Грег Беър
Вечност (30)

28.

Шишарк

 

Изпратеният от Корженевски частичен откри Олми на един остров в горите на Четвърта кухина. Прехвърлен в специално оборудвана сонда-следотърсач, частичният претърси кухината с помощта на инфрачервени датчици и откри общо седемстотин и петдесет души. Повечето бяха на групи от двама-трима, седемдесет обикаляха сами и само двама проявяваха подчертан стремеж към уединение. Частичният анализира топлинните характеристики на тези двама и се насочи към по-вероятния обект.

Подобно издирване би било немислимо при всякакви други обстоятелства, тъй като щеше да бъде сметнато за грубо вмешателство в личната свобода. Но Корженевски разбираше, че е необходимо Олми да се срещне лично с Мирски. Освен това се нуждаеше от подкрепата му при предстоящите дебати във Възела. Трудно щяха да се вслушат в съветите му, когато аргументите на Мирски бяха толкова убедителни. Как да спориш с боговете, дори когато съществуват някъде на края на времето?

За разлика от него, частичният нямаше подобни проблеми. От него се искаше да открие Олми, а след като го стори, да го доближи и да проектира съответните пикти, които го обозначаваха като призрак с определен статус.

От гледната точка на Олми всичко това изглеждаше сякаш Корженевски се е появил неочаквано в покрайнините на гората.

— Добър ден, сер Олми — рече призракът.

Олми направи опит да изплува от засипващия го поток информация и на лицето му се изписа чисто човешко раздразнение.

— Доста усилия ти е струвало — рече той.

— Случи се нещо необикновено — информира го призракът. — Нужно ни е личното ти присъствие в Трета кухина. — Олми го гледаше равнодушно. Все още не знаеше какво да мисли за неочакваната среща. — Трябва спешно да вземем решение за Пътя. Моят оригинал настоява да потеглиш незабавно,

— Повикването от страна на Възела ли идва?

— Не официално. Спомняш ли си Павел Мирски?

— Никога не сме се срещали. Но зная кой е.

— Той се завърна — произнесе призракът, като излъчваше трескаво допълнителни подробности.

Лицето на Олми се сгърчи от болка. Той потрепери, раменете му се отпуснаха и напрежението постепенно го изостави. Олми прекъсна потока на приемана отвътре информация и направи опит да се съсредоточи върху главното си съзнание и връзката си с Корженевски — някога негов учител, човекът, който беше променил изцяло живота — или по-точно животите му. Вестта за пристигането на Мирски постепенно придобиваше истинското си значение — тя беше колкото изненадваща, толкова и странна и’ интригуваща. Олми не се съмняваше в съобщението на призрака. Събитията очевидно бяха поели в нова, непредвидена посока.

— Има ли поне малко време да се поразтъпчем из гората? — попита Олми с усмивка.

Призракът само поклати глава и отвърна:

— Скоро ще дойдат да ни вземат.

— Блудният син — рече Корженевски, разпери ръце и притисна Олми в обятията си. Намираха се в едно от преддверията на сградата на Възела.

Олми се засрами. Корженевски го беше посрещнал с искрена радост, а той не смееше да му разкрие онова, което ставаше вътре в него. Все още се налагаше да следи бдително за равновесието между имплантатите и най-вече да държи под око убежището, което бе предоставил на джарта.

— Къде е Мирски? — попита той, надявайки се да избегне неудобни въпроси.

— С Гари Ланиер. Сесията на Възела е след два часа. Мирски ще говори пред пълна зала. Искаше преди това да се срещне с теб.

— Той истински ли е?

— Колкото съм аз.

— Виж, това ме безпокои — засмя се пряко сили Олми.

— Освен това разказва някаква удивителна история — продължи Корженевски, който, изглежда, не намираше нищо смешно в ситуацията, вдигна глава и се загледа към стената от метеорно желязо. — Създали сме доста проблеми.

— Къде?

