Грег Беър
Вечност (24)

22.

Гея, Александрия

 

В просторния хангар на двореца Рита беше заобиколена от останалите членове на експедицията. Стиснала дръжките на ключицата, тя затвори очи и се съсредоточи върху въртящия се глобус. Много от обозначенията върху схемата все още не й бяха ясни. Някои от тях премигваха, сякаш за да привлекат вниманието й, други се движеха или пулсираха. Океанът и част от сушата бяха оградени в червен и жълт контур. Но ключицата не разкриваше значението на тези обозначения, тя само завъртя глобуса, спирай.ки вниманието й първо върху устието на Нил, където се намираха в момента, и веднага след това на местонахождението на вратата, маркирано с ярък червен кръст. Погледът й се „спусна“ към повърхността на глобуса и тя се озова сред просторна, покрита с трева равнина, в центъра на която се виждаше вратата.

Рита отвори очи.

— Все още е там — каза тя. До нея стоеше Орезиас. Тя пое ръката му и я постави върху ръкохватката на ключицата. — Затвори очи — рече му. Той я послуша и Рита почувства как проекцията преминава през тялото й и достига до неговото. Орезиас замръзна, после въздъхна и направи опит да се отпусне. След няколко секунди отвори очи.

— Така е — потвърди той. — Вече знаем, че вратата съществува.

Клеопатра седеше на сгъваем трон върху ниската каменна платформа. Всички обърнаха очи към нея. Тя се изправи и протегна ръце над групата.

— В моите жили тече кръвта на Александър, Обединителя и Завоевателя — произнесе тя. — Някои може би ще го определят за царска прищявка, нелепо хрумване на една самозабравила се властваща особа. Но вие, присъстващите, не чувствате ли величието на този ден? Това, което ви предстои да откриете, може да помогне за прераждането на Ойкумения, да ни осигури векове на възход и прогрес, да ни измъкне от тресавището, в което бавно потъваме. Вместо да търсим магьоснически талисмани, да се прехласваме по грамадния член на Азер или изгубеното вълшебство на Нейл, не е ли по-добре да открием нещо истинско, нещо, което наистина ще ни промени? Завиждам ви за опасностите, които ви чакат, и съжалявам, че не мога да ги споделя с вас. Вървете с боговете и духовете на вашите прадеди. И нека Аполо да грее над всички вас. Аз ви обичам, мои деца. И ви завиждам.

По обветреното лице на Джамал Атта се стичаха едри сълзи. Орезиас поздрави царицата с изпъната ръка и разперени пръсти — жеста на Александър за вярност и дружба.

— Ние ще се върнем, моя царице — провикна се той. Клеопатра кимна и бавно коленичи пред тях. Рита почувства ръката на Орезиас върху рамото си. Той я поведе към първия, обгърнат в гъста пара фургон. Още седем подобни фургона очакваха членовете на експедицията, за да ги откарат, заедно с багажа оръжието и екипировката, до едно секретно летище в западната пустиня.

Зад тях вървяха Джамал Атта и някакъв чернокос брадат мъж. Те се качиха във фургона на Рита и заеха местата зад нея. Щом фургонът потегли, военният съветник й представи непознатия.

— Това е вашият дидаскалос, когото толкова дълго чакахте. Току-що се е завърнал от принудителното изгнание, което му беше наложил Калимакхос. Деметриос, позволете да ви представя вашата търпелива и вярна ученичка, Рита Беренике Васкайза. На нея дължите честта да ни придружавате в това начинание.

Деметриос разглеждаше усмихнато обърканото лице на Рита. Имаше приятни, мъжествени черти.

— Наистина е чест — кимна той.

— Също и за мен. Стига да не ви е неприятно… че взехме решението във ваше отсъствие.

— Само в началото — каза той. — Все още нямам представа какво търся тук.

— Избрахме ви заради солидните ви познания по механика и научните ви интереси — намеси се Орезиас. — Императрицата предполага, че ще се натъкнем на най-различни чудеса и разчита вие да ни ги обясните, ако Рита Васкайза не съумее.

— Да си призная честно, едва ли зная за тези неща колкото нея… Доколкото разбрах, ще търсим вратата, през която покойната наместница е попаднала в нашия свят, нали?

— Може би — подхвърли Рита.

— Това наистина ще е голямо чудо. — Той поклати глава, сетне посочи калъфа с ключицата. — Това да не е един от Инструментите?

Рита кимна.

— Простете любопитството ми — продължи Деметриос. — Неведнъж по-старите механикоси са ми разказвали за странните прибори на наместницата. Но никога не съм ги виждал с очите си… — Той понечи да протегне ръка, но Орезиас завъртя едва забележимо глава. — Наистина се радвам, че се запознах с вас — приключи смутено Деметриос.

