Грег Беър
Вечност (76)

74.

Аксис Евклид

Сули Рам Кикура вече не беше пленничка на Хексамона. Бяха я освободили от изолацията на собствения й апартамент. Идваше време за преоценка на всичко, което бе понесла през последните две седмици.

Непрестанно й се струваше, че зад всичко това е стоял Олми, или че дори е играел важна роля в събитията.

Нямаше кой друг да бъде.

На мястото на първоначалния гняв дойде съзнанието, че трябва да изпълнява дълга си докрай. Първо, трябваше да се убеди, че разрушаването на Шишарк — ако това стане — няма да изложи на опасност орбиталните тела и Земята, Нямаше кой знае каква теоретическа подготовка по тези въпроси, дори подкрепата на имплантираната памет не бе достатъчна, за да осъществи самостоятелни проучвания.

Ето защо реши да потърси помощта на Джудит Хофман.

Щом се свърза със земния офис на Хофман в Южна Африка, я известиха, че я очаква съобщение от специално назначен частичен с инструкции да разговаря с няколко определени хора,, между които и тя. Частичният обясни, че Хофман е била в Шишарк до последната минута и че в момента пътува с една от совалките към Аксис Евклид, след което я увери, че все още има възможност да разговаря директно с неговия патрон — стига да пожелае.

При друг случай Рам Кикура би се поколебала да наруши нечие спокойствие, но сега настоя разговорът да се осъществи незабавно.

— Ще ви бъда изключително благодарна, ако успеете да ми отворите персонален канал — заяви тя.

Частичният на Хофман пое организацията в свои ръце и не след дълго изображението на Хофман се появи в дневната на Рам Кикура. Джудит изглеждаше изморена и нещастна.

— Сули! — възкликна тя, — Тук е истинско бедствие. Не можахме да вземем от Трета всичко, което искахме… Ако продължава така, ще изгубим толкова много…

— Знаеш ли какво става?

— Всички вече знаят! — извика Джудит и разпери ръце. — Президент-министърът отмени всякакви извънредни мерки за сигурност…

— Зная. Вече съм свободна.

— Първото свързване се оказа истинска катастрофа. Казват, че се дължало на нестабилност вътре в Пътя, но не мога да повярвам, че Корженевски не би се справил с това.

— Мирски? — попита Рам Кикура. Хофман разтърка схванатия си врат.

— Е, поне ни предупреди.

Изображението й внезапно измени цветовете си. Джудит завъртя глава вляво — където вероятно имаше илюминатор — и на лицето й се изписа учудване.

— Какво е това? — попита тя. Чуха се приглушени гласове.

Рам Кикура на свой ред надникна през панорамния прозорец към тъмния свод над мястото, където някога бе преминавал потокът. Тунелът беше озарен в призрачна синя светлина.

— Нещо става — обади се Хофман. — Връзката… Тя изчезна в безшумна плетеница от бели линии. Рам Кикура веднага поиска изображение от външните монитори на орбиталното тяло.

— Къде е Шишарк? — извика тя. — Покажете ми този участък.

В средата на стаята й изгря сияещ синкав кръг, през който прозираше светлината на звездите.

— Шишарк — нареди тя. — Покажете ми мястото, където е Шишарк. В центъра на синьото сияние блесна ослепително ярък обект с форма на камък, чиято повърхност скоро се изпъстри с аленочервени ивици. Сиянието бързо обхвана цялата околна част от небосвода, сякаш извираше от самата космическа тъкан.

Обектът светеше все по-ярко.

— Увеличение — нареди тя. Знаеше, че точно в този момент хиляди жители на Аксис Евклид наблюдават същата картина: натоварването в мрежата беше толкова голямо, че изображението потрепваше несигурно.

Астероидът нарасна, вече се виждаха и най-дребните подробности върху повърхността му. Беше заобиколен от яркосиня корона. Северният му полюс бе обърнат в противоположна страна на Земята и орбиталните квартали. Сега вече светлината бликаше и от южния полюс — сияещи червеникави пръстени, които извираха от кратера и поемаха бавно нагоре, за да се разтворят в мрака.

Знаеше какво е това — бяха се включили Бекмановите двигатели, които не бяха използвани от Разделянето, и сега астероидът бавно се отдалечаваше от кварталите и Земята.

Това, което доскоро бе само интелектуална игра на ума, сега щеше да се превърне в реалност — Шишарк се готвеше за своята смърт.

Интуицията й подсказваше, че Олми все още е на астероида или някъде близо до Шишарк — може би в самия Път.

Подобно на него Рам Кикура също не притежаваше способността да плаче. Седеше, обгърната от напрегната тишина, без да откъсва очи от изображението на Шишарк.

Още колко?

От прохода в южния полюс внезапно изригна огнен пламък от разрушена материя и застина като разперена метла на фона на синкавия звезден небосвод. Струваше й се, че присъства на някакво предварително планирано развлекателно зрелище, игра на светлини и цветове, създадено единствено, за да радва окото.

„Ужасно ме боли — помисли си тя и имплантатите веднага се заеха да неутрализират емоционалното пренапрежение. — Зная, че той е там. Това е и мой дом, там се родих, израснах, работих — също и в Пътя.“

Вече нямаше сили да гледа, но въпреки това не смееше да помръдне.

Поне това дължеше на миналото си — да седи и да гледа как умира.