Грег Беър
Вечност (19)

17.

Шишарк

 

Ланиер бе прекарал младежките си години в един относително затворен свят на реални измерения, където почти не се налагаше едни или други стойности да бъдат подлагани на преоценка или съмнение. Но след пристигането си на Камъка толкова често беше принуждаван да открива нови и нови истини, че отдавна вече не вярваше нещо на този свят да го изненада.

И ето че сега лежеше на копката, която Свард бе приготвил за него, и премисляше онова, което бе научил от руснака.

Казано с няколко думи, Мирски бе стигнал до края на времето, а след това се беше завърнал, превръщайки се междувременно в нещо като миниатюрно божество, чиято природа не разбираше дори геният Корженевски.

— Божичко — изпъшка Ланиер и стисна главата си с ръце. Отдавна беше привикнал да възприема Хексамона и неговия научен потенциал като инстанции с неизчерпаема сила и способности, а ето, че сега и те се бяха изправили пред нещо, което не влизаше в рамките на познанията им.

Какво всъщност представляваше Мирски? Може би олицетворение на крайния продукт от научното развитие, нещо като заключителен етап, където явленията придобиваха почти религиозен смисъл?

Това, което им бе показал Мирски… Комбинацията от думи, изображения и звуци, проектирана направо в мозъците им… Пред очите му все още изникваха какви ли не причудливи картини.

Ланиер затвори очи и се опита да извика съня. Липсваше му Карен с нейното мистично източно спокойствие и възприятие на света. Въпреки горчилката от последните няколко години тя все още беше най-близкото му същество на този свят — заради преживяното заедно минало. Чувстваше се като затворен в клетка звяр. Сънят така и не идваше. Накрая Гари изруга мрачно и се надигна.

За разлика от него, Корженевски не правеше никакви безуспешни опити да заспи. Първо си уговори среща с президента и няколко от най-важните телесни политици. Имаше голяма възможност на срещата да присъства и Джудит Хофман, началник на Ланиер отпреди няколко десетки години.

Самият Ланиер отдавна бе престанал да се вижда с нея. Не беше изненадан, когато узна, че се е подлагала редовно на подмладяващо лечение и неоталситови сеанси. Затова пък остана поразен от новината, че в момента Джудит Хофман оглавявала групата политици, които се борели за отварянето на Пътя.

Влаковете между отделните кухини на Шишарк работеха със същата неизменна прецизност — изящни сребристи ленти, които се носеха по релсите със скорост седемстотин километра в час. Ланиер седеше до Мирски, а Корженевски се беше настанил отсреща и ги разглеждате мълчаливо.

Никой не направи опит да заговори — след всичко показано от Мирски не им беше до празни приказки. Самият Мирски предпочиташе да зяпа навън, към огрения от плазмената тръба постоянно менящ се пейзаж.

Град Шишарк, метрополисът на Трета кухина, вдигнат след изстрелването на астероида, дължеше великолепния си изглед на факта, че неговите създатели се бяха постарали да избегнат всички грешки, допуснати при изграждането на Александрия, града във Втора кухина. Неговите невероятни по размери кули, с височина над пет километра, се поклащаха върху на пръв поглед крехки основи и завършваха с широки тераси. Подредени една зад друга, те приличаха на плътна завеса, дръпната от гигантска ръка насред кухината. Всяка една от тези кули беше с размерите на земен град отпреди войната. Този привиден архитектурен кошмар беше като картина на сюрреалист, но грамадните преобърнати наопаки структури, които заплашваха да се сринат при първия повей на вятъра, всъщност бяха здраво закотвени за тавана на кухината и можеха да издържат на невероятно натоварване,

Както и беше станало по време на Разделянето — почти без никакви последствия.

— Бях забравил колко е красиво — въздъхна Мирски, наведе се към прозореца и поклати глава като някой ентусиазиран хлапак.

— Доста сериозен комплимент за човек, който е стигнал края на времето — подметна Корженевски, „Той не се държи като божество“ — помисли си Ланиер.

След Разделянето Шишарк беше заселен с жители от другите квартали. Имаше и няколко неуспешни кампании за прехвърлянето на жители от Земята, но още първите емигранти се оплакаха от мъчително трудна адаптация към изкуствената среда, създадена във вътрешността на астероида, и скоро бяха върнати обратно.

Ланиер много добре ги разбираше. Не повече от една осма от града беше заселена, при това предимно централните части, В слабо заселените райони на една сграда се падаха средно двама души. Все още имаше достатъчно място за всички земни заселници, които биха желали да се преместят на астероида.

Изцяло възстановен и дори обновен беше и градският парк, заселен с различни представители на земната фауна. Повечето естествено бяха продукт на генно инженерство, благодарение на записите, съхранени в библиотеките на Втора и Трета кухина. И без това почти всички животни бяха измрели на Земята в първите години след Смъртта. Това бе единственият начин да ги запазят от пълно изчезване,

Тук, в самия център на хилядаакровата дъждовна гора, се провеждаха и редовните сесии на Земния Хексамонов Възел. Под ниското облачно небе се издигаше просторен прозрачен купол, чиито стени трансформираха жълтеникавата светлина на плазмената тръба в меко слънчево сияние.