Рита огледа останалите пътници във фургона. Тя беше единствената жена. Надеждите й, че Клеопатра ще успее да надвие остарелите разбирания на Александрия, останаха излъгани.

Призори парните фургони преминаха по пустите улици на Брукейон и Неаполис, изпроводени само от неколцина ранобудни търговци, яхнали натоварени със стока магарета. Въздухът беше кристално чист и свеж, заводите, които димяха откъм делтата, все още не бяха разтворили вратите си.

Напуснаха и последното предградие и поеха по широкия павиран път, а от двете им страни се занизаха безкрайни гробища, обкичени с ярки надгробни плочи. Докато преминат града на мъртвите, слънцето вече се беше изкатерило високо в небето. Освен от трупове, Некрополис беше обитаван и от бедняци, които пъплеха между могилите с надежда да открият някакво препитание. Полицията отдавна беше вдигнала ръце от тях и единственото, за което се грижеше, бе да ги държи извън очертанията на града. Никой от тях не обърна внимание на преминаващия керван.

Още по-нататък, където градът на мъртвите постепенно преминаваше в скалиста пустиня, пътят се сля с просторна магистрала, строена преди години от военните. Оттук до секретното летище имаше не повече от десет шоени. Когато го наближиха, утрото вече се беше превърнало в обед. Отдалече ги посрещна миризмата на керосин и нафта, заедно с рева на реактивни двигатели: въздухолетите се готвеха за патрулни полети над либийската граница.

— Пристигнахме — обяви след малко Орезиас, изправи се и раздвижи схванатите си крака.

Керванът, беше спрял на асфалтирана площадка, заобиколена от бетонен парапет. Докато слизаше по стълбичката, Рита за миг зърна сребристия търбух на един излитащ в небето реактивен въздухолет, следван от няколко по-дребни изтребители с остри като игли корпуси и широко разперени криле, върху които се виждаха обозначенията на автономните провинции Юдея и Сирийска Антиокея. От другата страна на летището, зад високата бетонна стена, се беше ширнало море от пясъчни дюни. С пронизителен рев един изтребител се спусна към площадката за кацане и премина само на стотина разтега от мястото, където бяха спрели фургоните. Рита намести калъфите на рамото си и засенчи очите си с длан, за да се предпази от ослепителните лъчи на слънцето.

След като заобиколиха кервана, тя зърна два по-малки въздухолета от типа „пчела“, паркирани в далечния край на площадката. Корпусите им бяха боядисани в защитен цвят. Изглеждаха някак грозновати и недодялани в сравнение с изящните изтребители, сякаш бяха летящи къщи. Имаха широки, разположени хоризонтално пропелери, а опашките им бяха зинали като човки на птици. Край „пчелите“ се навъртаха няколко военни, разговаряха и зяпаха приближаващата се група.

От последния фургон на-кервана слезе Луготорикс, следван от малка група гвардейци от дворцовата охрана — все за да пазят нея, осъзна Рита. Вятърът, идещ откъм пустинята, сипеше ситен пясък по асфалтовата писта. Тя вдигна очи към слънцето и пак се прикри с ръка от заслепяващия блясък. Чудесен ден за полети. А така не й се летеше точно днес.

— Време е да се качваме — рече Орезиас. — Дидаскалос, помогнете на ученичката си, ако обичате.

Деметриос й предложи ръка, но Рита само поклати глава и избърза напред.

— Ние ще се качим в дясната машина — инструктира я Джамал Атта.

Орезиас, който се озърташе с безпокойство, изведнъж вдигна ръка, посочи нещо в другия край на пистата и попита:

— Очакваме ли изпращачи?

— Не — отвърна Атта, видимо напрегнат. — Наредил съм никой да не доближава тази част на летището.

— Тогава по-добре да побързаме.

Деметриос застана до Рита, сякаш за да я защитава. По заповед на Атта войниците от охраната и Луготорикс заеха позиция около стълбичката. Генералът местеше обезпокоен поглед от купчината припаси, която предстоеше да натоварят, към приближаващите ги фургони.

Орезиас почука по прозрачния прозорец на пилота и нареди:

— Бъди готов за излитане, ако онези ни доближат преди да завършим товаренето.

— По радиото ни наредиха да изчакаме — възрази пилотът.

— Няма какво да чакаме — сопна се Орезиас.

— В такъв случай всички трябва да са на борда две минути преди излитане. Толкова ще ми е нужно, за да подготвя двигателите. — Пилотът затвори прозорчето.

Вътре в тесния фюзалаж Рита избра едно място до прозореца. Седалката беше съвсем проста — парче брезент, изпънато между две метални тръби. Деметриос й подаде калъфа с компанела и закрепи куфарите с другите инструменти на рафта зад нея. Абсурдно беше да разменят и дума — кабината ехтеше от неистовия рев на реактивните двигатели. Вторият член на екипажа им предложи наушници-шумозаглушители и даде знак всички да заемат местата си.