— В края на времето. Помня, преди неколкостотин години, когато конструирах Пътя, обмислях и подобна възможност… Но тогава ми се струваше хипотетична… Отдадох идеята си на моята склонност към всякакви кошмарни предположения, И все пак не можех да се отърва от нея. Все очаквах да се завърне някой от отпътувалите квартали.

— И ето че дойде. Корженевски кимна.

— Той не размахва обвинително пръст. Дори изглежда щастлив, че се е върнал. Но въпреки това ме плаши. Оказва се, че носим огромна отговорност. — Корженевски втренчи поглед в Олми. — Можеш ли да откажеш на молбата за помощ?

Олми поклати машинално глава. Дължеше на Инженера много повече, отколкото би могъл да направи някога за него — дори и ако пожертва живота си. Корженевски бе извършил революция в света на Олми, разтворил бе пред него нови, невъобразими хоризонти.

— Винаги на вашите услуги, сер — промърмори той.

— В близките месеци, може би дори още днес, ако намеря подходящ момент — и ако Мирски съумее да изложи историята си пред Възела също толкова впечатляващо, колкото го направи с нас, — възнамерявам да препоръчам отварянето на Пътя.

Олми го гледаше с крива, иронична усмивка.

— Да, зная — кимна Корженевски. — Ще срещна яростна опозиция по този въпрос.

Изглежда, никой вече не си даваше сметка за истинското състояние на нещата — дори и неговият учител. Олми сметна, че мигът не е подходящ, за да го поправя. Но все пак не се сдържа да сложи, макар и предпазливо, пръст в раната.

— Нали не бъркам, ако кажа, че намираш този обрат за крайно неприятен?

— Свързан е с предостатъчно вълнения и предизвикателства — отвърна Корженевски, — както и с мъдрост. А аз открай време държа на мъдростта.

— Кой от нас не се бои от последствията? — прекъсна го Олми.

Ланиер и Мирски се приближиха откъм асансьора. Мирски ускори крачка, усмихна се и протегна ръка на Олми.

— Не се познаваме — рече той. Ръкостискането му беше съвсем човешко. Топло. — Зная, че сте човек на дълга.

Олми трепна, смутен от странното встъпление в разговора. Мирски го разглеждаше мълчаливо. „Кого ли вижда всъщност?“ — помисли си Олми.

— Надявам се, че сте наясно с проблемите — добави Мирски.

Олми се поколеба, после каза:

— Само с някои… и донякъде. Мирски кимна.

— Не се излъгах в очакванията си за вас. Сега вече мога да се срещна с останалите — добави той. — Предполагам, че всички горят от нетърпение. — Той се обърна неочаквано и пое към залата. Едва сега Олми погледна Ланиер.

— Как си? Жена ти как е?

— Добре е, работи по някакъв проект…

— Току-що пристигна в Шишарк — осведоми ги Корженевски. — Работят заедно със сера Рам Кикура.

— Няма ли да ме изслуша най-после Възелът? — попита Мирски, който се беше върнал при тях. — Не мога да се успокоя! Вълнувам се — представяте ли си?

— Не — отвърна с нисък глас Корженевски. Мирски отново спря пред Олми.

— Вие смятате, че джартите отново ще бъдат ваши врагове — изрече той. — Освен това подозирате, че този път няма да са сами. Знаете, че талситяните са били техни съюзници преди — и че могат да станат отново. Вие работите върху този проблем, нали? Точно това очаквах от вас — завърши той и изгледа многозначително Олми.

— Същият ли е? — попита Олми Ланиер, след като Мирски стигна противоположния край на помещението. — Да и не — отвърна Ланиер. — Той не е човек. Корженевски се засмя.

— Това факт ли е, или само предположение?

Ланиер прехапа устни.

— Не може да е човек. Не и след всичко, което е преживял. Освен това не ни казва цялата истина. Не зная защо.

— А той знае ли дали ще успее? — попита Олми.

