля те. Ланиер забеляза, че по лицето на Гарабедян премина сянка.

— Кажи ми — повтори Мирски и сложи ръка на рамото му.

— Нищо вече не е както преди — поклати печално глава Гарабедян. — И няма да бъде. Това е хубаво и лошо. Понякога си мисля, че през целия си живот съм вършил само едно — излизал съм да видя широкия свят, а после съм се завръщал на село, при баща ми. — Гарабедян вдигна покритите си с белези ръце. — Ние отидохме в заразените земи. Почвата беше като змия. Тя ни хапеше. А после дойдоха ангелите от Хексамона. Отведоха ни, но ни се извиниха задето не можели да ни осигурят нови тела. Не ми позволиха да се върна у дома. Там вече нямало нищо. Преместих се в Армения… сега я наричат Нова Анатолия. Вече нямало народи, казват. За да не се делим. Всички сме граждани. Станах фермер, създадох семейство. Всички загинаха при едно земетресение.

Ланиер поклати глава. Не можеш да помогнеш на всеки, повтаряше си той.

— Отглеждах коне. Създадохме арменски кооператив за защита от турците. После сключихме с турците мир и заедно се бихме срещу иранските търговци на опиум. Хексамонът отново се намеси и ни разтърва… а на онези дадоха нещо, което правеше употребата на опиум безсмислена…

Мирски погледна Ланиер.

— Имуноблокатори — поясни Гари. — Предизвикват непоносимост. — Беше чувал за тези неща. Мирски кимна.

— Продължавай.

— Какво да ти кажа още, Павел. Мисля, че страдах

достатъчно. Вече дори не мога да изпитвам болка. А ти

си млад. Ти ли си, наистина?

— Не — отвърна Мирски. — Не съм точно човекът, когото познаваш, Виктор. Но аз също преживях моменти

на радост и мъка.

Гарабедян се усмихна вяло и махна с ръка. — Помниш ли Сосницки? Хубав човек беше. Липсваше ни, когато живеехме в Армения. Всичко се преобърна наопаки, Павел. Мразех турците, а взех за жена туркиня. Дребничка, мургава, с черна коса. Роди ми много хубава дъщеря. Изнежена, градско чедо. Сега съм фермер, селянин и работя по специална програма от Хексамона.

— Това ли искаше? — попита го Мирски. Гарабедян сви рамене и се усмихна иронично.

— Това е животът — отвърна той. После неочаквано сграбчи Мирски за ръката. — Но ти? Ти какво си? Кажи ми?

Мирски погледна Ланиер.

— Виктор, те чакат от теб този отговор. Трябва да им кажеш… аз ли съм това.

— Каза, че си… не съвсем — рече Гарабедян. — Но мисля, че си ти. Да, сер Ланиер. Това е Павел. Кажете го на президента.

— Ще му го кажа — кимна Гари. Мирски се засмя радостно.

— Да поседим още малко, Виктор, искам да те огледам пак. Не мога да повярвам докъде е стигнало онова простичко селско момче, което помня…