Отвън товарачите работеха с бясно темпо, за да прехвърлят припасите на втората „пчела“. Фургоните, с които бяха пристигнали, вече се отдалечаваха.

Рита притисна с ръце наушниците, за да изолира по-добре шума, и затвори изплашено очи. Никога досега не беше летяла.

Почти веднага някой я потупа по рамото. Беше Орезиас, който й даде знак, че потеглят.

Тя надникна през миниатюрния илюминатор и забеляза, че пропелерите се въртят с бясна скорост и че вече са заели позиция за излитане. Имаше чувството, че сърцето й ще спре. Не беше уринирала от часове и едва се сдържаше. Стисна болезнено зъби.

Двете „пчели“ набраха скорост и плавно се отделиха от пистата. Рита не успя да види какво правят войниците от фургоните, които ги преследваха. Надяваше се, че няма да открият стрелба.

Седнал зад широкия гръб на келта, Деметриос й кимна усмихнато, въпреки че лицето му беше посивяло от напрежение, Рита отново затвори очи.

Знаеше, че никога вече няма да види нито Родос, нито Рамон и светилището на Атине Линдия. Само едно не разбра — откъде се взе в нея тази абсолютна увереност.

Сети се, че Патрикия също беше предприемала подобни пътешествия. При това още когато е била съвсем млада — точно като нея. Само че Патрикия е търсела своя дом, изгубената Земя.

„Пчелата“ подскочи рязко и тя забеляза някаква широка сребриста лента право пред тях. Наближаваха океана.

— Завиваме на изток — извика Орезиас в ухото й. — Мисля, че успяхме да се измъкнем невредими. Поне никой не ни преследва.

— Какво ли е станало долу? — намеси се все така мрачният Атта. — Нещо, което не сме предвидили.

Въпросът остана без отговор. Въздухолетът, според предварителния план, поддържаше радиомълчание. Движеха се на пет-шест парасанга навътре в океана, успоредно на брега.

Рита почувства, че напрежението в пикочния й мехур става непреодолимо. Тя се наведе напред и пошепна нещо на Орезиас. Той поклати глава, че не може да я чуе.

— Трябва да се изпикая — извика тя. Изследователят посочи с пръст задната част на фюзалажа, където вторият пилот пикаеше в метална кутия.

— Има завеса — поясни той.

Рита кимна. И без това друг изход нямаше. След като свърши, тя изсипа съдържанието на кутията в един отвор в пода. Течността щеш: е да се разпръсне зад въздухолета като малък, краткотраен дъжд.

Постепенно привикваше с шума в купето. Вторият пилот раздаде на всички малки пластмасови торбички с маслиново олио.

— Смучете го. Полезно е за здравето — увери ги той, Рита погледна към рафта, за да се увери, че с ключицата всичко е наред. Едва сега наистина осъзна, че експедицията е започнала и връщане назад няма. Вместо радост или възбуда изпитваше необичайна тъга.

Само след час настроението й се беше променило коренно. Привикна почти напълно с непрестанното подскачане на машината и странните усещания в стомаха си.

През прозорчето се виждаше отчетливата линия на брега и още по-нататък, на югозапад, мътната мараня на делтата. Тя слушаше разсеяно разговора на Орезиас и Атта с корабния оператор: тримата обсъждаха маршрута на подета. Втората „пчела“ ги следваше съвсем отблизо, на неизменна дистанция.

Келтът и войниците приемаха стоически всичко. Деметриос също беше придобил нормален вид, макар очевидно да не беше особено щастлив от резкия поврат на съдбата. Рита разкопча колана, прехвърли се на мястото до него и вдигна единия край на шумозаглушителите.

— Хайде да се състезаваме — предложи закачливо тя.

— Какво състезание? — извика Деметриос.

— Първият, който покаже, че го е страх или му е зле — губи. — Тя кимна към войниците и Луготорикс и се захили. — Съгласни?

— Аз съм съгласен — рече Деметриос и също се засмя.

— Но мисля, че вече загубих.

— Сега започваме. Стегни се. Атта ги изгледа с неодобрение.

— Къде сме? — попита го Рита и се премести към тяхната група.

Разполагаше с неограничени резерви от храброст.

— Западно от Газа — рече Орезиас. — Движим се съвсем по график. Ще следваме маршрута на Александър! Е, донякъде. Трябва да кацнем в Дамаск за гориво, после в Багдад, а след това в Раки, на Каспианско море, откъдето известно време ще ни следва един летящ танкер. Ще заредим за последен път във въздуха над Хунос и два часа по-късно ще бъдем над района, където се намира вратата. Надявам се, че никои няма да направи опит да ни попречи.

