Грег Беър
Вечност (46)

44.

Шишарк, Орбиталните квартали, Земята

Корженевски загреба шепа белезникав прах и се заслуша в тихия му шепот, докато той изтичаше между пръстите му. Пясъкът бе единственото, което бе останало след един неуспешен опит преди близо шест години да бъде отворена врата извън Пътя — провал, който не стана достояние на обществеността, ала същевременно оказа решаващо влияние върху разработките в тази насока. Вместо да създадат врата, бяха получили нова форма на материя, която поне засега не показваше никакви съществени преимущества. Цели шест години от живота му, отишли в напразни проучвания…

Той изсипа праха на малка купчинка върху един черен, обгорял къс скала, изправи се и огледа лабораторията, с която се сбогуваше мислено. Щеше да се върне тук най-рано след няколко месеца, може би никога.

Току-що бяха публикувани резултатите от референдума. С мнозинство от две трети гражданите на Хексамона бяха гласували за отварянето на Пътя.

Фарен Силиом вече нямаше никакъв избор. Корженевски задейства робота-пазач и даде последни инструкции на своя частичен. Не изпитваше нежелание да се завърне в Шеста кухина, по-скоро беше ентусиазиран. Някъде дълбоко в него отново се беше обадил един тих и настоятелен глас, който го подтикваше да поеме новото предизвикателство, и Корженевски бе сигурен, че това е гласът на Патриша Луиза Васкес.

Корженевски събра в една чанта най-необходимите инструменти и уреди, прибави и дневниците си и всичко останало, което щеше да му е необходимо, докато приключваха с подготовката за отварянето на Пътя.

— И да слушаш — подхвърли той на робота-пазач, докато излизаше. Спря за миг на прага и се огледа, смръщил вежди. Стана му странно, че беше заговорил една машина, сякаш бе човешко същество.

Заобиколен от километри пясък и камънаци, Инженерът се покатери на транспортьора, който щеше да го откара при станцията на свръхскоростните влакове във Втора кухина.

Частичният на Сули Рам Кикура полагаше огромни усилия, за да освободи своя оригинал от домашен арест в Аксис Евклид. Молбата му беше отхвърлена от Спомагателния съд на Градската памет на основание на влезлите в сила Извънредни закони и със забележката, че всички подобни молби трябва да бъдат представяни лично от телесните носители. Последното, разбира се, беше най-малкото смешно и нелепо, но Рам Кикура дори не се изненада. По-скоро почувства тъга.

Останала в своя апартамент, където я бяха затворили веднага след завръщането й, тя знаеше предварително, че частичният ще се провали. Новият Хексамон, променящ се с часове под въздействие на обстоятелствата, беше готов да определя правилата в хода на играта. Тъкмо в този момент, след приключването на референдума и бляскавата победа на неогешелистите, беше най-малкото опасно да се възпротивява открито на решението за отваряне на Пътя. Вече няколко десетилетия законите и политическите правила на Хексамона бяха нещо като граници, отвъд които се ширеше хаосът, анархията и разрухата. Усещайки промяната на общественото мнение, президентът и президент-министърът бяха готови на всичко, дори да потъпкват граждански права, само и само да осигурят реда и спокойствието на мнозинството. Сякаш прибягвайки до тези крайни мерки те наказваха Хексамона за решението, което сам бе избрал.

Не й позволиха достъп до Градската памет, което означаваше и че не може да се свърже с Тапи, който всеки момент щеше да се роди. Не можеше да разговаря нито с Корженевски, нито с Олми. Съобщиха й, че с тях всичко е наред и че съдействат с всички сили за овладяване на извънредното положение.

Тя самата нямаше никакво намерение да „съдейства“. Вярваше в онова, което защитаваше, и знаеше, че няма да изневери на себе си.

В Нова Зеландия пролетта донесе великолепно време. Ланиер се грижеше за десетина черноглави овце, Карен му помагаше, колкото за да забрави нерадостните мисли. Нямаше какво друго да правят, бяха им забранили да напускат пределите на долината.

Работеха заедно, но дистанцията между тях оставаше. Ланиер бе завладян от мрачен песимизъм. Не знаеше как ще свърши всичко това, а и не го интересуваше.

През целия си живот беше изпитвал възхищение пред Хексамона и онова, което бе постигнал. А ето, че последните няколко години бележеха нарастващо напрежение между Земята и орбиталните квартали — и всичко заради разместване на политическите пластове в Хексамона. Същият този Хексамон, който беше спасил Земята, сега ги предаваше, предаваше всичко, за което се бяха борили заедно.

Още преди да е приключило Възстановяването.

Чувстваше се стар и безкрайно изморен; Безрадостните мисли го спохождаха най-често вечер, когато двамата сядаха на верандата, за да се наслаждават на свежия вятър.

„Аз съм само човек — казваше си той. — Имам право да увехна също като листата по клоните. Животът отдавна ме изпревари. Изпях своята песен, време е да си ида. Не завиждам на тези, които ще дойдат след мен.“

Може би най-лошото беше краткият проблясък на надежда, предизвикан от появата на Мирски. Мисълта, че отново има за какво да воюва, да побеждава.

Но Мирски беше изчезнал.

Никой не го бе виждал от месеци.

Време бе да си ляга. Ланиер направи опит да стане, да се отдели от твърдия дървен стол и болезнените спомени. Дланите му опряха в пречките, той изправи гръб, но не успя да се повдигне, сякаш панталоните му бяха залепнали за седалката. Наведе се изненадан, за да потърси причината. Нещо избухна, съвсем беззвучно. Огромна топка от мрак изригна пред очите му и главата му изведнъж придоби гигантски размери.

Черната топка продължи да нараства, а вътре в нея се оформи тъмен тунел. Той сграби дръжките на креслото, но отново не успя да се изправи.

— О, Боже! — възкликна Ланиер. Устните му сякаш бяха гумени. Гигантско мастилено петно покриваше мислите му, една след друга се хлопваха вратите към всички спомени. Карен не беше до него, нямаше я наблизо. Точно така беше издъхнал баща му, внезапно, без оплаквания, с нищо повече от едно прощално „о, Божичко“ на уста.

Тунелът се разшири, изпълнен с ярка светлина.