Грег Беър
Вечност (22)

20.

Гея, Александрия Локхийски нос

След срещата Рита остана да вечеря с царицата. В залата на Птолемей Хранител им поднесоха есетра, супа от леща и плодове. Бяха се настанили от двете страни на широка мраморна маса, заобиколени от прислужници. Зад ниския парапет на терасата слънцето се спускаше над древния град.

Клеопатра представяше с по няколко думи всяко от сервираните ястия.

— Това е царска риба, съвсем прясна, докарана направо от Парса, гарнирана в собствен хайвер — на нашия пазар тя просто няма цена. Лещата е храна на простолюдието, но тук я използваме, защото е здравословна и богата на витамини. Поднася се с царевичен хляб, който пък е от Южния континент. Плодовете са тукашни, дар за бедни и богати, — Докато се хранеха, и двете съзнателно избягваха темата за вратата или последствията от експедицията. — Струва ми се, че за днес взехме достатъчно важни решения — беше казала в началото Клеопатра.

След вечеря Рита беше отведена от един побелял камерхер, които и показа стаята, разположена в северното крило на двореца.

— Имате ли му доверие? — попита я камерхерът като посочи с пръст Луготорикс, който бе останал при вратата.

— Да — кимна Рита.

Камерхерът огледа келта с присвити очи.

— Щом казвате. — После повика един от прислужниците, които ги следваха почтително на известно разстояние, и му нареди нещо с тих глас. Прислужникът се втурна да изпълнява заръката и след не повече от минута — прекарана в неловка тишина — по коридора се приближи едър, добре сложен възрастен мъж, облечен в кожен мундир, на който бяха пришити множество издължени джобове за амуниции. Мъжът носеше в ръцете си картечен пистолет юдейски модел и армирана жилетка.

— Това е дворцовият оръжейник — обясни камерхерът. След това взе оръжието и го подаде на келта, който го пое с нескрито възхищение. Междувременно камерхерът нареди на оръжейника да запознае подробно Луготорикс как се борави с пистолета.

— Бронежилетката е за теб, а не за нея — приключи с обясненията си оръжейникът. Говореше елински, с едва доловим паризиански акцент. — Защото ти трябва винаги да си между нея и убийците. Разбрано? — Келтът кимна мрачно.

Камерхерът отново даде знак с ръка и към тях се приближиха двама черни ейтиопци. Луготорикс инстинктивно вдигна новото оръжие, но камерхерът натисна дулото надолу и поклати глава.

— Церемония — обясни лаконично той. — Ще те приемат в Дворцовата гвардия.

Церемонията, съвсем кратка, се състоеше от сключване на кръвно братство между двамата ейтиопци и келта. Ако се съдеше по учуденото му изражение, Луготорикс остана дълбоко впечатлен от нея. Рита не беше толкова ентусиазирана. Чувстваше се страшно изморена и непрестанно се питаше защо е нужно да присъства на всичко това.

Накрая прислужниците донесоха тясна койка, която поставиха пред вратата на спалнята й.

— Ще ти бъде ли удобно тук? — попита го Рита, когато двамата с келта останаха насаме.

Навъсеният мъж само вдигна рамене.

— Какво мислиш за всичко това? — продължи Рита с по-тих глас и махна с ръка към стаята и двореца.

— Ще ми позволят ли да дойда с вас? — попита келтът след кратко размишление.

— Надявам се.

— Тогава всичко е наред.

Изглежда, за него разговорът беше приключил. Рита затвори вратата и се разходи из стаята. Причудливите фрески, изрисувани над перваза, допринасяха твърде малко, за да изглежда стаята по-просторна. Те пресъздаваха лов на крокодили и хипопотами в Мареотското езеро и без съмнение бяха много стари — вероятно на две хиляди години. Чувството за перспектива беше съвсем примитивно. Рита беше уверена, че дори тя би се справила по-добре, макар отдавна да не беше се занимавала с рисуване.

След като разгледа изящните мебели — от ебонит и слонова кост, обковани с полирано сребро и мед — тя се излегна на пухения матрак и се загледа в пурпурния копринен балдахин, който закриваше тавана.

„Какво, за Бога, правя аз?“

Стисна зъби, налегната от внезапна умора и изтощение, и изведнъж си спомни, че не е проверявала в компанела за днешно послание от Патрикия. Извади го от калъфа и включи монитора.