— Не. Мисля, че не знае. — Ланиер се огледа замислено. — Никога не съм срещал някой като него. Трябва да си призная, че малко му завиждам.

— Не е зле да сме по-предпазливи в преценките си — намеси се сухо Корженевски. — С този ангел, който кръжи наоколо.

Мирски отново изникна край тях.

— Нервен съм! Не съм се чувствал така от… от много време! Толкова е вълнуващо!

Корженевски го погледна навъсено.

— Наистина ли не ви интересува? — попита го той.

— Простете? — Мирски, спря и погледна учудено Инженера.

— Принудени сме… принуден съм да взема решение, което се опитвам да отложа вече четиридесет години! Ако отново поведем война с джартите, резултатът може да е катастрофален — да загубим всичко. — Той се намръщи.

— Дори Земята.

— Нямате представа колко много ме интересува — отвърна Мирски. — Заложено е много повече от Земята.

Но Корженевски нямаше намерение да се предава толкова лесно.

— Сер Мирски, не зная дали сте ангел, но съм сигурен, че не давате пукната пара за кожите ни.

— Да не ми се сърдите за нещо? — попита объркано Мирски.

— Сърдя се на цялата тази история! — рече Корженевски и вдигна ядно рамене. — Простете, че избухнах — добави той и погледна Олми, който следеше разговора, скръстил невъзмутимо ръце. — Но и двамата сме под влияние на чувствата си. Сер Олми сигурно няма търпение да се върне при изследванията си, с надеждата Хексамонът никога да не се свързва повторно с Пътя, докато аз съм очарован от тази възможност. Поне тази част от мен, която си спомня Патриша Васкес…

Ланиер едва не подскочи, когато Корженевски погледна към него. Стори му се, че го гледа Патриша.

— Тя е най-нетърпеливата. Но едно е какво искаме ние и съвсем друго какво е нужно на Хексамона. Вашите доводи са непреодолими… Дразни ме само привидното ви безгрижие. — Корженевски сведе поглед към пода и въздъхна болезнено. Мирски мълчеше.

— В интерес на истината — подхвърли Олми, — натискът върху Хексамона за отваряне на Пътя щеше да е огромен дори без вашата поява.

— Благодаря ви за подкрепата — почти прошепна Мирски. — Очевидно има различие в гледните ни точки. Трябва да внимавам с това по време на изказването си. — Той разпери объркано ръце и огледа тялото си. — Толкова е странно да живееш с ограничения, да се движиш по утъпкани пътища. И отново да притежаваш собствена плът. Една безумна, опияняваща плътска слепота… и покой.

Над вратата се появи познатият символ на Земята, заобиколена от спиралата на ДНК — знак за начало на сесията. Под символа се материализира един частичен представител на президент-министъра Дрис Сандис.

— Моля, влезте — повика ги той. — Залата ви очаква.

Мирски помръдна рамене, усмихна се и забърза към вратата. Ланиер го последва, а Олми и Корженевски влязоха накрая. Олми се настани на отреденото му място, завладян от спомени за последното си посещение тук, когато трябваше да докладва пред Безкрайния Хексамонов Възел на Аксисград. Тогава Земята все още беше като кървяща язва, с витаеща наоколо смърт.

Мирски изчакваше търпеливо да му дадат думата в светещата сфера. В креслото до президент-министъра седеше президентът Фарен Силиом. Ланиер беше придърпал един от многобройните проектори. Знаеше какво го очаква, но гореше от желание още веднъж да преживее цялата история и да чуе изявлението на Мирски.

До него седеше някакъв телесен ортодоксален надерит и се усмихваше учтиво. Беше пиктирал любопитство за възрастта на Ланиер.

— От Земята съм — осведоми го Ланиер.

— Аха — кимна телесният. — Знаете ли нещо за предстоящото изказване?

— Няма да е честно, ако ви кажа най-интересното — отвърна загадъчно Гари. — Пригответе се за пътешествието на своя живот.