Днес Възелът нямаше среща. Куполът, прилежащите сгради и паркът наоколо пустееха.

Джудит Хофман седеше на една от меките пейки в средата на залата. Тя забеляза спускащите се към нея Ланиер, Мирски и Корженевски, извърна се към тях и ги загледа с нескрито любопитство. Когато стигна до нея, Ланиер я прегърна. Мирски и Корженевски спряха да изчакат.

— Чудесно е, че те виждам отново, Гари — усмихна се тя.

— Наистина много време измина — съгласи се той. Джудит почти не беше остаряла и в момента изглеждаше поне с двадесет години по-млада от него, макар косата й да бе стоманеносива. На шията си носеше пиктиращо колие, което отдавна беше демоде в Шишарк, но тя никога не обръщаше внимание на подобни дреболии. От джоба й се подаваше миниатюрен компанел.

— Как е Карен? Виждате ли се с Ленър и Лари?

— Карен е добре. Всъщност нищо чудно да е пристигнала тук. Работи по някакъв социален проект със Сули Рам Кикура. — Той преглътна. — Ленър е в Орегон. Лари умря преди няколко месеца.

Хофман зяпна от изненада.

— Не съм чула… Дяволите да го вземат, — Тя плесна с ръце и въздъхна. — Ще ми липсва. Знаеш ли, тук съвсем се откъснах от тези неща. Често си спомнях за теб, но имах толкова много работа… — В този момент отзад се показаха и останалите трима представители — Давид Пар Джордан, помощник и адвокат на президента, дребен русоляв мъж, Деодра Ти Негранес, съветничка в Шеста кухина, стройна хомоморфка с приятни черти, и телесният представител на Аксис Торо Еула Мейсън — ниска енергична жена с ястребови черти, надеритка, макар и неортодоксална, притежаваща значителна подкрепа в долната камара на Възела.

Мирски ги наблюдаваше като актьор, който очаква да го повикат на сцената. Хофман подаде ръка на Корженевски, размени няколко любезности с него и едва след това се обърна към руснака. Загледа го, скръстила ръце на гърдите си.

— Гари — попита тя, — той наистина ли е човекът, за когото се представя?

— По-рано едва ли щях да ти отговоря — рече Ланиер, — Но сега мисля, че е той.

— Сер Мирски, истинско удоволствие е да ви срещна отново — каза Хофман. — При далеч по-мирни и също толкова мистериозни обстоятелства. — Тя му протегна ръка. Мирски я хвана лекичко за пръстите и се поклони.

„Галантност от края на времето — помисли си Ланиер. — Какво ли ще следва?“

— Така е, сера Хофман — рече Мирски. — Много неща са се променили.

Следващите няколко минути преминаха във взаимно представяне и опознаване — социална необходимост, която Ланиер сметна за излишна и дори забавна в тази ситуация. Но такава беше човешката природа — готова да тривиализира дори най-значителните моменти в историята.

Корженевски съзнателно избягваше да разказва подробности за наученото от Мирски,

— Разполагаме с някои доста сложни и необичайно важни сведения, с които трябва час по-скоро да запознаем президента и Възела — поде Корженевски, щом се настаниха около кръглата маса.

— Първо бих искала да ви задам един въпрос, който не търпи отлагане — прекъсна го Еула Мейсън навъсено, — Зная твърде малко за сер Мирски. Той е… земен — простете прямотата ми, с руски произход, но не разбрах защо е толкова важно да го изслушаме. Откъде всъщност идва?

— От огромно разстояние във времето и пространството — обясни й Корженевски. — Носи ни някои обезпокоителни новини и е готов да ви запознае с тях. Длъжен съм да ви предупредя — начинът, по който ще го направи, е абсолютно непознат.

— Може и да е така, сер Корженевски — отвърна троснато Мейсън, — но що се отнася до мен, не обичам загадките, нито напразната загуба на време.

— Поканих и четирима ви да присъствате — отвърна невъзмутимо Корженевски. — заради необичайните обстоятелства. Бих желал да изслушате сер Мирски преди да запознаем целия Възел.

— Ще ми трябва ли аспирин? — попита тихо Хофман, като се наведе към Гари.

— Сигурно — засмя се той.

Макар и хомоморф, Негранес имаше доста странни черти: лицето й бе някак сплескано, а пропорциите на тялото й надхвърляха естествените представи — краката й бяха прекалено дълги, с дебели бедра, имаше издължени пръсти и почти мъжки гърди. Но въпреки това осанката й бе царствена, като на човек, който си знае мястото и в тази зала, и в Шишарк.

— Сведенията, които споменахте, могат ли да повлияят срещу предстоящото решение за отваряне на Пътя, сер Инженер? — попита тя.