Мила моя внучке,

Ако си се срещнала с царицата, сигурно вече знаеш, че тя е изключително умна жена и напълно способна да наложи волята си в нейната раздирана от вътрешни противоречия Ойкумения, Но тя също е жена, която ще умре съвсем скоро — в политически смисъл. Не след дълго Ойкумения ще изпадне под властта на аристократичната администрация, а това са хора, за които политиката е като математиката. Неведнъж досега те отхвърляха нейните повлияни от интуиция и напълно непредсказуеми решения. Тъкмо затова вратата трябва да бъде намерена и изследвана преди смъртта на Клеопатра — каквато и да е тя. Тя е нашата последна възможност. Нито един разумен политик не би одобрил подобна експедиция. Всъщност нито един разумен политик не би повярвал в съществуването на подобен феномен. Клеопатра вярва, защото това й помага да преодолее досадата от ежедневните неприятности и дребните ежби. Веднъж вече я разочаровах, но мисля, че тя все още е готова да рискува всичко. Както и да е, не бъди груба с нея. Упражнявай своята вродена предпазливост. И се пази от примамките на двореца. Това е опасно място. Клеопатра живее в него като скорпион сред змии.

Рита се замисли за камерхера, оръжейника, за ейтиопските гвардейци и церемонията, на която беше станала свидетел. Едва сега тези неща започнаха да придобиват смисъл. Тя изключи компанела, благодарна на Патрикия за навременните — и съвсем точни — предупреждения. Но зъбите й продължаваха да тракат и сънят все не идваше.

Подготовката на експедицията за Северна Рус започна още на сутринта, при пълна секретност. Следващите два дни преминаха в главозамайващо темпо: царицата и съветниците й сякаш се надпреварваха с времето, за да набавят всичко необходимо, и съвсем скоро Рита узна причината за бързината и дискретността.

Навремето, преди десетина и повече години, Клеопатра се разпореждала с всички въпроси, свързани с изследването и изучаването на Ойкумения. Това била царска привилегия, извоювана много преди парламентът да отнеме повечето права на нейната династия и да наложи административно управление, както в провинцията, така и в столицата.

— Твоята старица ми струваше доста скъпо с нейните непрестанно изникващи и чезнещи врати — обясни й Клеопатра с тъжна усмивка и махна с ръка да сменят темата. — Напоследък и администрацията си има достатъчно сериозни проблеми. Селяните се бунтуват, чиновниците са недоволни, в Кипрос беше разкрит заговор… Всичко това ги накара да ме оставят на мира поне за няколко месеца. Все пак имай предвид, че в Александрия не можеш да запазиш нещо в тайна за дълго. Експедицията ще има нужда от сериозна екипировка и докато я набавяме, нищо чудно в парламента да прокарат някоя забрана.

Клеопатра я запозна с най-доверения си съветник, Орезиас, изследовател и експерт по Северна Рус, предан последовател на царицата. Орезиас беше висок и слаб, на средна възраст, с мъжествени черти и посребрели коси. С негова помощ Рита изготви списък на необходимите припаси, а след това обсъдиха броя на участниците в експедицията. Заради прищявка или случайно хрумване, Рита предложи да включат и Деметриос, макар двамата още да не бяха се срещали — стори й се, че ще й бъде приятно да пътува в компанията на събрат-математик.

Орезиас на свой ред се консултираше с друг доверен съветник, Джамал Атта, дребен чернокос мъж, генерал от запаса на Ойкуменските сили за сигурност. По произход Джамал Атта беше бербер, но приличаше на стар персийски войн. Джамал оказа неоценима помощ при обсъждане на опасностите от проникването на неприятелска територия.

Самата Рита очакваше с трепет началото на експедицията. Всеки път, когато Орезиас разпъваше огромната карта на масата в игралната зала на двореца и сочеше с жилестите си пръсти най-подходящите маршрути, тя се питаше какви ли са действителните мотиви на царицата.

