Грег Беър
Вечност (13)

11.

Земята

Седнал на верандата до Ланиер, руснакът — Гари неусетно бе почнал да го нарича така в мислите си — зяпаше наоколо, очаквайки да се появят светлините на поръчаната совалка. Нощното небе бе изпъстрено с ярки звезди. Въздухът бе кристално чист: плътният атмосферен слой, който обгръщаше Земята, бе лишен от всякакви вредни примеси. Отдавна вече ги нямаше старите източници на замърсяване, пометени от Смъртта заедно с предишната човешка цивилизация. За разлика от тях, технологията, която донесе Хексамонът, не отделяше никакви вредни примеси.

Първите светлини, които забелязаха, не бяха в небето, а по пътя, който слизаше в долината. Ланиер прехапа устни, после забеляза, че руснакът го гледа, и сви рамене.

— Жена ми — обясни той. Беше се надявал да изпрати Мирски преди появяването й.

Очуканият всъдеход, създаден по модел на машините, които бяха използвали първите изследователи на Камъка, замря пред къщата, вдигайки облак прах. Карен скочи на пътя, озарена за миг от сиянието на светлината в кабината, забеляза Ланиер на верандата и му махна, Той отвърна уморено на поздрава й. Напоследък неизменно се чувстваше стар в компанията й. За разлика от него, Карен редовно се подлагаше, на подмладяващи процедури и сега изглеждаше на не повече от четиридесет. „Остарей с мен“ — припомни си с горчивина Ланиер. Само дето сега между тях бе застанало регресиращото лечение.

— Бях в града — извика Карен, докато вадеше багажа отзад. — Подготвяме пускането на първата местна телевизионна мрежа за обсъждане на… — Тя забеляза руснака, спря на последното стъпало на стълбата и прехапа долната си устна. После вдигна въпросително вежди към Ланиер.

— Имаме гост — рече той. — Казва се Павел.

— Не сме се срещали — добави руснакът, пристъпи напред и подаде ръка. — Аз съм Павел Мирски.

Карен се усмихна учтиво, но очевидно беше нащрек.

— Как си? — попита тя, като хвърли поглед на мъжа си. Челото й беше сбърчено.

— Добре съм — отвърна Гари. — Казва се Павел Мирски — повтори натъртено той.

— Звучи ми познато. Не се ли казваше така един от руските командири на Камъка? Мисля, че след това замина с кварталите по Пътя. — Тя втренчи обвиняващ поглед в Ланиер. „Какво означава това?“ Беше виждала снимки на Мирски в историческите хроники. — Наистина приличате на него.

— Надявах се да не ви обезпокоя — рече руснакът.

— Вие сте негов син? Или роднина? Той поклати глава.

Карен остави чантата, скръсти ръце на гърдите си и завъртя глава.

— Да не се шегувате с мен? — После попита тихо Ланиер на китайски. — Кой е този човек?

— Той е добра имитация, ако не и самият Мирски — отвърна също на китайски Ланиер. — Уреждам му среща с Корженевски.

Карен заобиколи руснака, сякаш се съмняваше, че отзад няма да изглежда така материален, и попита:

— И откъде се взехте?

— Май наистина пропуснах да обясня — рече Мирски.

— Просто не ми се щеше да се првтарям всеки път.

— Не може да сте Мирски — заяви решително Карен. — Ако се опитвате да измамите мъжа ми… Освен ако сведенията за заминаването на Мирски не са били верни.

Ланиер с изненада установи, че е пропуснал тази възможност. В края на краищата той не бе видял с очите си Мирски да потегля по Пътя.

— Верни са — отвърна руснакът. — Ако ми позволите, ще ви призная, че много се радвам да се срещна и с двама ви. Винаги съм смятал мъжа ви за чудесен човек, истински водач, със солидни познания. Поздравявам ви.

— Но защо? — попита Ланиер.

— Задето сте се намерили.

— Благодаря ви — отвърна малко рязко Карен. — Гари, сети ли се да предложиш на госта нещо освежаващо? — Подозрителността й явно прерастваше в гняв.

— Всеки момент очакваме пристигането на совалката — каза Ланиер. — Хапнахме и пихме бира.

Руснакът се усмихна при спомена за бирата. Беше й се наслаждавал искрено.

Едва сега Ланиер почувства колко е изморен. Всичко, което искаше, бе да се изтегне на стария дървен нар край камината и да затвори очи.

— Ето я и совалката — каза в този миг руснакът и посочи с ръка. За миг в отсрещния край на долината премигна ярка бяла светлина, която озари дърветата и се понесе към тях.

— Какво смяташ, че правиш, Гари? — попита Карен тихо. — Къде отивате?

— На Камъка — отвърна Ланиер. Всичко му изглеждаше толкова объркано, почти нереално. — Не зная кога ще се върнем.

— Не бива да тръгваш сам. Аз не мога да дойда с теб. Утре заранта трябва да съм в Кристчърч. — Тя го погледна уплашено. Изглежда, беше схванала, че работата придобива сериозен обрат. — Ще се опиташ ли да ми обясниш какво става, след като пристигнеш на Камъка?

— Ще опитам — сви рамене Ланиер.

— Съжалявам за безпокойството — извини се руснакът.

— Я млъквай — кресна му неочаквано Карен. — Ти си един проклет дух!

Неочаквано Ланиер се засмя и постави ръка на рамото й, за да я успокои. И без това нямаше какво повече да се каже. „Колко лесно се разбираме с жестове — помисли си той. — Защо не е така и с чувствата?“

Отвътре совалката беше бяла, облицована с мека, някак безформена материя. Далеч под тях се виждаше тъмната част на Земята. Загледан в рязката граница на хоризонта, зад който трепкаха безброй звезди, Гари се почувства странно свободен. От години не беше летял, почти бе забравил усещането. Ала щом совалката промени посоката и сплесканият й нос се извърна право нагоре, към черния космос, той почувства зараждащия се дълбоко в него ужас.

Космосът.

Колко приятно беше, докато летяха в постоянно разреждащия се въздух. А сега навън нямаше нищо освен вакуум… непрогледния мрак на смъртта.

Настанил се удобно на седалката до него, руснакът гледаше право пред себе си, сякаш твърде често се бе любувал на гледката зад прозорците, за да го привлича. Не изглеждаше нито замислен, нито загрижен. Направо невъзможно беше да се определи как се чувства в този момент и какво мисли за предстоящата среща с Корженевски… и за завръщането на Камъка.

Ако наистина беше Мирски, появата му горе щеше да предизвика истински фурор. Предишния път, когато бе проникнал в Камъка, той бе придружен от цяла армада бойни съветски ракети — космическата мощ на руснаците, тръгнала да завладява Камъка в навечерието на Смъртта. Посрещачите пък ги бяха обсипали със смъртоносни лазерни лъчи — нещо като празничен фойерверк, само дето всичко беше на сериозно.

Ланиер осъзна, че ако човекът до него наистина е Мирски, значи той не е виждал Земята от онзи ужасен момент.

Нито една от тези мисли не му помогна да преодолее объркването си и усещането, че обитава някакъв странен и нереален свят. „Ако той наистина е Мирски, тогава къде е бил и какво е видял?“