— По-скоро биха ни помогнали да постигнем компромис — отвърна Корженевски.

„Звучи прекалено оптимистично“ — помисли си Ланиер.

Мейсън присви очи с нескрита подозрителност. Изглежда, Корженевски не се ползваше с голямо доверие в собствения си лагер. Нищо чудно, нали той бе създателят на Пътя.

— Да чуем тогава — каза Пар Джордан.

— Този път няма да използвам проектор — обяви Мирски. — Освен това мисля да пощадя сер Корженевски и Ланиер… Те вече изстрадаха историята ми веднъж.

След края на необичайното представление Хофман подпря глава на масата и въздъхна. Ланиер разтърка нежно врата и раменете й.

— Боже мили — изстена тя приглушено. Пар Джордан и Негранес изглеждаха също толкова потресени. Мейсън се надигна. Ръцете й трепереха.

— Това е фарс — произнесе тя и се обърна към Корженевски. — Изумена съм, че сте повярвали на една толкова примитивна измама. Точно вие, човекът, на когото гледаме като баща…

— Еула — прекъсна я хладно Корженевски. — Сядай! Това не е измама. Знаеш го не по-зле от мен.

— А какво е тогава? — попита тя с писклив глас. — Не разбирам какво е!

— Разбираш. Повече от ясно е, И доста страшничко.

— Какво иска той от нас? — настояваше тя. Корженевски вдигна ръка и кимна бавно, настоявайки да прояви търпение.

— Имате ли въпроси? — обърна се той към Негранес и Пар Джордан.

Пар Джордан изглеждаше най-спокойна от цялата група.

— Смятате ли, че президентът трябва да го види? Да го преживее, искам да кажа — попита тя.

— Не само той, но и целият Възел — за да се вземе решение — намеси се Мирски. — И то час по-скоро. — Останалите го погледнаха стреснато, сякаш беше неочаквано появил се призрак или може би странно насекомо. Очевидно не горяха от желание да разговарят с него.

— Никога не съм изпитвала подобни усещания — произнесе замислено Негранес. — Чувствах се невероятно малка и безсилна. Погледнат от тази страна, животът ни всъщност е лишен от смисъл.

— В никакъв случай — увери я Мирски. — Вие не сте забравени. Та нали заради вас съм тук.

— И защо точно вие? — попита Негранес. — Защо не някоя по-известна личност от Хексамона?

— Аз изразих желание да дойда — отвърна простичко Мирски.

Хофман фиксира Корженевски с ясните си светли очи.

— От доста време срещаме яростна съпротива по този въпрос, Зная, че Гари ще бъде изненадан, когато научи за поддръжката, която оказвам на идеята за отварянето на Пътя. Но вие какво мислите за това? Променихте ли възгледите си?

Корженевски не бързаше да отговаря. А когато накрая заговори, Ланиер почти подскочи от изненада. В гласа на Инженера се долавяха познати тонове — сякаш през устата му говореше Патриша.

— Винаги съм го смятал за неизбежно. А пък съм от онези хора, които мразят неизбежностите. Аз създадох Пътя и бях наказан за делото на моя живот с убийство. Върнаха ме обратно, за да установя, че човечеството е продължило напред и не е изгубило нищо през това време. Бедата е, че се оказахме пленници на собственото си величие. Сигурен бях, че със завръщането на Земята ще успеем да балансираме тези проблеми, но Пътят е като наркотик. Прекалено дълго сме използвали този наркотик и просто не можем да се отървем от него — дотогава, докато съществува възможността за неговото отваряне.

— Говорите доста неясно — укори го Мейсън.

— Смятам, че Пътят трябва да бъде отворен. А след това разрушен. Не виждам друг начин за решаване на проблема, с който ни запозна сер Мирски.

— Отворен значи — поклати глава Мейсън. — Ето че и вие се предадохте.

— Отговорността, която носим, е като непосилна тежест — продължи Инженерът. — Пътят трябва да бъде премахнат. Той е пречка за осъществяването на далеч по-възвишени от нашите цели.

— Само че — промърмори Мейсън, — тези тук никога няма да ни позволят да го премахнем. — Тя кимна към Негранес и Хофман.

— В края на краищата това ще го реши Възелът — отвърна Хофман. — Що се отнася до мен, аз наистина вярвам, че този човек е Мирски, и дори само този факт е достатъчен, за да ме убеди.

Пар Джордан се изправи.

— Ще препоръчам на президента да изслуша посетителя.

— А вие какво смятате? — попита Мирски.

— Със сигурност въпросът ще стигне до Възела. После… не зная. Мисля, че ни очакват сериозни разногласия.

Ланиер внезапно съжали, че в живота никога няма и втора възможност. Най-много от всичко в този момент му се искаше никога да не беше се изкачвал онази сутрин в планината.

Само да можеше да опита още веднъж, щеше да побегне надолу въпреки болките в схванатите мускули.