Експедицията беше крайно рискована от политическа гледна точка — налагаше се да се промъкнат незабелязано между веригата от високочестотни кули, опасващи южната граница на Рус от Бакра до Маджария. Пътят им преминаваше и през две независими републики, Хуной и Уйгурс, които бяха в приятелски отношения със Северна Рус. Откриеха ли ги, щяха да предприемат незабавни мерки, за да ги унищожат, и нищо чудно дребният пограничен конфликт да прерасне във война, Джамал Атта спомена тази възможност съвсем между другото, сякаш не му правеше особено впечатление.

Експедицията щеше да бъде оборудвана с юдейски въздухолети, сигурни и мощни машини, задвижвани от сирийски реактивни турбини. Атта им показа снимки на въздухолетите, с техните щръкнали отгоре пропелери и изпъкнали като очи на насекомо прозрачни кабини.

— Това са най-надеждните средства за придвижване, с които разполагаме — увери ги той. — Ще вземем два въздухолета от дворцовата тайна полиция. Далечината им на действие е пет хиляди парангви. Една парангва се равнява на триста ойкуменски шоени — въжени дължини. — Рита каза, че познава добре военните мерни единици. Джамал Атта вдигна вежди, прехапа за миг устни и продължи: — Оръжия ще намерим достатъчно — черният пазар край делтата е претъпкан с каквото ни трябва — в случай че не успеем да се снабдим от тукашната оръжейна или от военните заводи в Мемсрис. Въпросът, от чийто отговор се нуждая, е: каква е целта на пътешествието? И какво ще предприемем, ако открием онова, което търсим? — Атта и Орезиас не бяха в течение на целия план, а само на някои дребни подробности. Рита се загледа в разпростряната на масата карта.

— Ще се опитаме да проникнем през вратата — каза тя.

— И къде води тази врата?

— В едно място, наречено Пътя. — Тя се опита да им обясни за какво става дума, но след първите няколко изречения Атта я погледна с изцъклени очи и вдигна ръка.

— Щом ние можем да влезем там, значи могат и други. Дали няма да ни попречат?

— Не зная — отвърна Рита. — Може и да ни се зарадват.

— Кои са те?

— Хората, създали Пътя. Може би. Атта поклати глава със съмнение.

— Когато човек открие нещо, той го пази от нежелани нашественици. Всичко това ми се струва много опасно и зле обмислено. Щях да се чувствам по-добре, ако ни придружаваше някоя малка армия.

— Но това очевидно не може да стане — подхвърли Орезиас, седнал в срещуположния край на масата. — Щом тази млада жена е готова да върви, какво може да спре един стар и опитен стратег?

Атта разпери ръце.

— Дяволски прав си. Пък и нали така повелява Нейно Величие. — Той премести изморените си очи към Рита. — Какви оръжия могат да имат те?

— Нищо, срещу което да можем да се защитим.

— Какво означава това?

— От Патрикия научих, че можем само да мечтаем за техните оръжия и че ще ги открием най-рано след няколко хиляди години.

— Що за същества са това, богове? — попита Атта с унил глас.

— Така може да разсъждава само някой изкуфял чиновник — ядоса се Рита и веднага се изчерви, задето се беше нахвърлила срещу Атта.

— Или някой стар войник, който се надява да прекара спокойно остатъка от живота си — довърши вместо нея Атта. — Който е гледал смъртта в очите неведнъж — от горите на Неа Каркедон до най-далечната точка на Африканския континент.

— Никога не сте виждали нещо подобно на Пътя — каза Рита, като го гледаше с немигащи очи. Атта и Орезиас се спогледаха.

— Много хубаво — въздъхна накрая старият генерал. — Значи нашата царица е решила да приключим службата си към нея разкъсани от невиждани чудовища или изгорени на пепел от богове.

— Или пък открили нови приятели — добави Рита, която все още не можеше да овладее гнева си. — Приятели, които да върнат на Ойкумения изгубеното величие.

— Съкровището в пастта на чудовището — промърмори Орезиас.

— И все пак… ще ми се да узная малко повече за тяхната сила и за слабостите им… ако въобще има такива — подкани я със спокоен глас Атта. — Разполагаме само с още няколко часа преди да започне товаренето. Помогнете на старото магаре да си сложи самара.

— Никога не съм виждала тези неща. Само са ми разказвали за тях — оправда се Рита.

— Помъчете се да си спомните нещо повече — настоя Атта с въздишка. — И най-дребната подробност може да се окаже от полза.