Грег Беър
Вечност (57)

55.

Земята

Нощното небе над Земята бе озарено от странни и непрестанно менящи се сияния, зад които се полюшваше завесата от звезди. Карен извика с пресипнал глас в мрака. Ланиер бе излязъл преди няколко часа и тя не знаеше къде е. В къщата нямаше ток. На всичко отгоре бяха прекъснати и връзките.

Тя сграбчи електрическото фенерче и побягна по пътеката към гората. Знаеше, че този път няма да успее навреме. Избърса сълзите си с опакото на ръката и премигна, опитвайки се да проясни замъгленото си зрение.

Стигна мястото, където стъпките му неочаквано свършваха. Сякаш нататък някой го бе носил. Изтича нагоре, откри нови стъпки, объркани, сочещи във всички посоки. Завъртя фенерчето и забеляза полегналите папрати край пътеката. Пристъпи към тях, разтвори ги и надникна в пространството отвъд. Небето отгоре се озари от поредното ярко сияние. Достатъчно, за да зърне очертанията на проснатото тяло.

— Гари — повика го тихо тя. Гласът й беше почти спокоен. После бавно протегна ръка, докосна неговата и опипа за пулс. Вдигна фенерчето и освети безжизнените му, широко разтворени зеници. Кожата му беше съвсем студена и твърда. Карен се огледа. Нямаше как да повика помощ от Кристчърч. Радиовръзката беше смутена заради онова, което ставаше на Шишарк.

Можеше да разчита само на себе си.

Почти инстинктивно — беше го правила само веднъж преди, но подготовката си казваше своето — Карен разтвори малката чантичка с прибори на колана, измъкна екстрактора, преобърна тялото и напипа малката подутина на тила.