Не след дълго Рита започна да се унася от равномерния шум на двигателите. Поспа около час, сънувайки някакви песъчливи блата, а когато се събуди, вече бяха пресекли Юдея и наближаваха Дамаск. Долу под тях се меняха огромни пастелни петна от зелени равнини и кафяви ниски планини. Тя се замисли за старите кервани, за пътешествията, продължавали много дни и седмици и придружени от глад и жажда… за антични и тайнствени места. Какви романтични времена.

Да летиш над всичко това като птица беше просто нереално.

Зеленото под тях ставаше все повече. Рита помириса Дамаск още преди да го е видяла — ухаеше на вода и живот, на свежа зеленина, която я накара да вдигне глава и да жадува за още. Деметриос и Орезиас не забелязваха нищо, потънали в обсъждане на най-различни планове. Деметриос все още имаше много да наваксва. А и нищо чудно — след като го бяха избрали без негово съгласие. „Не е ли и с мен така? — питаше се тя. — Избра ме Патрикия.“ Измъкна се от седалката и погледна навън.

Дамаск имаше славата на най-стария град в света. Вярно, че разкопките край Йерихо от миналия век бяха поразклатили тези твърдения, но Йерихо беше съвсем малко селце, докато Дамаск беше милионен град, главният търговски център на Сирия. Масивни стъклено-бетонни сгради, цветущи паркове и градини и разбира се, старата персийска крепост, която господстваше над цялата южна част на града. Отвъд нея бе само международното летище Ел Зара.

Атта се показа от пилотската кабина и обяви, че ще кацнат в покрайнините на Ел Зара, за да заредят.

— Дано там научим новините — ако има такива — добави мрачно той.

„Пчелата“ се гмурна рязко надолу и изравни полета едва когато доближиха върховете на дърветата. Рита долови уханието на фурми, над жълтеникавите къщи се извиваха прозрачни стълбове дим. Никога досега не беше посещавала тези далечни места. Ако оцелееше от тази експедиция, щеше да е една много видяла и преживяла млада жена.

„Пчелата“ се спусна върху една странична бетонна площадка, край която вече ги очакваха няколко раздрънкани фургона с цистерни. Уморени прашни мъже доближиха двете машини, теглейки дебели платнени маркучи. Изчакаха пропелерите да спрат и после тикнаха маркучите в отворите за зареждане непосредствено до вратите. Пръв слезе Орезиас, следван от Атта, неколцина войници и келта. Луготорикс пое въздух с пълни гърди и тръсна глава, сякаш да проясни мислите си.

Атта заговори надзирателя на групата, който отвръщаше неохотно на въпросите му. Не след дълго генералът се отказа, повика един шофьор на фургон и, изглежда, този път извади повече късмет в събирането на информация. Когато се върна, лицето му изглеждаше още по-мрачно.

Рита побърза да се включи в групата, която го очакваше.

— Връзката с Александрия е прекъсната — обяви той.

— Ще заредим с гориво, но освен това тук трябваше да получим нови въздушни карти на степните райони от Сирийския картографски център — от които няма и следа.

— Какво означава това „връзката е прекъсната“? — попита Орезиас.

— Само това. Нито радиосъобщения, нито телефон — нищо. Шофьорът, той е офицер, го узнал от пилотите на летището. Полетите за Александрия са отменени. Ние сме единствените, които идват оттам.

— Лоша работа — поклати глава Орезиас.

— Но какво… — поде с неразбираща физиономия Деметриос.

— Вече никой няма да ни обърне внимание — прекъсна го Атта. — Ще получим гориво, но не и подкрепа. Никаква. Поне докато не се изясни с каква власт разполага царицата…

Орезиас чешеше нервно китката си.

— Да не са нападнали двореца? Атта поклати глава.

— Каквото и да е станало, за нас сега експедицията е по-важна. — Той сви рамене. — Няма смисъл да губим време, за да узнаем повече. Трябва да продължим.

Рита се загледа в далечните небостъргачи на Дамаск. Не изпитваше никакъв страх, въпреки неочаквания обрат. Все още беше под влияние на възбудата от полета и предстоящото пътешествие.

— Провери още веднъж с ключицата — помоли я Орезиас. — Искам да съм сигурен, че нашата цел все още е там.

Тя извади калъфа, постави ръце върху ръкохватките и се съсредоточи. Яркочервеният кръст си стоеше на мястото.

— Там е — кимна тя. Орезиас се отпусна уморено назад и затвори очи.

След няколко минути зареждането на „пчелите“ приключи. Атта се върна на борда и затръшна ядно входния люк.

— Какво ще стане сега с летящия танкер? — промърмори недоволно той. — Откъде да търсим гориво за връщане?